— Не съм мислил — отвърна войводата, като провлече пръсти по мустаците си. — Тя ще трябва да се крие някой и друг ден, докато премине първият яд на Мехмеда…
— Тука ли смяташ да я криеш?
— Нали ти рекох — не съм мислил! Схвана Горан треперливата жичка в гласа му, но додаде все така нехайно:
— Ако мислиш тука да остане, няма да е зле да викнем баба Стойна…
— Защо ти е?
— А бе защо! Хорска челяд е това — трябва да се варди…
— Ами ще я вардим — мръдна рамене Страхил.
— Само момиче не бива нито ден да остане при дружината — това знам аз! — отсече Горан и погледна открито войводата си.
— Защо? — сопна се неуверено Страхил, ала не издържа погледа на байрактаря, та зарея очи към долния край на поляната, гдето димеше огнището.
— Няма какво да ме питаш мене! Щом ти не знаеш — аз ли ще ти кажа? Ти си войводата!
— Щом съм аз войводата — ти ще траеш! Каквото направя, това е! — сопна се Страхил и закрачи към скалите, които ограждаха като стена горния край на хайдушката поляна.
Горан не мръдна, нито рече нещо. Стоеше и гледаше, докато войводата се закри сред скалите. Чак тогава той пухна насъбралия лютив дим и поклати глава.
— Не правиш добре, войводо!
Никога Страхил не беше се сопвал така на байрактаря си, че от баща и брат по-близък му беше. Какво ли не бяха претеглили заедно през отминалите години! Колко пъти Горан беше спасявал и него, и цялата дружина, та момчетата ги почитаха наравно. Мнозина се смениха — едни загиваха, други не изтрайваха и се връщаха в мирния живот, но Горан никога не отстъпи нито крачка от него.
Преди години шайката на Шериф Видинлията напада кошарата на Горана, подпалва къщата му, гдето изгарят живи жената и децата му, и подкарва стадото му да го прехвърли към Тракия. Не знаели те, че стопанинът не е дома. А той за сол бил слязъл. Не видели хаир от това стадо. Спуснал се Горан по тях, като лисица ги дебнел, като вълк ги връхлитал — сам срещу всички. Един по един ги требел. Главатаря Шериф той чак в Одрин настигнал и сред кафенето, както оня си сърбал от филджана, забил камата в гърдите му… Едва след това подирил Страхиловата дружина. Ако не зимуваха нейде заедно, той напролет пръв се явяваше на уговореното място. Привърза се към Страхила и призна от сърце войводството му — макар че и по години, и по опит, и по омраза към чуждите и свои изедници Горан го надминаваше. Свято зачиташе той волята на войводата. Бива ли сега заради едно моме да се скарат?
— Той да се не бърка! — гласно изрече Страхил, като се промъкваше между скалите, за да излезе на обичното си местенце над пропастта, отгдето често гледаше просналото се в синкавия безкрай ширине. — Аз си знам работата: ще я пусна сега, па утре пак тичай да я спасяваш … Ама то два пъти не става … Кога, кай, смяташ да върнеш момата на техните? Ха!
Отпусна се на росната трева и пак загледа цървулите си. Отдавна бе добил тоя обичай — гдето и да седеше, все ще се приведе и ще загледа изтърканите от камънаците пети.
Не му се щеше да признае, че му е дотегнало да скита по балканските поляни — от гора в гора, от пещера в пещера, по пътища и кръстопътища; зиме да плуе в мазите, кошарите и опушените кръчми, а пролети пак да тръгва по старите пътеки. Теглото нямаше край, зулумите не свършваха, а годините преваляха една по една и косата му взе вече да се прошарва…
Все по-често и по-често заглеждаше изтърканите си пети.
Защо? За какво? Докога?
Тия въпроси тлееха у него като пепеливи въглени и кой знае дали нямаше да загаснат с време, ако тая нощ не беше понесъл на коня облеченото като ханъма момиче … Разжариха се въглените!
— Не, прав е Горан! — неочаквано отсъди той. — Май че наистина трябва да викна баба Стойна. Ще ида да я доведа — изправи се той и тръгна към поляната, откъдето бяха минали тая сутрин.
Хайдушко оране
Слънцето прелазваше вече Козловец, когато гората почна да редее — още един-два превала, и конят щеше да нагази бейските ливади Страхил го спря, свали калпака си и подложи лице на ветреца, който полъхваше откъм извитата като подкова котловина.
— Мирише на оране — каза си войводата, като душеше въздуха. — Орачи има наблизо.
Дръпна уверено юздите, свърна коня наляво и нагази пряко шубраките. Не мина много, и конят сам спря. — стигнали бяха до стръмна, изровена от пороищата, суха долчинка. Страхил отмести клоните, които му пречеха, и надникна в пролеза. Отвъд долчинката, на припека, се виждаше едно наскоро изтребено от пънищата и заравнено място. Малко момиченце водеше две кравици, подсвиркваше си и късаше с една пръчка цветлетата на жълтурчетата. Една стара жена пристъпваше след ралото, вземаше изровените камъни и ги хвърляше вън от мястото.
— Я! Баба Стойна! — позна Страхил тяхната вярна ятачка, чиято колиба беше надолу по реката. — Разгеле, сгода!
Той още горе беше се отказал от смешната мисъл да вика бабичката заради момичето и скиташе из гората само за да отсрочи изпълнението на собствените си наредби. Все му се струваше, че няма да мине много, и той изведнъж ще измисли нещо, което ще разплете възлите, в които от час на час все повече се овързваше.
Страхил слезе от коня, привърза го, спусна се по ронливия бряг на дола и тръгна към орачите.
Слънцето блесна в излъсканите златни главички на пищовите му, плъзна се по кокалената дръжка на тежкия ятаган и се разсипа на дребни пръски в сребърните верижки на барутника и вулията.
— Бабо! — писна момиченцето, захвърли въженцата и затича уплашено към старата.
— Не се плаши!… Не се плаши!… — завика отдалече Страхил.
Бабичката смъкна забрадката ниско над очите си и запремигва, като галеше с напуканата си длан косицата на детето.
— Ти ли си, Страхиле? — обади се неуверено тя.
— Аз съм, бабо Стойне, не се плашете! — отвърна войводата. — Минах тъдява, па ми замириса на оране. Чакай, рекох си, да видя кой е заорал в ни едно време.
— Ела де — покани го старата. — Пак е, викам си, някое от ония псета. Море, добре направи, че се обади — заръка имам за тебе.
— Хайде де — засмя се Страхил, като си помисли, че и той имаше заръка за бабичката. — Кой се е сетил за мене? Мома ли е, или булка?
— Остави се, сине, не е време за смях. Нито е мома, нито е булка — от Мехмеда е заръката.
— Мехмед ли? — свъси вежди Страхил.
— Мехмед, сине… Слушай да видиш какво го е прекръстил господ — да не повярваш! Ела да приседнем на сянка …
— Казвай, казвай — не изтрая Страхил, — гърбът ми е изгнил от сенките.
— Ох не знам отге да почна… Иди, пиле — извърна се тя към внучката си, — донеси на баба малко водица в кратунката… Та, какво ти бях задумала?… Таман бях пуснала пилетата тая заран, и ето ти, че пъкна оня, Юсуф, големият, кучкарят на Мехмед. Благ, благ, меден — с прясна пита да го ядеш. Като че не знам колко майки е разплакал. Ти, кай, бабо Стойне, живееш в гората. Ако се яви, кай, някой от Страхиловите хора — обади му се. Поръчай му, кай, да каже на войводата онова, що ще ти кажа. А бре, Страхиле, баба — отплесна се пак старата, — отгде ти сърце стига да се вмъкнеш в устата на вълка — не знаеш ли го какви зъби има?
— Ячки му са зъбите — усмихна се Страхил, — ама и тоя кокал, дето му го бутнах в гърлото, не е много малък…
— Как ще е малък, сине! В харема му да влезеш, жените му голи да гледаш, сина му да отвлечеш… Че и момата, бог да те поживи! Сватове сме с техните. На стрина ти Ганка, бог да я прости, щерка е. При вуйка си, дядо ти Димитра, живее, най-личната мома в Брезово. Мехмед нямаше обичай да краде от своите села, ама щом е посегнал на нея — много трябва да му е харесала…
