косата му, така щото цветът им се не познаваше. Кога се избриса хубаво, яви се около трийсетгодишен човек с умни очи и лице уморено и повяхнало, с черна гъста коса, такава пак брадичка, изострена, и с изящни движения.
Той беше Дончо Искров, един от кандидатите.
При първо дохождане в Пловдив, както видяхме и в писмата до Райна, той намери добър прием и поприще за бръз напредък; в скоро време значението му порасна в обществото, а заедно с това и честолюбието му. Райниният образ забледня в мислите му. Много нищожно и тясно му се видя розовото мирче, създадено от любовта му, пред новите кръгозори, които разтвориха широко портите си на славолюбивата му душа; ролята на тъмен самодоволен любовник малко му се усмихваше вече. Той жаждаше да стане деятел, едно гръмко име в България, а такова нещо само политиката можеше да даде и той се фърли стремглаво в политиката, за която не беше ни призван, ни готвен. Райна съвсем биде забравена: тя не беше спица в колелото на неговата фортуна… Той даде кандидатурата си в най- крамолната и опасна колегия, противник му беше един изкусен и кален демагог. Искров не се стресна от това и се фърли мижишката в мътилката. Вихърът го понесе… Яростната борба траеше вече няколко месеци. Той беше ангажирал всичко в нея: честта си, бъдащето си, отмъщението си. Принципите останаха на заден план в мислите му… Тя застрасти целия лагер на противника, който имаше и властите за помощници, доби още по-жестока форма. Искров приимаше хиляди удари отневиделица, без да може да ги върне; клеветата го запръскваше с кал, мрежа от интриги спъваше всяка негова стъпка; той не падаше и не се спираше. Той беше отровен, уморен и потрошен и още по-решен да надвие. Енергията му растеше. Целта му го галванизираше. Депутат! Всичкият свят беше за него в тая дума… Подир нечеловечески усилия щастието му се пак усмихваше. В навечерието той доби надмощие. Отвред известията бяха превъзходни. Ежеминутно Бажаклиев, противникът, губеше почва.
Тая вечер той довършваше в С… заобиколката си. Селяните го посрещнаха с любов. Всички щяха да гласуват за него. Като си лягаше, той си каза:
— Утре тържество блестяще над враговете. Една нощ ме дели от победата ми и тя ми е нужна като въздуха, що дишам… Само да се осъмне утре.
Но той не можеше да задреме. Приближаването на съдбоносния ден държеше будни всичките му мисли. Понякогаж смътни безпокойства, като проходни мъгли, минуваха през ума му… Тоя мрак, дето го заобикаляше, виждаше му се като една враждебна нему стихия. Нощта често разваля онова, което денят прави, и приготвя следуващия ден по мрачната фантазия на прищявката си. За кандидатите последната нощ пред избора прилича на една съмнителна любовница, която не видиш: всяка минута може да донесе една измяна. Затова, за да не бъде изненадан, когато вече е късно, той беше оставил в по-важните и ненадеждни села хора, които да бдят тая нощ и при най-малката опасност да летят тук, за да земе потребните мерки. Той цяла нощ слухтя дали не ще чуе някакво тупуркане на кон. И не спа. За щастие, нема лошо известие.
Съмна се. Настана и великият ден за Искрова.
Селото се пълнеше с избиратели, които на тумби-тумби идеха от околностите. Попът и кметът час по час влазяха и съобщаваха, че всички села искат бюлетинчетата с негово име. От прозореца си той видя, че се устроява бюрото в черковния двор. Името му, повтаряно често в мълвата, достигаше до слуха му. Сърцето му болезнено-радостно трепкаше. Тълпата ежеминутно растеше и се валяше на урната като пчели, които се роят на едно дърво. Тържествуваща усмивка озаряваше бледното му изпито лице.
Подир пладне едии кон изтупурка на двора. Сърцето, на Искрова трепна от страх. Тозчас един селянин влезна, покрит с прах и облян с едър пот. Той едвам поимаше от умора и си отриваше челото с шапката.
Искров позна селянин от Ж…
— Бай Стойчо, как допадна тъй?
— Ами ти пометна ли се? — бяха първите думи на запъхтения селянин.
— От какво да се помятам?
— Как, ти не си пратил книга на кмета, че се теглиш?
Искровата коса настръхна на главата му. Той се страхуваше да разбере всичкия ужас, който криеха тия думи.
— Аз не съм писал нищо на кмета и не съм се отказвал!… Той нали знае?
Стойчо плесна ръцете си в знак на отчаяние.
— Тогава кметът ни излъга, изневерил ни е, господин Искров! Рано днес той разпрати хабер по всичките къщи, че приел писмо от тебе, как че ти се отказваш и молиш да дадат глас на Никола Карадимов, който е пак от нашата партия…
— Как! Това е ужасно! Кметът е измамен от Бажаклиева или е подкупен! Двесте гласа са там сигурни — изкрещя Искров.
— Това и аз си премислих и зачудих… Но какво да правим? Селяните нали повярваха! Кметът сам ходи с помощника, та им четоха писмото ти… Какво да кажа, докачиха се, нажалиха се много… Всички казаха: „Ние за Искрова само гласуваме, за другиго крак не местим. Ще ядем да си гледаме работата“. И се разпиляха по къра. Аз гледах, гледах, па като рекох, чакай я да ида да обадя на този божи човек…
Искров се фана за челото като гръмнат.
Изборът се следваше кротко, редовно. Едничкото име, което слушаше в мълвата да се произнася, беше неговото. Тия бедни избиратели бяха щастливи, че го избират, и поглеждаха дружески и гордо към прозореца му. Те не подозираха, че зданието, което те градяха от една страна, от другата се ронеше и подкопаваше. Само Искров знаеше ужасната истина и един за всички изпитваше удара, преди да настъпи. Сега му ставаше противно и името му, което вписваха в бюлетнните, и избирателите, и усърдния дядо поп, който сновеше като една сувалка из множеството: всичко му се струваше жалка, глупава комедия, подигравка с него, която не можеше и нямаше, право да спре.
Това зрелище го туряше на мъки. Той яхна един кон и излезе из селото. Полето беше доста пусто. След два часа пътят му го докара пред село Г., избирателен пункт, предан на Бажаклиева. Краят на селото беше съвсем пуст, очевидно всичкият свят се беше събрал на противоположния край в школото, дето беше бюрото. Слънцето печеше силно и конят се умори, та Искров отседна на края при една затворена бакалница, за да си почине на сянка. Той върза коня и приседна на одърчето. Той се озърташе безцелно и разсеяно. Ненадейно погледът му падна на две хартии, залепени па вратата на бакалницата. Първата беше едно възвание на Бажаклиева към избирателите, на които обещаваше златни гори, ако му дадат гласа си. Дончо не дочете и се обърна към другата печатна хартия. Тя му правеше чест да се занимава с него. Това беше един лист от съществуващия тогава ругателен сатирически пасквил. Той обсипваше Искров с такива гнусотии и клевети, щото косата му настръхна. Тук разравяха неговото минало и неговия частен живот, всичко безобразно закаляно… Той видя даже и името на Райна замесено тука… Той с ужас си помисли, че тая мерзост, пръсната в хиляди екземпляра, се чете сега в цялата страна.
Дончо скъса с ярост пасквила. „Каква подлост, каква гнусота! И още има хора, които да повярват, каза си той; в това вонещо блато, което наричат избирателна борба у нас, един почтен човек не може да влезе, освен с дълбоки чизми и с нишадър-руху под носа. И подир всичките тия храчки на честта ми — падане. И защо се уврях аз в тая политика?“
Той отиде да отвърже коня си. В тоя миг видя една тълпа селяни, които се подаваха от улицата. Те гълчаха шумно. Лицата им бяха разчервели; тежък дъх от пот, размесен с дъх от вино и ракия, напълни околната атмосфера. Очевидно те идеха за Искрова и както личеше по лицата им и по глъчката им, с недобро намерение.
Току-що Дончо се мяташе на коня си, селяните стигнаха.
— Закъде така, господине?
— За нататък — каза Дончо.
Двама души се изпречиха пред коня.
— Какво искате? Махнете се да мина — и той бутна коня, но път му не отвориха.
— Господине, ти ли съдра оная книга? — и те му по-казаха късове от пасквила, разсени на улицата.
Селяните наобиколиха отвсякъде конника. Те го стреляха с враждебни погледи, някои с псувни.
