— Казвай де, казвай какво ти рече Юсуф! — не изтрая Страхил бърборенето на бабата.
— Какво? — позасегна се баба Стойна. — Прошка ти дава беят. От султана, рекъл, нарочен ферман ще измоля — само нека по-скоро ми се обади… Бързал беят, по всички кошари хора изпратил — дано някой те види и ти каже. Защото майката на момчето, оная, цариградската ханъмка, пашовата дъщеря, от плач се раздирала — детето, та детето!
— Нека и те веднъж по дете да пожалят — избъбра със задавен глас войводата.
Разказът на бабата съвсем го забърка. Всяка нейна дума го хласкаше като тепавично черясло — степаха се на козяк мислите му, който и край да подхванеше, все не можеше да източи ясна жичка.
— Дете ли е, сине — и християнско да е, и поганско да е, — все е мило на майката. От сърцето си го къса тя. При вас ли е то? Горе ли е?
— Горе е… Димка го наглежда…
— Ами тя как е? — разпитваше бабичката. — И нея ли смятате хайдутка да правите? Но Страхил не отговори.
— Ох, Страхиле, Страхиле! — отскочи на друго бабата, като го видя как се смръщи. — Минах оня ден покрай вас, че бях дала мотиките на Реджеб да ги наклепа, поспрях се, погледах — жива душа няма. Дожаля ми и си поплаках. Не видя майка ти хаир ни с баща ти — че не можеше и той като тебе да трае, — ни с тебе. Що не се върне, викам си, момчето от тия пущинаци, па да потегне едно-друго, да си поживее и то като човек. Не му ли, викам си, дотегна това скитане … Знаеш ли откога си тръгнал? Ей такъв момчурляк беше, когато се изгуби от село.
— Не става, бабо Стойне, от хайдутин орач. На хайдутина пушката му е ралото… Па съм и забравил — продължи той, като опипваше дръжката на ралото и поглеждаше кравиците.
— Я, я опитай! — заподканя го баба Стойна. — Дръж копралята. То не се забравя лесно, не е кой знае какво чудо … Отмени ме малко …
— Забравил съм, ти казвам — повтори хайдутинът, но пое копралята в лявата ръка и хвана ръчката на ралото. — Ама като си рекла — що да не опитам. Ес! Ча! — викна той на кравите. — Я ги гледай ти тях!
Добичетата усетиха, че мъжка ръка е хванала ралото, и закрачиха по-живо из надолнището. Бабичката заситни младежки по буците и пак заизхвърля към храстите отметнатите от браздата камъни.
— Добре караш — похвали го тя. — Имат ти страх не само хората, но и добичетата. Ама това мигар е рало! … Ти ще си направиш друго, голямо, тежко … Па като подкараш ония ми ти волове… Ако не бързаш — да приготвя нещичко да хапнем. Каквото се намери …
— Приготви, приготви — съгласи се Страхил. — Къде ще бързам? Тая ли беше кравата, дето наш Димо ти я докара?
— Тая е, сине… Да ви поживи господ — и тебе, и момчетата. Какво прайвахме без нея: и млекце ни дава, па и работа върши …
— Добре е, ама пак си е крава — подхвърли Страхил след бабичката. — Друго нещо са воловете …
… Ще си вземе един чифт. Чак от Плевенско ще ги докара. Че да се емнат — не волове, ами бели облаци. Да видят тогава какви бразди знае той да тегли …
Усети как кипна сбираната в тежкото безделие сила, как преля в ръката му и заизтича през ръчката в земята.
Увлече се хайдутинът: искаше само да опита дали не е забравил рало да държи, но браздите се диплеха една по една, а той все не спираше. Слънцето припичаше и потта лепнеше по клепките му. Хайдушкото рухо му дотежа — спря кравите, прекоси изораното и почна да се разпасва. Окачи на една полегнала към дола круша тежкия силях, вулията и рога с барута, хвърли наметката, елечето, калпака и остана само по риза. Когато пак тръгна към ралото, краката му като че не допираха браздите — толкова леко се усещаше.
„И да ме видят, не могат ме позна — мислеше си той с тиха радост. — Барем веднъж и аз да заприличам на човек.“
Пак подкара, а шеговитите му мисли не го оставяха: Ще изоре до вечерта, ще впрегне и ще подкара към село. Ще спре пред вратника, кучетата ще залаят радостно — жена му ще чуе и ще дойде да му отвори … Засмя се.
„Чия жена бе? …“
Добродушният му смях се претопи в блага усмивка, която смекчи коравите, загорели черти на лицето, и дълго не го остави.
Кравиците пристъпваха в браздата, той крачеше след тях, държеше ръчката, но нищо не виждаше: през влагата на очите му се мяркаше разтворената врата на тяхната къща. Огънят в огнището пламтеше и озаряваше на алено едно хубаво моминско лице. Устните й помръднаха, като да го запитаха нещо … Вслуша се да дочуе, но ралото изскриптя в един камък, запъна се и кравиците спряха.
— Трябва да видя какво е станало с къщата — промълви все още в унес войводата и едва като чу гласа си, се опомни.
Разкърти камъка, изкара браздата до края и тръгна да се облече.
— Къде се разбърза, Страхиле? Няма ли да си хапнеш от мойта джанковица? — пресрещна го смаяната бабичка.
— Съсетих се нещо — смръщено отвърна войводата, без да се спре. — Забравих да поръчам една работа на момчетата …
Бабичката не додаде нищо, но го проследи с поглед, докато отвърза коня, и чак когато видя, че не тръгна нагоре, а се спусна към село, тя лекичко се усмихна и поклати глава.
Бащин дом
Колкото и да се вглеждаше в тъмното, нийде не видя светлинка. Докато беше из полето, чуваше далечния лай на псетата, но като наближи, и той затихна.
Тяхната къща беше през два двора открай село, та той съвсем неусетно се промъкна покрай плетищата и спря там, дето трябваше да бъде вратникът им. Слезе от коня, но хлътна в израслите до пояс магарешки тръни, репеи и бъзе, които бяха задръстили и поваления вратник, и малката портичка до него. Страхил се дръпна назад, избиколи и забеляза малко по-встрани един направен от добичетата и снеговете през зимата прелез в простата каменна ограда. Мина оттам, прекара и коня, но и дворът не беше по-чист. Пътечки трябваше да има, но в тъмното не личеха, та едва си проправи път сред буренака. Конят крачеше след него и пръхтеше от лютивата миризма на смачкания бъз.
Излезе на чисто — там гдето правеха харман някога — и се вгледа да види къщата. Едва различи покрива и между черниците. И тя му се стори нещо не на мястото си — смалила се беше в тъмното, като да бе коленичила пред израслите в последните години черници. На една от тях изпърпа някаква птица. Страхил се вкопа — тръпки полазиха между плешките му само като помисли, че ей сега ще чуе страшното улукане на кукумявката… Но птицата затихна на клончето или в гнездото си и той си отдъхна:
— Добре, че барем кукумявки няма …
Привърза коня за един кол с похлупен отгоре череп, пристъпи към откритите външни стъпала и бръкна между двата камъка, гдето оставяха преди кривата като човка и сплескана като длето в единия край желязна отключалка. Там си беше тя и сега, но щом я взе, ръждата почна да се рони между пръстите му. Изкачи се по стъпалата, но преди да пристъпи на язлъка, опита с крак — страх го беше да не е прогнил и той. Здравата горунова дъска не се подаде. Блъсна я два-три пъти с пета и тя издумка.
— Ще трае години — реши той шепнешката.
Здравата опора под краката му като че му даде малко повечко сила.
Все така яка си беше и горуновата, излъскана в единия край врата. Напипа дупчицата, завря дългия ръждясал ключ, намери нареза на напречната дъска, която затваряше отвътре вратата, и врътна отключалката назад: дъсчицата се отмести.
Бутна вратата, влезе и пак я притвори, за да може да запали огън. Но мазилката отзад вратата се посипа по калпака му, вмъкна се под яката на ризата му… Паяжини облепиха лицето му, мустаците му. Рече да ги махне — още повече ги размаза …
Замириса на мухъл, на прах и гнилота…
Вслуша се, но чу само чегъртането на червеите откъм ъгъла, гдето беше полицата.
Извади огнилото, сложи на кремъка по-големичко парче прахан и зачатка. После пристъпи към
