„Моя скъпа и усърдна сестричке,
Слава богу, и аз, и перото, с което пиша, сме здрави и работим усърдно: бих желал да си тук, в Рим, този град щеше да ти хареса, много е спретнат и чист. Навсякъде има хубави цветя, хората пеят по улиците, понякога също както в черква, а понякога още по-добре.
Щастлив съм, че си харесала менуета, написан от мен за господин Пик, който танцува под звуците му в Миланския театър. Щом получиш контраданса, написан за теб, кажи ми искрено какво мислиш за него.
Ако не си заета с приятели, които въздишат по теб, изпрати ми аритметичните таблици и най-вече «Изкуството да се смята», защото изгубих своите някъде по пътя. Същевременно композирах симфония, откак ти писах последния път, ще завърша още една след изпращането на това писмо.
Да не забравя и друго — съвсем наскоро нарисувах свети Петър с ключовете, свети Павел с меча и можах да целуна крака на свети Петър в неговия храм, а тъй като имам нещастието да бъда толкова дребен, мен, същия стар глупак В. А. М., трябваше да ме повдигнат. Сега заминаваме за Неапол, тра-ла-ла.
Татко казва, че градът бил огнище на операта, но ще се убедим сами дали е така. Целувам теб и мама хиляди пъти и оставам:
Неапол се оказа многолюден и шумен. Улиците гъмжаха от хора, сякаш градът беше огромен мравуняк, и всички смятаха за свой дълг да се надвикват, като че участвуваха в някакъв ритуал. Волфганг хареса живостта на неаполитанците, но не одобряваше гръмогласната им реч. Най-обикновеният разговор ставаше с викове. За пет минути чуваше повече ругатни, плач и вопли, отколкото за цял ден във Виена. Казаха му, че оперното пеене било в кръвта на неаполитанците, а той изпитваше голяма неловкост от необикновено емоционалните им спектакли. Двамата с Леополд ходеха на опера при всяка възможност — когато не им предстоеше посещение при министър-председателя или имперския посланик принц Кауниц, или при английския посланик сър Уилям Хамилтън, — но Волфганг чувствуваше, че певците наблягат повече на зрелищната страна, отколкото на самата музика.
Мнозина от неаполитанските певци според Волфганг бяха неумерени: изпълнението им погрешно, темпото прекалено бързо, пресилваха гласовете си до крясък и завършваха със страст, която напомняше истерика. Единствената опера, чиято партитура той хареса, беше от Йомели — макар сюжетът според него да бе твърде старомоден и сериозен за театъра, — но тя не се ползуваше с успех. Затова пък имаха огромен успех оперите на Пичини и Паизиело, изпълнени с внезапни скокове от пиано към форте, с резки преходи от високи към ниски тонове и пак към високи, с ужасни модулации. Те го хвърляха в тревога.
Операта беше толкова на мода, че татко можа да уреди само един концерт на Волфганг. И докато Леополд се радваше на резултата, защото им платиха много цехини и получиха поръчки да напишат опера и за Неаполитанския театър, Волфганг си мислеше, че неаполитанците са лишени от изтънченост и вкус, защото публиката непрестанно говореше и не я сдържаше на едно място по време на концерта.
Далеч по-приятно му беше да види Везувий, който яростно димеше, Помпей, Херкулан, гробницата на Виргилий, баните на Нерон и Средиземно море.
Докато очакваше с нетърпение архиепископа да му даде необходимото разрешение да напише опера за Миланския театър, както и пристигането на либретото — неудоволствието от неаполитанските опери засили желанието му да композира собствени, — дойде писмо от кардинал Палавичини.
Татко имаше доволен, но и тайнствен вид; той почна да се стяга за път.
Заминаха с най-бързата пощенска кола. Леополд навсякъде се представяше за пълномощник на имперския посланик и получаваше най-добрите коне и карети; в Рим дори не стана нужда да влизат в митницата, кимнаха му да продължи. Не каза на Волфганг, че при последната смяна на конете един от тях се бе вдигнал на задните си крака и за да запази сина си от нараняване, Леополд нарани себе си — стъпалото на каретата се вряза в пищяла му до костта. Гордееше се, че е стоик и че успяха да пристигнат от Неапол в Рим само за двадесет и седем часа, докато на отиване им бяха нужни четири дена. Никой от двамата не мигна през това време и в странноприемницата в Рим Волфганг заспа на стола си. Леополд го съблече и го сложи в леглото, без синът му да помръдне. А когато Волфганг се събуди на сутринта, не можеше да си спомни как се е озовал в леглото. Забеляза, че татко накуцва, но бащата отвърна:
— Дребна работа. Трябва да бъдем при кардинала колкото може по-скоро Кани ни на обед, щом пристигнем.
— Това ли пишеше в писмото?
— Хм… — Татко рядко бе имал толкова оптимистичен вид. — Това и няколко други неща.
По време на обеда кардинал Палавичини наричаше Волфганг „господин кавалер“, което изненада Леополд; той реши, че папският държавен секретар е изразил желание да се срещне с тях, за да уговорят аудиенция при папата. Кардиналът, също както Леополд преди, имаше тайнствен вид: той им благодари, задето са се върнали така навреме, и каза, че наскоро пак щял да ги повика. Леополд нямаше друг избор освен да чака, а през това време Волфганг написа няколко арии за Миланския театър. Мина седмица без никаква вест и Леополд първо упрекна кардинала заради неговата потайност, а после и себе си, задето бе позволил на ентусиазма си да го подведе.
В деня, когато ги повикаха да се явят в резиденцията на кардинал Палавичини — двореца Куиринале, — Леополд едва сдържаше не търпението си.
Кардиналът каза тихо, макар в тона му все пак да прозвуча тържество:
— На двадесет и шести юни негово светейшество благоволи да удостои Амадео Волфганго Моцарт от Залцбург с ордена на Златната шпора.
— На двадесет и шести юни! — възкликна Леополд удивен. Това бе денят на завръщането им в Рим.
— Да, но трябваше да изчакаме, докато бъдат приготвени необходимите документи.
— Това е голяма чест, ваше високопреосвещенство!
— Най-голямата, която може да се окаже на един музикант.
Волфганг рече тихо:
— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство.
— Няма защо. Това решение бе взето след най-сериозна преценка. Чуй, Амадео! — И кардинал Палавичини прочете част от папския диплом: „С нашата апостолска власт ние провъзгласяваме теб — който, както ни е известно, от най-ранна възраст си се усъвършенствувал да свириш така очарователно на клавесин — за кавалер на Златната шпора.“
„Най-високата степен на този орден“ — помисли си тържествуващ Леополд.
Волфганг коленичи пред кардинала и Палавичини му окачи на врата красивия златен кръст с червена лента, като каза:
— Господин кавалер, от този миг ставате носител на Златната шпора.
Волфганг ликуваше, че татко е толкова радостен.
— Носете го с чест и достойнство — произнесе кардиналът.
— Можете да бъдете уверен в това, ваше високопреосвещенство. Нямаме думи да изразим колко сме ви признателни! — възкликна Леополд. Би ли могъл сега Шратенбах да му откаже!
— Ще имате аудиенция с негово светейшество след няколко дена.
Три дни по-късно Волфганг, на гърди със златния кръст на ордена, получи аудиенция от папа Клемент XIV във временната му резиденция, двореца Санта Мария Маджоре. Икономът на граф Фирмиан, дон Фернандо, също присъствуваше, като че тази чест принадлежеше и на господаря му, освен това там бяха кардинал Палавичини и други високопоставени духовни и светски лица.
Леополд се изненада от вниманието, оказано на Йероним Колоредо, епископ на Гурк. Епископите обикновено не се ползуваха с такава чест, особено в присъствието на кардинали. Забеляза, че високият, строен духовник е привлекателен по начин, който бе светски и циничен дори за римски прелат, и се питаше кои го поддържат. После си спомни, че Колоредо е знатна фамилия във Виена. Опомни се от тези мисли,
