Ха да те видя сега! Ела …
И те отстъпиха десетина крачки. Детето опъна връвчицата на лъка, прицели се и пусна дряновата изострена стрела. Тя не улучи белега, но се удари о дървото.
— Още малко, и щеше да умери — потупа Димо детето по гърба. — Хайдутин ще те правим тебе … Да биеш турците!
Детето не разбра шегата му и подвикна зарадвано:
— Хайде още веднъж!
Неочаквано иззад храстите се показа Димка. Усмихна се отпаднало, като да бе сънена, и подхвърли на Димо:
— Ами от мен хайдутка става ли?
— Не знам — кимна глава Димо и почна да я отмерва с очи. — Както те гледам, доста си ячка, но пак ще трябва да опиташ …
— Я ми дай пушката! — оживи се момичето. — Да видиш, че ще ударя.
— Охо! — замята ръка Димо. — Оттука и баба знае. Само да пресегнеш с цевта, и ще докачиш дървото.
— Добре де, кажи тогава откъде!
— Най-малко от трийсет крачки. Ако удариш, ще те призная за хайдутка.
— Хайде! Отброй трийсет крачки. Димо отиде към дървото и почна да отмерва, като измяташе крака, колкото вече можеше.
— Ехей! Това крачки ли са!
— Крачки са, крачки! — отвърна със смях Димо, като продължаваше да подскача. — Хайдушки крачки …
— Добре, добре — подтичваше след него момичето. — Аз и оттука ще ударя.
— Ха сега да те видя! — тръкна с крак Димо черта по тревата. — Дай да подсипя малко барутец във фунийката.
„Не ще може да удари“ — помисли Страхил, като извади пищова си и огледа дали е наред кремъкът му. После се прицели в белия кръг на буката и зачака момичето.
Двата гърмежа екнаха едновременно. Оглушена от трясъка на своя гърмеж, момата не схвана, че и друг беше гръмнал. Но набитият хайдушки слух на Димо различи втория гърмеж. Момъкът живо се извърна, съгледа войводата сред дима, но не го издаде, а затича към дървото, сложи пръст на цъфналата сред белия кръг дупка от Страхиловия куршум и викна смаяно на момичето, което припкаше към него:
— Брей, че си стрелец! От тебе не само хайдутка — войвода ще стане!
— Я, я да видя! — отмести Димка момъка и загледа със светнали очи прясната раничка на дървото. — Видя ли бе! — нахвърли се тя върху Димо. — Какво ти казах аз. Ако беше тука Страхил …
— Тук съм! — обади се засмяно войводата зад нея.
— Страхиле! — трепна тя и се спусна към него. — Видя ли? От трийсет крачки! Точно в средата съм ударила! Ела, ела да видиш! — задърпа го тя към дървото. — Димо, кажи му де!
— Така е — кимна важно глава Димо, но щом тя извърна лицето си, той смигна весело на Страхил. — Право дума момичето. Заклевам се в света Богородица, че дървото от куршум е ударено.
— Видиш ли? — продължаваше да бъбре радостно момичето, като придръпваше Страхила за елечето, за да гледа там, гдето тя му сочеше, а не да оглежда поляната. — И аз, Страхиле, искам да стана хайдутка. Приемаш ли ме в дружината си? Заедно да бием турците!
— Къде е Горан … и другите? — запита войводата тихо, сякаш не беше чул радостните въпроси на Димка.
— Дотърча преди, има-няма, един час Петрун, оня дребничкият овчар от крушовенските кошари, и обади, че някакъв тежък търговец минавал из клисурата. Бай Горан дигна дружината и отиде да го пресрещне. На Преспата смята да то причакат.
— Не е трябвало тъкмо сега — поклати глава Страхил. — Още едното не сме оправили. Отгде минаха?
— Не знам — отвърна Димо. — Бай Горан беше нещо ядосан.
— Той кога ли не е ядосан … Ела, поизпрати ме малко — кимна той на Димка и тръгна към пролеза.
Спуснаха се мълчаливо надолу по тясната сенчеста пукнатина и спряха пред мястото, гдето Страхил беше оставил коня си.
— Тука ще се отбия — посочи Страхил неопределено с ръка.
— Няма ли да вземеш коня?
— Няма, че не е пътят за кон. Напряко ще карам …
— Много ли ще се бавиш? … — сведе очи момичето и закърши едно клонче.
Той не й отговори, а на свой ред запита:
— Ти какво прави, докато ме нямаше?
— Ами седях… седях — промълви Димка. — Отидох към бай Горана, рекох да го заприказвам, но той ми се скара. „Ти, кай, да си стоиш там, гдето те е оставил войводата. Като си дойде той — тогава ще видим …“
— Не му се сърди — успокои я Страхил, като потопи поглед в очите й. — Ще се нареди … Донесох ти нещо от село.
— Какво? — погледна го тя и се уплаши — веждите му бяха свъсени, а по лицето нямаше капчица кръв.
— Затвори си очите — глухо рече той.
Димка притвори клепки. Страхил бръкна с два пръста в силяха, после хвана ръката на девойката и надяна на безименния й пръст малкото пръстенче, което беше взел снощи от запустелия дом.
Дъхът й спря. Не смееше да отвори очи — да не би да излезе лъжа онова, което можеше само насън да се случи. Приведе се, сграбчи с две ръце ръката на хайдутина и долепи устни до нея.
— Страхиле… Страхиле… — шепнеше тя и сълзите течаха към трапчинките на румените й бузи.
Но по неговото лице нямаше ни сянка от радост. Стоеше изтръпнал като прикован о земята и гледаше в далечината, гдето трябваше да бъде тяхното село.
— То е от майка ми — обади се най-после той, издърпа ръцете си, извърна се и бързо се скри в шубраките.
— Страхиле — похлипа тя още веднъж след него.
Горан се смее
Колкото и да бързаше войводата, не можа да изпревари нападението на дружината си, която може би за първи път, откакто той я водеше, бе тръгнала не по негова заповед. Наредбата на Горана хем го ядосваше, хем го радваше.
— Нека свикват момчетата и с неговата воля — промълви той. — Всичко става … И мене може да ме парне куршум, и моят врат на кол може да бъде набучен.
Така си приказваше, докато преваляше последния връх, макар и да знаеше, че друго щеше да стане. Но това той дори пред себе си не искаше да признае.
Изкачи върха и пред очите му се откри клисурата, по която се виеше пътеката между двете градчета в полите на планината. Две години имаше, откак се бяха прехвърлили към Зелениковец и още надолу — през Сакар, чак до морето, та пътят тука беше съвсем чист за търговци и пътници. Нападението върху бейския конак беше първото, но то още не бе се разчуло. Затова търговците все още пътуваха спокойно, без много пазванти.
Страхил излезе на открито, спря се пак да види отгде трябваше да мине, за да иде към Преспата — една остра сенчеста чупка, гдето снегът се задържаше до късно лято. Щеше му се да издебне дружината си, та да види как се разпорежда Горан на негово място. Избикаляше голите места, гдето можеха да го зърнат, после пое една суха долчинка, която го изведе над определеното за пусия място. Примъкна се още по-близо и едва тогава надникна към пътеката.
Работата беше вече свършена — търговецът стоеше вързан за един габър, двамата му слуги бяха натъркаляни на самата пътека, опасани с въжета като чували, а претоварените търговски коне отбити
