— Бяхме решили да потеглим утре за Свещения град.
— Той е мой добър приятел. Карло Броски.
— Фаринели? Най-прочутият от всички кастрати?
— Най-прочутият. Много иска да се запознае с вашия син.
Волфганг също искаше да се запознае с него. Сега вече той разбираше какво значи да си кастрат, макар татко никога да не му беше обяснявал това, и го прие като житейски факт, с надеждата, че Манцуоли ще пее в новата му опера.
На другия ден седна между татко и падре Мартини, когато потегляха за вила Фаринели, и се питаше дали има съществена разлика между кастрата и монаха, тъй като и единият, и другият не можеха да имат деца. Но, кой знае защо, Манцуоли като че стоеше настрана от тези неща; Манцуоли беше приятел. И все пак Волфганг не преставаше да се пита дали кастрацията е причина падре Мартини да бъде така сдържан.
Вила Фаринели беше голяма и разкошна като вила Палавичини, а самият Фаринели — съвсем светски човек, пълна противоположност на аскетичния падре Мартини, макар двамата да бяха големи приятели.
Камзолът на Фаринели блестеше от скъпоценни камъни, бялата му напудрена перука беше по последна мода, а токите на обувките — златни. Шестдесет и пет годишен, той изглеждаше много по-млад. Беше висок, строен и с грациозна походка. Алените му устни, начервени като на версайските дами, бяха полуотворени, лицето бледо, а светлокафявите очи погледнаха критично, когато отвърна на поздрава им, и попита, вперил очи във Волфганг:
— Значи това е момчето, за което говорят всички?
Татко рече:
— Бихте ли желал синът ми да напише една фуга, господине?
Фаринели кимна и показа на Волфганг любимия си клавесин — той имаше много — с думите:
— Този ми е подарък от покойната испанска кралица, която го поръчала за Скарлати, неин учител. Знаете ли кой е той?
— Изпълнявам негова музика от петгодишна възраст.
— Тогава композирайте фуга в стила на Скарлати.
Когато Волфганг изпълни желанието, долови, че това направи впечатление дори на сдържания падре Мартини, което поласка татко. „Хората в подобни случаи са склонни да придават значение на такива обикновени неща — каза си той, — дори и татко.“
Леополд рече:
— Ваше преподобие, когато се върнем от Рим, надявам се, че ще приемете сина ми за член на вашата реномирана Болонска филхармонична академия.
— Много е млад още. Не сме приемали досега кандидати под двадесет години.
— Може да не сте попадали на лица с неговия опит, почитаеми отче.
— Възможно е. Ще обсъдим този въпрос, като се върнете. — Фаринели добави: — Когато бях на четиринадесет години, дори не можех да пея правилно.
Волфганг каза:
— Аз не съм кастрат, господине.
— Късно е вече за това. И много жалко, ако наистина сте толкова талантлив в музикално отношение.
Татко потисна раздразнението си и рече:
— Ваша милост, крал Джордж III, Луи XV и Мария Терезия са убедени в това.
— Само глупци могат да вярват на думите на монарсите.
Изведнъж на път за Флоренция Волфганг пожела да спрат и отпочинат — чувствувал се много уморен, — но нищо не можеше да спре татко. Като че у него се намираше някакво колело, което трябва непрестанно и шеметно да се върти. Мокреше ги силен дъжд, шибаха ги буйни ветрове, а татко даваше вид, че суровите условия на пътуването не го тревожат, и вместо това говореше:
— Фаринели е кисел, защото след като бе станал фактически пръв министър на Филип Испански, задето го излекува от меланхолията му с майсторското си пеене, приемникът на краля, неговият заварен син, недоволен от влиянието на кастрата, го изгони от Испания. Не бива обаче да се забравя, че още тогава, макар да беше само музикант, Фаринели можа да се оттегли много богат. Както и ти някой ден.
Татко беше опечален, че Волфганг трябваше да остане на легло първия ден във Флоренция — бе настинал от бурята, която ги връхлетя, когато пресичаха Апенините.
Но на следното утро той можа да представи препоръчителното писмо от граф Фирмиан на главния иконом, граф Орсини-Розенберг. Макар в чакалнята да имаше много посетители преди татко, писмото от генерал-губернатора стана причина той да бъде приет веднага от ерцхерцог Леополд, втория син на Мария Терезия и владетел на Тоскана. Двадесет и две годишният ерцхерцог помнеше Моцартови много добре от Виена и настоя Волфганг да свири пред жена му инфанта Луиза Испанска.
На другата вечер бе уреден галаконцерт за ерцхерцога и жена му. Волфганг още не бе напълно оздравял, но това не се отрази на изпълнението му. Нардини, най-добрият италиански цигулар, акомпанираше на Волфганг в сонатите за клавесин и цигулка, композирани от самия него.
Волфганг за пръв път чуваше такова прекрасно изпълнение на цигулка. Сякаш звуците — богати и плътни — се лееха от самите небеса. Освен това Нардини имаше отлично чувство за съпровод. Но Волфганг изпита тъга при мисълта, че татко никога не би могъл да свири така ярко и изразително, нито да притежава техниката и умението на Нардини.
Ерцхерцогът прошепна на жена си:
— Казах ти, че той свири като възрастен.
Манцуоли, който присъствуваше на концерта, го поздрави с гореща прегръдка, после рече:
— Ако изобщо се окаже възможно, Амадео, ще пея в твоята опера.
По-късно същата седмица Нардини, очарован от Волфганг, го запозна с любимия си ученик Томас Линли, англичанче, на ръст и години колкото Волфганг. Те свириха заедно така добре, че оттогава станаха неразделни — упражняваха се заедно, излизаха заедно пред публика, споделяха опита си, мечтаеха за съвместно турне — ще свирят в Италия, Германия, Англия; Томас опресни знанията на Волфганг по английски, той пък го учеше немски. За пръв път Волфганг видя съвсем равностоен на себе си връстник и се радваше на това.
Когато дойде време да се разделят след десетина щастливи дни, Томас подари на Волфганг сонет, озаглавен „Заминаването на В. А. Моцарт от Флоренция“, който англичанчето бе поръчало на поетесата Корила Олимпика. Мигове преди това с него се бяха сбогували Манцуоли, Нардини, сега се прощаваше с Томасино. Винаги когато се приобщеше към някого, обикнеше го и не му се искаше да се раздели с този човек, настъпваше ужасната разлъка.
Томасино рече:
— Амадео, нека това стихотворение освети твоето пътуване — и го прегърна, след което двамата избухнаха в сълзи.
Татко трябваше да положи усилие, за да не се разплаче. Томасино беше хубав и обичлив, щеше да му липсва също и на него. Но трябваше да бързат: аудиенцията при папата през страстната седмица сега изглеждаше съвсем необходима.
Томас Линли ги изпрати чак до градските врати, после остана да им маха и да плаче, докато се изгубиха от очи. Волфганг се беше сврял в дъното на седалката и колкото повече татко му говореше как успешно са се представили във Флоренция, толкова по-силно течаха по бузите му сълзите, той продължи да се взира назад, макар че Томасино отдавна се бе изгубил от погледа.
29
Беше велика сряда, когато пристигнаха в Рим, и Леополд настоя да посетят веднага църквата „Свети Петър“. Знаеше, че ще има изпълнение на „Мизерере“ от Алегри в Сикстинската капела този ден. Каза, че