когато папата нарече сина му
„Съвсем официално“ — помисли си и Волфганг. Не беше убеден, че тези хора тук са непременно негови добри приятели, освен може би дон Фернандо и кардинал Палавичини, но дори за тях имаше известни съмнения. Смяташе, че човек трябва да ликува при такъв случай, а всички се държаха толкова сериозно. Татко имаше победоносен вид, сякаш това събитие отваряше път към друг, по-добър свят, но Волфганг се питаше дали не навлизат в чужди владения. Мелодии бликаха в нето и той изпита желание да се изсмее, когато го нарекоха „господин кавалер“. Навярно трябва да изрази това с музика. Колко весело ще звучи тя!
Същата вечер, когато татко пишеше на мама за получения от сина им орден, Волфганг добави в послепис до Нанерл на смесица от немски, френски и италиански:
„Обична сестричке,
Изненадан съм колко добре можеш да композираш, когато пожелаеш. Песента ти е чудесна. Трябва да опитваш по-често да композираш. Когато ми пратиш онези шест менуета от Михаел Хайдн, които харесвам, добави пак нещо от тебе. Предай най-добрите ми пожелания на всички добри приятели. Целувам ръцете на мама хиляди пъти, а теб, госпожице, провъзгласявам за «кавалер на Златната шпора». Бъди здрава. Тук цари такъв шум, че нищо не можеш да чуеш от музиката.
30
Когато фелдмаршал Палавичини научи, че Моцартови са се върнали в Болоня и са отседнали в една от местните странноприемници, ги покани да му гостуват във вилата. Стана още по-настойчив, щом узна, че Леополд не може да излиза от стаята си поради възпаление на крака — ходенето му причиняваше болки. Той каза:
— Можете да останете, колкото желаете. И състоянието на крака ви ще се подобри.
Леополд се колебаеше. Не искаше да показва твърде голяма готовност.
— Освен ако трябва да заминете за някъде — Венеция, Милано.
— О, не, господине. Възнамерявах да остана в Болоня през лятото. Градът е прекрасен, а освен това падре Мартини иска да се позанимае с Волфганг.
— В такъв случай можете да прекарате лятото у нас.
— Но аз едва се движа, господине. Десният ми крак е още подут и не мога да ходя без бастун — дори и с него ми е трудно.
— Ще разполагате с една от каляските ми. И с прислуга — да ви помага.
Колкото повече се колебаеше Леополд, толкова по-настойчив ставаше фелдмаршалът.
Стаите им бяха просторни и красиви, с мраморен под, високи тавани и прозорци като в Шьонбрун. Макар че беше август и печеше страшно в градините, вътре никога не ставаше много топло. И Волфганг обичаше да усеща допира на фините чаршафи и калъфки, удобството на широките, отделни легла. Прислужваха им двама души — един лакей и един слуга; лакеят спеше в преддверието, за да бъде наблизо, когато потрябва. „Колко е хубаво — мислеше си Волфганг, — когато всичко е свежо, чисто и приятно.“ Питаше се защо да не живее винаги така. Знаеше, че семейството му не е благородническо, въпреки титлата, която му даде папата, но това не беше от особено значение. Можеше да плати със своята музика. Чувствуваше се много радостен и щастието му растеше, като виждаше, че татко е в толкова добро настроение и отново почва да ходи нормално.
Разрешението да напише опера за Миланския театър дойде навреме от Шратенбах, който поздравяваше Леополд за папското отличие. Скоро пристигна и либретото и Леополд сметна това съвпадение на събитията като добро предзнаменование, макар изборът на сюжета да го обезпокои. Граф Фирмиан бе се спрял на „Митридат, цар Понтийски“, произведение, което либретистът Чиня-Санти бе заимствувал от едноименната трагедия на Расин.
Леополд каза на Волфганг:
— Това е в стила на опера-сериа и осъществяването й е много трудно. — Опита се да опрости сюжета за Волфганг. Синовете на Митридат — Сифар и Фарнас, — повярвали, че баща им е загинал във войната с Рим, започват да ухажват годеницата на баща си, Аспазия. Тя предпочита Сифар, защото Фарнас е заговорничил с Рим срещу баща си. Когато Митридат открива какво е станало, заповядва да убият синовете му и Аспазия. Ала синовете изкупват вината си, влизайки в борба с римляните, и когато Митридат наистина загива, Сифар и Аспазия свързват съдбата си.
Волфганг сви рамене. Сюжетът не му направи никакво впечатление, но можеше и по него да се напише опера.
Повече го радваше засилващата се дружба с падре Мартини. Францисканският монах бе развълнуван от папската награда.
Леополд подари на падре Мартини своята „Школа за цигулка“ и в замяна получи от монаха неговата „Storia della musica“ („История на музиката“), с посвещение за „господин Леополдо Моцарт“ и „кавалер Амадео Волфганго Моцарт“.
Падре Мартини каза, че на драго сърце ще учи Амадео и на това посветиха следобедите, докато сутрин Волфганг работеше върху операта си, а вечер прекарваше с фелдмаршала и други приятели.
Сега, когато познаваше падре Мартини по-добре, момчето го виждаше като слаб, нервен човек, непримирим към лошата музика и не толкова францискански монах, колкото жрец на музиката, истинския му бог, независимо от неговите твърдения.
Падре Мартини обучаваше Волфганг на строгите закони на полифоничната църковна музика от миналото и бе във възторг от прилежността на момчето.
Лека-полека Леополд разбра, че падре Мартини подготвя Волфганг за Филхармоничната академия в Болоня, най-уважавания музикален институт в Италия.
— Но никой под двадесет години не е бил приет досега — изтърси той един следобед пред падре Мартини.
Монахът отвърна с усмивка:
— Амадео не е обикновен кандидат.
— Но той трябва да бъде в Милано към октомври за репетициите на неговата опера.
— Ще бъде там навреме. Бъдете спокоен.
Леополд се помъчи да последва съвета му, защото приемането в Академията беше голяма чест. Ала като научи, че изпитът се отлага за октомври, почна да се опасява и се надяваше само на едно — чакането да не се окаже напразно. Най-важният елемент от изпита беше Волфганг, заключен сам в една стая, да напише върху едно антифонно григорианско песнопение от шестнадесети век партиите на три високи гласа в полифоничен стил. Леополд се тревожеше много, защото задачата бе доста трудна и противоречеше на Волфганговия вкус като композитор. Поуспокои се, когато след час Волфганг завърши — на повечето кандидати им бяха необходими три часа за същото нещо — и когато разбра, че падре Мартини проверява изпитната работа.
Не му харесваше обаче нервното състояние на сина му, съвсем необичайно явление. Със замряло сърце дочака преценката на падре Мартини. Тя беше одобрителна и Волфганг единодушно бе приет за член на Академията с титлата композитор и маестро.
Волфганг не изпитваше толкова голяма гордост, колкото татко. Бе забелязал, че композицията му е пълна с поправки на падре Мартини. Няколко дена по-късно, когато падре Мартини му връчи диплома, с
