дума на баща си за теб.
— Хм! Наистина това е идея.
— А Барнегат ще бъде тук след два-три дни…
— Ще бъде тук най-късно утре, ако вече не се е появил — прекъсна го Харвей.
Теди впери поглед в него.
— Нали пратеникът ще пристигне при него едва привечер?
Харвей нетърпеливо махна с ръка:
— Ти да не мислиш, че Барнегат е сляп? Не напразно ръководи Данкартен вече седемнадесет години. Той отдавна е разбрал, че се готви голяма каша от страна на Дахомея, най-вероятно в околностите на Алгома. И когато шпионите му докладвали, че Гро стяга войска и от Авостинг, и отвсякъде за Таулект, Барнегат веднага побърза затам.
Теди кимаше, размишлявайки. Отдавна го гризеше някаква смътна, неясна мисъл — изплъзваше му се като змия и а-ха да я улови, но все си оставаше неуловима. Чувството му за вътрешен дискомфорт задълбочаваше усещането, че мисълта е важна. През последния половин час седеше като върху игли. И когато до огъня се мярна Дик Нехранимайкото, внезапно го озари прозрение.
— Стоп! — той скочи и се хвана за главата. — Стоп!
Всички учудено го погледнаха.
— Ама разбира се! — каза Теди високо, но после реши, че не е задължително да го каже на всеослушание, дори е излишно.
„Ние попаднахме в резонанс с Нехранимайкото. Неговият мозък се съгласува с моя по биочестоти! Значи…“
Съвпадението, макар и приблизително, на биочестотите бе голяма рядкост. И щеше да бъде велика глупост да не се използва.
— На какво стоп? — внимателно попита Тауншенд, като видя, че Теди скочи и изведнъж започна да размишлява напрегнато, сумтейки.
Теди сякаш експлодира.
— Харвей, а как би ти харесал такъв вариант — да домъкна тук и Гро, и Инци, и Карнеги, и когото още кажеш, пък след това вземай Таулект с голи ръце? Та нима дахомейците ще тръгнат срещу своя принц?
Харвей се засмя:
— Теди, ти си отличен момък, но явно си от много далеч. Как ще ги домъкнеш тук?
— Ами ако ги домъкна?
Харвей внимателно го погледна.
— Какво си намислил?
Теди се бе успокоил и седна.
— Това вече е друг разговор — кимна той доволно, — трябват ми двадесетина души. И някой, който познава замъка на Арней и местата за влизане в него като собствения си джоб. И още — да познава лично всичките тези барони и херцози.
Харвей се възви назад:
— Енди… Подбери двадесет души — и пак се обърна към пилота: — Трябва ли ти време за подготовка?
— Готов съм да започна веднага.
— Отлично! Това е чист авантюризъм, чувствам го, но, кой знае защо, ми харесва!
Харвей се преобрази. Той беше човек на действието, а принудителното чакане го беше хвърлило в униние. Но сега очите му блеснаха и той заприлича на хищник, излязъл на нощен лов.
След малко двадесетте воини бяха готови. Харвей, Фил, Енди и принцесата също тръгваха. Теди огледа всички и каза:
— Забравихме още някого — Дик Нехранимайкото.
Харвей погледна пилота накриво.
— Но той не е войник, той е магьосник.
— Уви, принце, той ще бъде главният ни войник. Без него нищо не може да се направи.
Моментално изтичаха за Нехранимайкото.
— Чуйте ме добре — каза междувременно Теди на своя отряд. — Искате, не искате, но през цялото това време трябва да ме слушате безпрекословно, без да се замисляте. Забравете кои сте — принц или прост войник. През това време вие ще бъдете продължение на моите ръце, крака, очи и всичко останало. И не се плашете, каквото и да се случи с мен или с вас.
Теди започна психологическа обработка. По принцип планът му би трябвало да се осъществи успешно, можеше да се провали само в резултат на активна аналитическа бариера или блокиране. Но едва ли някой от хората пред него бе способен на подобно нещо. По-добре бе обаче доброволно да му се подчинят.
— Принце — прошепна Хирма на ухото на Харвей, — това е дявол, същински дявол, а не човек. И ще направи всичко точно както казва. Не е за пръв път. Ти видял ли си неговия меч?
— Не…
— Ще го видиш.
Дик Нехранимайкото дойде и тръгнаха. След половинчасово препускане в далечината се показа Таулект. По-нататък трябваше да продължат пеша. Малкият отряд безшумно приближаваше града. Когато бяха само на половин миля от него, Теди ги спря: „Време е.“
Той изпрати двамина да пазят конете, а останалите построи в редица. Деветнадесет различни хора, деветнадесет различни съдби и светове замряха по негова команда.
— Хванете се за ръце! — заповяда пилотът.
Всички учудено се спогледаха, но веднага се подчиниха без излишни приказки.
— Затворете очи!
Теди улови Дик за двете ръце, стисна очи и се концентрира. Дик се поддаде лесно, пилотът усети, че той се стараеше да му помогне, и те се сляха ведно бързо и леко. Сега, когато Теди се подготви за резонанса, всичко мина безболезнено. Просто се почувства хиляди пъти по-силен. Можеше да се заеме и с останалите.
Отначало си представи всички като едно цяло и усети как ръцете му боцкат там, където се докосват до дланите на стоящите до него Хирма и Фил. Нямаше значение, че лявата ръка всъщност бе на Дик Нехранимайкото, Теди я чувстваше като своя.
А след това светът избухна и границите му, и дотогава далечни, изчезнаха някъде в безкрая. Теди отвори двадесетте си чифта очи и видя света от двадесет точки едновременно. С двадесет ръце — осемнадесет десни и две леви, стисна ръкохватката на меча. Той вече знаеше, че съвсем близо започва подземен проход, който извежда направо в замъка на Арней, и това беше чудесно, защото не се налагаше да се мъкнат през целия град и да щурмуват две стени. Познаваше всяко кътче на този замък и беше уверен, че Арней, Гро и Карнеги сега се намират в три отдалечени стаи на дясното крило, а херцог Инци най- вероятно се налива с бира в знаменития зимник под не по-малко знаменитата банкетна зала заедно с Херб Колайти, който му е трети братовчед, макар цяла Дахомея да твърди, че това са приказки. Знаеше, че онази негова част, която представлява Енди Дребосъка, ще трябва да пълзи по подземния проход, защото височината му е метър и шестдесет. Теди знаеше, виждаше, помнеше и чувстваше всичко, което знаеха, виждаха, помнеха и чувстваха всичките деветнадесет нови части от него, оставайки си индивидуалности.
Той пое въздух с двадесет бели дробове и решително тръгна към тунела.
Мълниеносната операция „Таулект“ започна.
Шеста глава
ДИВЕРСАНТ
Теди намери входа в същата пещера, където го беше замаскирал преди седем години. Отмести натрупаните камъни и се промъкна един по един в тясно, ниско и подгизнало коридорче, запали приготвените още преди половин век и скрити също тук факли и тръгна през плътен като желе влажен здрач.
След половинчасова тишина, нарушавана само от шума на стъпките, от дишането и от падащите капки,
