и политиката. Не ни мисли, че сме говеда, като сме отсам Марица. Тя е червена в червата, а аз — каквото Рачо — бяла. Кожата не ми гледай. Барим тя що ли се мрази с комшии за магарешката сянка? Или депутатин иска да я изберат — котките й? Оня ден Геновева се окотила седем. Стрина ти оставила пъстрите, а всичките бели фърлила, че не били от партията й. И това човещина ли е? Пиши й и й сбери ума.
Писах ти тия разправии наши не за друго, а само да се посмееш, за да не е цяло кахърно писмото ми. А ти недей мисли, че съм послободняла. Па слушай съвета на кака си Неда и забрави оногова и си пей «Тръндафилчето, каранфилчето», па хабер нямай… Такива кахъри са бели кахъри. Поздравление от всички ни.
Новините, които даваше това писмо, не оставаха място за никакво съмнение. Злите предчувствия на бедната девойка се оправдаха. Искров беше изгубен за нея и животът й строшен като крехък кристал, блъснат в камъните на улицата от едно дете. Страшното потвърждение на страховете и, което очакваше и от което се боеше, стоеше пред нея, като трите огнени думи пред Валтазара.
Чудно нещо! Напротив, това писмо я разпусна!
Лицето й се проясни и даже някаква полуусмивка заигра по устните й. Писмото, макар че имаше шеговит край, така просто и смислено осветяваше положението! То я утеши. Райна видя, че нещастието й не е така трагически черно и че Искров не беше оня идеален образ, който любовта й си беше създала. Един ветрен честолюбец, безсърдечен и слаб, достоен само за съжаление, ако не за презрение, и нищо повече. И наистина, какво губеше тя в Искрова? Какво можеше да й даде тоя студен егоист, натъпкан със суета и неспособен да оцени чувствата й, които потъпка и които не заслужаваше? Струва ли горест и сълзи неговата загуба? Колко е луда била, та се е косила и мъчила за такъв човек! Как са прави тия прости думици на Неда: „Той не е за тебе, забрави го! Ако да можеше да го нажалиш барим… А той сега бълнува за една гънга, за една бездушна кукла“… Как тя сама не се е догадила да си каже тия прости думи и да се успокои!
Тия размишления ободряваха Райна. Тя даже се пресили да си представи по-чер образа на любовника си, за когото вътрешно бе уверена, че е честен човек. Но тя имаше нужда да го ненавижда, да го унизи в мнението си. Това й помагаше в борбата със себе си.
И наистина общо облекчение почувствува сега. Голям товар се смъкна от сърцето й… Детинска щастлива ясност озари челото й… Как е хубав пак светът!… Тя наметна шалчето си и леко-леко се запъти към училището. Там се занимава с голяма охота и даже се шегува и смя с ученичките си… Тя чувствуваше потребност как да е да излее радостта за освобождението си. И как лесно стана то!
Вечерта се върна дома си разслабена и весела. Леля й с радост забележи това променение. Помисли, че Райна е приела весел хабер, и зина да я попита; но Райна я превари:
— Лельо, аз вече ще бъда весела… Мина всичкото.
— Имаш ли писмо? — попита зарадваната жена.
— Имам писмо, но не от „него“… „Него“ го вече забравих — а от кака Неда. Пише ми такива смехурии! Шеговница Неда!…
— Слава тебе, боже — пошушна леля й.
— Ти, лельо, слушай какво ти поръчвам: за него никога да ми не говориш, името му да не чувам! Поврага да върви. Аз забравих всичко.
И тя запя високо една песен, като подскачаше.
Стаята я не побираше и тя излезе в градината, на простора, да подъхне свеж въздух. Рано се бе запролетило. Смръкваше. Не добре разлистените върхове на овошките се изписваха красиво на синьото небе. В дъното на градината, в гъстия дърволяк беше съвсем тъмно. Възцаряваше се вечерната глухота и тайнственост. Няколко ранни цветенца миришеха; листата шумоляха ниско; звездиците замигаха една подир друга на свода. През клоните блесна едно сребърно рогче от луната и заля в бледна светлина всичко. Но самотията и луната са лоши лекари за едно уязвено сърце от любовта. Денят залъгва или разсява черните мисли, нощта ги събира под крилото си, като квачка пилците си… Тоя таинствен мрак под дърволяка, тая тържественост на нощта, това дихание на вечерните цветя — всичката тая коварна обстановка разбуди, като рой пчели от кошер, цял облак възпоминания в душата на Райна, парливи като пламък и мъчително- сладостни до нетърпимост. Всичко оживя пак, доби образ, глас, движение, душа: разходките под сенките, цалувките, сладките приказки, въздишките, щастливите смехове, що огласяваха въздуха, златни планове за бъдащето — всичко това из един път възкръсна в ума й ясно, рязко и неотразимо пленително! Бедното й сърце се залюшка пак, застена, закъса се безумно и запуща кръв из раната си… Райна се разтрепера като безпомощно дете, затули с ръце очите си и се тръшна на тревата отчаяна. Глухи ридания и хълцания изпълниха тишината…
Един източен поет е оставил стиха:
„О, спомени, защо не мога да кажа и вам сбогом?“
Днешната неожидана бодрост по прочитането писмото не беше състояние нормално. То биде минутен плод от усилията на разума, самоизмама, преходно и фалшиво тържество на волята въз правата на сърцето… Първият му протест разби в пух и прах цялата верига от резони, доводи и заключения и ухищрения на студения разсъдък… Уви, страданията и стоновете на сърцето са може би условия, необходими за правилното дишане на тая вселена.
Наближаваше май, тържественият срок! Една небесна заря от надежда блесна пред Райна.
— Кой знай, ако би… — пошушна си тя в най-дълбокото дъно на душата.
И сърцето й се тръшкаше до болест при всяко изгърмяване на файтон.
Май дойде и замина, а Искров не се яви.
Между това и леля й се помина.
Подир изпитите Райна напусна училището и реши да напусне и града, в който не можеше да живее. По- после може би и живота…
В това време един търговец, еснаф човек, й поиска ръката. Тя прие без размишление и отиде под венчилото с една усмивка на лицето и с един гроб в сърцето.
Мина се година и нещо оттогава.
Беше още пролет: 22 юни.
На сутрешния ден щяха да станат избори за депутат в X… ската избирателна околия. Рояци агитатори кръстосваха селата и вълнуваха умовете на избирателите. Двоицата кандидати, предни членове от двете враждуващи партии в страната, развиваха страшна деятелност в навечерието. Те лично заобикаляха селата, пръскаха в изобилие красноречиви слова, програми, обещания и подарки и се надваряха в ловкост и хитрина. Всичките избирателни пружини бяха турени в действие, гъделите на простия народ бяха внимателно издирени и галени, за да спечелят гласа му. От своя страна и селяните, разделени на два лагера според кандидатите, еднакво бяха застрастени в тая борба. Те напуснаха полските си работи, за да се приготвят за утрешното гласуване. Шумни и крамолни събрания ставаха пред кръчмите. Те правеха втор избор тая година: първият беше касиран в Пловдив. Привържениците на касирания кандидат приеха това като плесница, дадена на тяхната чест и с двойно рвение залягаха да възтържествуват пак. Същият въпрос на самолюбие разпаляше енергията и на противния лагер, решен да спечели избора за своя кандидат по всеки начин. Борбата на всяка минута земаше по-остър характер.
В този ден вечерта пристигаше един файтон в село С…, едно от трите избирателни средоточия на околията. Файтонът спря пред вратнята на попа и един момък, цял покрит с прах, слезна и влезе свободно в двора.
Две едри кучета, които лениво лежеха татък, се фърлиха на него, но като познаха приятел на къщата, върнаха се на местата си.
Гостът се спря под стряхата на пруста, отърси с кърпа праха, който застилаше дрехите му, лицето му,
