Първото представление на „Митридат, цар Понтийски“ се състоя веднага след Коледа. Леополд седеше гордо в една ложа и гледаше надолу към Волфганг, седнал на клавесина и готов да поведе оркестъра. Както и да се възприеме това произведение, той беше постигнал друга, по-важна цел: синът му бе станал признат оперен композитор. Граф Фирмиан седеше в императорската ложа; Самартини и Хасе бяха в друга ложа, фелдмаршал Палавичини — в трета. На Леополд му се щеше да извика от радост, а после, пред самото начало на увертюрата, забеляза, че Волфганг е нервен, нещо необичайно за сина му. Волфганг щеше да дирижира първите три представления, а Лампуняни останалите, но това, първото, беше най-важното. Леополд усети болка в дясната си, „диригентската“ ръка. Знаеше, че е от ревматизма, но болката отслабна, щом увертюрата тръгна съвсем гладко. По-късно, когато започнаха ариите и дирижирането на сина му придоби още по-голяма увереност, болката изчезна напълно.
Дуетът за първия солист и примадоната получи аплодисменти, а когато завесата се спусна, двамата певци отведоха Волфганг на сцената, за да сподели и той овациите; граф Фирмиан стана прав и извика:
— Браво, браво, господин кавалер на музиката! Публиката поде това с ритмичен напев и дори Самартини и Хасе се присъединиха.
Където и да отидеха бащата и синът в Италия, всички се обръщаха към Волфганг с тази титла. След като операта се игра двадесет пъти при пълен салон, Моцартови напуснаха Милано и посетиха Торино, Виченца, Падуа и Венеция, но това по-скоро приличаше на отдих, на забавление, макар Волфганг да получаваше както преди бурни аплодисменти.
Завърнаха се в Залцбург една година след деня, в който се срещнаха с кардинал Палавичини. Леополд се чувствуваше като победител. Връщаше се вкъщи с нова поръчка за опера за карнавала в Милано през 1772 година, а се носеха слухове, че и самата Мария Терезия щяла да възложи на Волфганг написването на опера.
Волфганг обаче се надяваше, че независимо каква опера ще му възложат, ще се постарае текстът да отговаря повече на вкуса му. Въпреки одобрението на Милано той не споделяше възторга на татко от музиката на „Митридат, цар Понтийски“. Задълбочена и построена изкусно, да, съгласен беше с тази преценка на баща си, но това все пак не бе достатъчно. После се озова в обятията на мама, целуваше нея и Нанерл, смееше се и плачеше от радост и забрави всичко останало.
31
Колко е порасъл Волфганг, чудеше се мама. Дрехите, ушити за него в Залцбург, сега му бяха съвсем тесни и малки. Като бършеше сълзите си, тя поотстъпи малко, за да огледа по-добре сина си, а през това време Нанерл силно прегръщаше татко и не искаше да го пусне от обятията си.
Татко им показа златния кръст, дипломите от Болоня и Верона и рече:
— Покрихме всички разходи от обиколката в Италия и не съм покътнал парите от архиепископа; освен операта Волфганг написа други арии, четири симфонии, менуети, няколко църковни произведения и един струнен квартет.
Волфганг, нетърпелив да слуша това, което вече знаеше, попита:
— Нанерл, нашият господин Канарче още ли пее? И още ли взема горно сол?
— Разбира се — отвърна Нанерл. — Помниш ли как пееше с тебе?
Но Волфганг изтича в музикалната стая да се увери сам и се огорчи, когато канарчето не го позна и вместо да запее, се сгуши в дъното на клетката си. Волфганг запя, за да поощри птичката, но спря и когато Нанерл — тя го беше последвала — попита защо, той извика:
— Не мога! Гласът ми се е променил. Не съм в състояние да взема нито високи, нито ниски тонове. Съвсем съм си изгубил гласа. Не мога да пея дори собствените си арии! — И изглеждаше така опечален, че Нанерл трябваше да го утешава.
Почувствува се по-добре, когато го приветствуваха топло Барбара фон Мьолк и Тереза Баризани. Момичетата знаеха за отличията му — цял Залцбург знаел, така му казаха — и отпърво се държаха с него неловко, сякаш потиснати от превъзходството му.
В неделя обаче Барбара седна до него в катедралата, докато архиепископът извършваше богослужението, и щом Волфганг й прошепна: „Станала си много хубава, докато ме нямаше“, тя поруменя, но й беше приятно, че е забелязал промяната, особено след като вече бе станал толкова знаменит.
На него пък му беше приятно, че е до нея; Тереза в сравнение с Барбара сега му изглеждаше грозна. Дребните, фини черти на Барбара бяха закръглени точно колкото трябваше. Устните бяха малко пълнички, в леко несъответствие с изящното лице, но затова пък привлекателни. Единствено румените бузи — типично залцбургски, както се изразяваше той, поради постоянното излагане на вятър и дъжд — не му напомняха за италианките, в които се бе заглеждал. Очите й сякаш казваха: „Радвам се, че те виждам, много се радвам!“
Волфганг рече:
— Помниш ли, Ваберл (това бе глезеното й име), как си правехме шега с името на Шратенбах, изговаряйки „ш“-то…
Тя му направи знак да мълчи, но този път не пламна, а се усмихна — това бе за нея предишният Волферл.
„И все пак се е променил — помисли си момичето. — Израсъл е, макар че навярно никога не ще стане висок, защото и сега е нисък за възрастта си, но е много по-внимателен и галантен.“ Държеше се така уверено, че Барбара сега не чувствуваше разликата във възрастта им — беше четири години по-голяма от него, — и не пусна ръката й през цялата църковна служба. Не пожела да говори за музиката, която е написал в Италия, освен за няколкото менуета, композирани за нея и изпратени в Залцбург. Вместо това я покани на разходка с карета.
Тя отвърна:
— Времето е толкова непостоянно.
— Затова пък аз съм постоянен.
Волфганг изпита досада, когато Шратенбах пожела да го поздрави за отличието на папата. Но Барбара обеща да го почака, затова той се държа с негова светлост учтиво, макар да гледаше час по-скоро да се освободи.
Архиепископът каза:
— Вие не изложихте поста си при мен. Кардинал Палавичини ми писа за вашето благочестие и музика, изтъквайки, че и двете са гордост за Залцбург.
Волфганг коленичи и отговори:
— Благодаря ви, ваша светлост, поласкан съм от…
Но татко го прекъсна, за да подчертае пред архиепископа:
— Волфганг сега е почетен капелмайстор в Болоня и Верона, ваша светлост, и, както споменахте, донесе слава на Залцбург, макар да е само трети концертмайстор, при това неплатен.
Шратенбах го пресече рязко:
— Убеден съм в способностите на сина ви. — След това ги освободи.
Татко се разстрои, но Волфганг беше благодарен — Барбара го чакаше. Щастлив бе, че девойката удържа на думата си, макар да му отказа разходката. Както вървяха покрай Залцах, тя попита:
— Тъгуваше ли за мен?
— Много.
— А за Залцбург?
Той вдигна рамене.
— Градовете си приличат, освен Виена и Лондон.
— Дори Милано?
— Милано обича операта. — Сякаш това изчерпваше въпроса. Опита се да я целуне, но тя се отдръпна. И добави:
— Харесах менуетите, които написа за мен.
— А ако напиша и други?
