Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

непременно трябва да го чуят, сякаш така папата щеше да ги приеме по-скоро.

Досега Леополд не беше сигурен защо е толкова необходимо да се срещне с папа Клеменг XIV, освен заради това, че аудиенцията би могла да повлияе на Шратенбах да даде съгласието си относно поръчката за Миланската опера. Беше отложил писмото до негова светлост, макар да измина месец от подписването на договора. Само месец, а се случиха толкова хубави неща!

Тази мисъл му върна предишната увереност и докато стигнат до катедралата „Свети Петър“, той вече знаеше какво да предприеме. Попита един швейцарски гвардеец как да намери Сикстинската капела — гвардеецът остана очарован от изисканите маниери и облеклото му. Леополд махна на Волфганг да го последва и поведе сина си през лабиринт от коридори към капелата; там, понеже приличаше на благородник, успя да се вмъкне с Волфганг, без да има покана: никой не посмя да спре такава важна личност. Папата, който извършваше богослужението, се намираше до олтара и Леополд потърси тихо ъгълче. Каза на Волфганг да слуша „Мизерере“ и ако може, да го запише.

Това „ако може“ подразни Волфганг. Нима татко се съмнява в него? И той се заслуша, без да забележи нито фреските на Микеланджело, нито пищността на литургията. Мелодията притежаваше логика и вътрешно единство, тя се развиваше стройно и равномерно, затова Волфганг я следеше без усилие. Още отначало той разбра, че произведението се изпълнява от деветгласен хор и за удобство раздели този хор на две — четиригласен и петгласен. Когато във финала деветте гласа се сляха, това бе естествен завършък. Волфганг разбра структурата на „Мизерере“ и към края вече помнеше цялото произведение. Така постъпваше с всичките си композиции. Затова се изненада, че след като татко поиска от него да запише по памет „Мизерере“ и той го извърши, Леополд сметна това за подвиг и писа на мама: „Както знаеш, прочутото «Мизерере» е на такава почит в Рим, щото на музикантите от капелата им е забранено под страх от отлъчване от църквата да изнасят ноти, да ги преписват или да ги предават другиму. Въпреки всичко обаче ние имаме партитурата благодарение на Волфганг, който я записа нота след нота по памет, и бихме ти я изпратили със същото писмо до Залцбург, ако не ни беше нужна за тук. Ще я донесем, като се върнем, защото тя е една от големите тайни на Рим и не можем да допуснем да попадне в чужди ръце, като с това си навлечем наказание от църквата.“

На другия ден, велики четвъртък, по време на обреда „измиването на краката“ в „Свети Петър“, Леополд се отправи с увереност през зяпналата тълпа към масата, на която седяха кардиналите. Лекотата, с която говореше италиански и немски, разкошното облекло, внушителната походка, елегантният и скъп костюм от розово моаре и тафта на Волфганг, важността, с която наетият от тях лакей обяви на швейцарската стража да им разчисти пътя, премахна всяко затруднение. Ласкаеше го мисълта, че мнозина ще сметнат Волфганг за принц, а него за възпитател на принца. Когато минаваха през последната верига от папската гвардия, бяха отведени с поклони до кардиналската маса.

По внушение на Леополд Волфганг застана до кардинал Палавичини, когото познаваха от един портрет, окачен във вилата на фелдмаршала. Кардиналът, привлечен от уверените маниери на момчето, му направи знак да се приближи и рече:

— Бъдете така добър да ми кажете кой сте.

— Волфганг Амадео Моцарт.

— О! Прочутото момче, за което се пише толкова много?

— А вие сте кардинал Палавичини, нали?

— Да, да. Но защо се интересувате?

— Ваше високопреосвещенство, имаме писмо за вас от негово превъзходителство фелдмаршал Палавичини и бихме желали да ви засвидетелствуваме уважението си.

— Той вече ми писа за вас.

През това време започна обредът „измиването на краката“ и кардиналът предупредително вдигна ръка, но даде на момчето знак да остане до него. След като папата свърши обреда, кардиналът каза:

— Трябва да чуя изпълнението ви веднага щом свърши страстната седмица.

Кардиналът го освободи и Волфганг, чувствувайки, че засега не може да се надява на нищо повече, каквито и да са плановете на татко, коленичи пред кардинала и му целуна ръка; в отговор негово високопреосвещенство го похвали за благочестивостта му.

Леополд съжаляваше, че нищо не може да се уреди през страстната седмица, но се поободри, когато кардиналът се съгласи да чуе Волфганг няколко дена след нея. Концертът се състоя в двореца на принц Киджи, поканил най-знаменитите хора от Рим, а програмата бе съставена от Леополд в съответствие с вкуса на кардинал Палавичини. Кардиналът топло аплодира Волфганг и каза:

— Господин Моцарт, поразен съм както от благочестието, така и от виртуозността на вашия син; все пак трябва да отбележа, че негово светейшество паната рядко поканва музикални виртуози в покоите си.

— Ваше високопреосвещенство, не съм се стремил към това.

— И все пак бихте го желали, нали?

— Трогнат съм от вашата грижа.

— Би могло да се издействува съгласието на негово светейшество, но за това ще са необходими няколко месеца.

— Ваше високопреосвещенство, поканени сме да свирим след две седмици в Неапол.

В разговора им се намеси Кристофори, един от папските певци. Той не можеше да повярва, че някой е в състояние да запише по памет „Мизерере“, и настояваше да види какво е направил Волфганг. Присъствуващите се струпаха около Волфганг и Кристофори, дори кардиналът, който се мръщеше.

Внезапно Леополд се изплаши да не би това да засегне кардинала. Но Волфганг, който изглеждаше съвсем малко момче в сравнение с много високия папски певец, спокойно му подаде нотите и каза скромно:

— Не съм сгрешил.

Кристофори разгледа партитурата, а през това време всички мълчаха. Кардинал Палавичини попита:

— Наистина ли е записал точно всяка нота?

— Ваше високопреосвещенство, всичко е записано съвсем точно.

Леополд се обади:

— Ваше високопреосвещенство, обещавам, че никой не ще види партитурата — но кардиналът го спря с властен жест и обяви:

— Не е толкова тайно, колкото предполагате. Дали сме преписи на испанския крал, на императрица Мария Терезия и на падре Мартини. — Леополд изтръпна, когато кардиналът запита Волфганг: — Дете мое, не знаеше ли, че е забранено да се изнася партитурата от черквата?

— Забранено? Да се забранява музика? Ваше високопреосвещенство, тя е така прекрасна и благочестива, защо да не я чуят всички? Записал съм я правилно, нали?

— Безспорно. — И реши, че фелдмаршалът и граф Фирмиан не са преувеличили очарованието и ума на това момче. Обърна се към Леополд и рече: — Като се върнете от Неапол, негово светейшество навярно ще може да приеме сина ви, макар че има съвсем малко време за музика. После си тръгна, последван от своята свита: свещеници, секретари, лакеи и прислужници.

Леополд отложи пътуването за Неапол, защото сега много повече влиятелни покровители на музиката искаха да чуят Волфганг. През следващите две седмици се състояха много концерти и Моцартови припечелиха достатъчно цехини, с които да заплатят пътя до Неапол и обратно.

Бащата бе особено поласкан, когато Флоренция предложи на Волфганг поръчка за написване на опера, подобно предложение дойде и от Рим. Той със съжаление отклони предложенията. И малко преди да отпътуват за Неапол, писа на Шратенбах, убеден, че не може повече да отлага и че моментът е благоприятен. Подчерта, че папата възнамерява да им даде скоро аудиенция. Съобщи за одобрението на кардинал Палавичини и похвалата на падре Мартини. Спомена, че Волфганг е бил помолен от Милано, Рим и Флоренция да напише опера и поиска разрешение синът му да композира опера за Милано, а по този начин, намекна той, за императрицата и граф Фирмиан.

Волфганг писа на Нанерл: