Тя не каза „да“, но усмивката й беше приятна и изкусителна.
— Готово! — И Волфганг поиска веднага да му се заплати. Барбара знаеше, че не бива да му позволява, това ще бъде твърде прибързано, по-голяма е от него, той е още момче, а тя не е кокетка. Но Волфганг бе толкова настойчив, че тя не можеше да се възпротиви.
На другата сутрин Волфганг се загледа в огледалото и се замисли как би могъл да изглежда по-добре. Татко казваше, че Волфганг трябва да възобнови заниманията, а синът мислеше за гласа на Барбара. Не беше музикална, но гласът й звучеше приятно — той не можеше да търпи момичета с неприятни гласове. Докато седеше на клавесина, Волфганг броеше дните до новата им среща.
Всяка неделя се разхождаше с Барбара след черква. Но тя никога не му позволи повече от някоя случайна целувка, дори след като той написа обещаните менуети. И все пак когато устните му докоснеха нейните, макар да жадуваше за по-дълбок израз на чувства, това го изпълваше с внезапен прилив на възторг.
Следобеда татко дойде с нова поръчка, силно възбуден, но Волфганг, погълнат от мечти за Барбара, не можеше да сподели ентусиазма му. Татко обяви пред цялото семейство:
— Получих писмо от граф Фирмиан, който кани Волфганг от името на императрицата да напише серенада за сватбата на нейния син ерцхерцог Фердинанд с принцеса Беатриче Моденска, която ще се състои в Милано през октомври тази година.
Волфганг много искаше да разкаже на татко за чувствата си към Барбара, но се боеше, че той може да му се присмее.
— Поръчката идва наистина от самата императрица. Това е най-голямата чест, оказана ни досега, и най-прекрасната възможност. — Радостта на татко се смени с раздразнение: — Волфганг, ти не слушаш какво говоря!
— Възлагат ми друга опера за Миланския театър, нали?
— Не, серенада. Хасе ще пише опера.
— Сигурен съм, че ще я напише добре.
— Хасе ще бъде твой съперник. Внимавай, когато го хвалиш. Мама попита:
— Ами Залцбург? Нали Волфганг вече е концертмайстор?
— Без заплата и без задължения обаче. А в Италия навсякъде го посрещаха с овации.
— Въпреки това архиепископът ти плаща, когато си тук.
— И става саркастичен, когато му намекна да даде някаква поръчка на Волфганг.
— Болен е човекът. Шахтнер твърди, че не му остава дълго да живее.
— И пак се стреми да не ни изпуска от ръцете си. Но ние ще го надхитрим.
— Леополд, този път аз и Нанерл искаме да заминем с вас. Раздялата ни се стори толкова тежка!
— Това е невъзможно — отсече неумолимо той. — Пътуването ще ви изтощи. Но след като се върнем с Волфганг от Милано, ако той не получи служба при ерцхерцога, ще си потърсим нова квартира. Не може да спим всички заедно като в казарма. Нанерл и Волфганг вече не са деца.
— Мислиш ли, че ерцхерцогът ще даде постоянна работа на Волфганг?
— Ана Мария, в Италия имаме големи и искрени приятели. И императрицата винаги е била благосклонна към нас. Нали така, Волфганг?
Волфганг не следеше разговора. Стоеше в един ъгъл с Нанерл и искаше от нея да предаде посланията му на Барбара. Тя обеща. Съчувствуваше на брат си, тази тайна като че ги сближи.
„Асканио в Алба“ бе серенадата, избрана от граф Фирмиан с одобрението на Мария Терезия. Бракосъчетанието на ерцхерцога се представяше в античен сюжет, а императрицата — в ролята на Венера, която помага за свързването на влюбените. Либретото не хареса особено на Волфганг, но той не изрази протест, защото дон Фернандо му съобщи, че либретистът, Джузепе Парлини, бил фаворит на графа, което само по себе си говореше достатъчно красноречиво.
Сценичната постановка не интересуваше Волфганг в този момент; занимаваха го само музиката и чувствата, които трябваше да изрази чрез нея. Не можеше да си представи ерцхерцога като герой — този слаб и бледен момък — или да бъде романтично настроен към принцесата, непривлекателна в сравнение с Барбара, затова пък можеше да си въобрази, че той и Барбара са младите влюбени, и се постара да внуши това чрез мелодичност и изящество.
Стимул в работата бе и пристигането на Манцуоли, за да пее главната партия в серенадата. Двамата заработиха над ариите на кастрата и това изпълни с нова радост сърцето на Волфганг. Манцуоли пееше така чудесно, че го омайваше. Деня, в който той пя финала, Волфганг едва сдържаше радостта си.
Певецът каза:
— Амадео, мелодията е прекрасна!
Волфганг бе просълзен. За пръв път чуваше такова божествено изпълнение на музиката си.
— Удоволствие е да я пееш.
— Написах я специално за гласа ви.
— Надявам се, че винаги ще пишеш за мен такава музика.
— Ще се постарая, господин маестро.
— Амадео, ако желаеш да участвувам в следващата ти опера за Миланския театър, приемам високата чест.
Волфганг изпадна в екстаз:
— Не, за мен ще бъде висока чест!
Манцуоли го целуна горещо по бузата и с това сякаш скрепиха договора си.
По-късно същия ден Волфганг седна на бюрото си — искаше му се много да сподели с Нанерл какви чувства вълнуваха възторженото му сърце, но това все пак беше твърде лично, твърде свято. Размисли и вместо писмо написа само шеговит послеслов към писмото на татко до мама:
„Скъпа сестричке,
Принудени сме да търпим ужасната горещина, а прахът така зле се отнася с нас, че ако не проявявахме достатъчно разум, щяхме досега да се задушим. Тук, в Милано, не е валяло повече от месец.
Ти ми обеща да изпълниш нещо — спомняш си добре, нали — и не бива да забравяш за това; ще ти бъда много благодарен, а за нея ще напиша скоро нова музика.
Най-голямата новина е, че принцесата има стомашно разстройство и всички се безпокоят да не се отложи сватбата, но не се бой, ще й дадат нещо и ще се оправи.
А ето как сме пък ние: над нас има един цигулар, под нас — друг, в съседство учител по пеене, който дава уроци по всяко време, насреща — обоист, и той свири непрестанно. Но на мен ми харесва. Добра среда за композиране. Дава ми много идеи. Целуни мама от мен. Манцуоли пее прекрасно. Адио.
Вечерта след бракосъчетанието бе представена операта на Хасе в чест на младоженците. Това бе най- значителното музикално събитие, но Леополд сметна операта за скучна, докато Волфганг бе изцяло погълнат от мисли за своята серенада.
Тя бе изпълнена следната вечер и Леополд с радост откри, че серенадата получи по-бурни овации от произведението на Хасе. Ерцхерцогът и съпругата му бяха възхитени от ариите на Манцуоли и така възторжено ръкопляскаха, че се наложи „бис“. На финала те се надвесиха от кралската ложа към Волфганг, който дирижираше до клавесина, и извикаха:
— Брависимо, Моцарт!
Цялата зала поде възгласа им.
Ерцхерцог Фердинанд нареди „Асканио в Алба“ да се изпълни отново и след няколко дена поиска два преписа от партитурата: един за него и друг за брат му, император Йосиф II. По улицата към Леополд и Волфганг непрекъснато се приближаваха най-различни хора, за да поздравят композитора за хубавата
