Очите на момичето изведнъж овлажняха. Една сълза се търколи и опари ръката му.
— Чакай де, чакай… Какво правиш? — забърка се войводата. — Що плачеш?
— Така — потръпна девойката и още по-силно се сгуши в ръцете му. — Не искам да се върна в село. Страх ме е…
— Не бой се ти… Щом си при нас, не се страхувай! — слепи устни войводата, готов да извърши всичко, каквото тя кажеше — че той беше господарят на тоя планински безкрай и нямаше тук воля, по-силна от неговата.
— Добре — склони глава тя на рамото му. Дали той поиска да отмести косите й, за да вижда по-добре пътя, или ръката му сама я погали?
— Само че при нас е страшно…
Димка откри лицето си. Дъхът й гореше бузата му.
— Тука не ме е страх…
Устните й — алени, изпръхнали — бяха толкова близко, че сами го примамиха да се наведе.
Колко време мина — не помнеше. Изправи се чак когато чу тропот на копита зад себе си.
Горан!… Мярна го само за миг, но видя колко е намръщен.
Пътеката се беше загубила във високата трева на една полегата поляна. Войводата смушка коня: струваше му се, че ако препусне по-силно, ще може да избяга от пълните с упрек очи на байрактаря си.
— Намери ли си майстора?
— Идаат! — излетя гърлест глас откъм скалите, изви се над огъня на долния край на поляната, заплете се в клоните на буката, отмаля и сякаш прегоря в жаравата.
Пет-шестимата хайдути, които се припичаха около огъня, нарипаха, отметнаха ямурлуците си и затичаха през поляната. Едрият, брадясал и в ушите домакин, който въртеше шиша с набучен овен над огнището, рече да ги последва, пристъпи две-три крачки, но се върна, че яденето за нощните бродници щеше да прегори.
Дотичаха и всички останали момчета и наобиколиха запенения кон на войводата. Един хвана юздата, друг стремето, а трети подаде ръка на момичето, което скочи на земята и се позабърка от ханъмските шалвари сред тия брадясали израстни мъже.
— Ето я и момата! — подвикна Страхил. — Наша си е тя — не й гледайте премяната!
— Хай, добре дошла! — обади се един голобрад хайдутин и подаде ръка на Димка.
Димка пое ръката, наведе се и я целуна.
Момъкът се засрами — за първи път мома ръка му целуваше. Държеше той дланите си с отпуснати пръсти и ухилено я гледаше.
Страхил отметна крак, рипна от коня и сам пристъпи до гостенката си.
— Е, хайде, добре дошла и от мене.
— Добре заварил — отвърна усмихнато момичето. Усмихваха се и хайдутите. Страхил се понамръщи — трябваше да я отдели, докато се преоблече!
— Ела да ти покажа нашето свърталище…
И докато момчетата посрещаха другарите си, които излизаха един по един от цепнатината между скалите, Страхил преведе момичето през поляната и разгърна храстите в горния й край. Откри се нисък вход на пещера, който отначало бе съвсем тесен, но после се разширяваше и осветяваше навътре. След десетина крачки пред тях се откри обширна, дълбока пещера, осветена отгоре през една странична цепнатина. Единият й сводест край беше изравнен с утъпкана пръст, та приличаше на под. Навсякъде се виждаха безредно разхвърляни конски такъми, самари, сандъци, чували с брашно, боб и пастърма. Едно огнище все още тлееше до скалата под цепнатината и буренцата, бъклите за вода, опанджаците, дрехите и широките одри подсещаха, че тука беше главното убежище на Страхиловата чета. Нейде в тъмното шуртеше вода.
— Ето те в нашия дом — рече войводата. — Кажи си правичката — харесва ли ти, а?
Димка примигваше и се вглеждаше, за да свикне с полумрака. Тука беше и влажно, и тъмно, но наистина свое място, близко — не както в свиления затвор на бея. И сега тя беше насаме с мъж, но не се боеше и пристъпваше доверчиво до него.
— Божичко, колко е разхвърляно! — смръщи се весело тя. — Че бива ли така? Цял народ оправяте, а себе си не можете подреди!
Димка се разшъта, раздига дрехите по одрите, надипли чергите, отупа възглавниците и почна да търси нещо с очи.
— Къде ви е метлата?
— Метла ли? — прихна Страхил.
— Смей се ти — заклати усмихнато глава момичето, па после грабна една вършина открай огнището и запремита одрите.
— Да, за дом си родена ти — зарадва й се хайдутинът през бликналата в сърцето му тъга. — А пък ние тука … като гущери из трапищата …
Димка долови горчилката в думите му, спря да разтребва и го погледна с обич, с оная жалост, дето се таи в сърцето на всяка жена: дали не би могъл тоя човек, така угрижен за другите — за всичките хора! — и той дом да има, и той радост да получи?
Но тя не изрече мислите си, а каза друго:
— Вашата къща в село пуста е запустяла…
— Не съм слизал нататък, откакто убиха баща ми, откакто мама като свещица се стопи… Захайдутувах ей от такъв! Майчица ми е тъмната гора, либето ми тънка пушка, братецът ми — ятаганът… Нали знаеш как е речено в песента: хайдутин майка не храни, хайдутин къща не гледа…
— Не! — тръсна плитки Димка и с порив сложи ръка на рамото му. — Това е песен, Страхиле… Измислена е!
Страхил похлупи с длан пръстите й на рамото си, после смъкна ръката й и я сграбчи и с другата си ръка.
— Знаеш ли — едва чуто рече той, — понякога… и на мене така ми се струва.
Искаше той още нещо да каже, но се въздържа — по камъните се счуха тежки стъпки.
Димка бързо се отдръпна. След малко се показа байрактарят, който водеше за ръчица уплашеното, пребледняло момченце на бея.
— Тука ли сте? — огледа ги Горан.
— Тука сме, бай Горане, ела де… — покани го Страхил.
— Остави се! — избоботи байрактарят. — Намерих си белята с това дете! Ония вълци съвсем го изплашиха. Оня, Драж, проклетникът неден, и пищов искаше да му окачи — хайдутин да го прави, турците да трепе.
— Дай го на мене! — пристъпи пъргаво Димка, клекна до детето и почна да оправя косичката му под широкия нахлупен калпак. — Ела, момченце, ела да се стоплиш на слънчице. Какво са те пременили — цял войвода са те направили.
Умореното дете беше отворило безсилно устица и се оставяше да правят с него каквото искат.
— Та, рекох — продължаваше Горан, като поглеждаше под вежди ту Димка, ту Страхила, — да го доведа. Дано при нея се успокои. Само че тя трябва да се преоблече. Ей в оня сандък има женски дрехи.
— Добре, бай Горане, ще се преоблека — рече девойката. — Вървете си вие, стига сте плашили детето с тия пищови и ножове.
— Дано не стане звяр като баща си! — додаде байрактарят и си тръгна.
Страхил го последва.
Догони го галеното бъбрене на момичето, което постилаше на детето да си легне откъм по-светлата страна на одъра.
Не правиш добре, войводо!
Хайдутите се измъкнаха през цепнатината на светло. Горан се поспря, извади лулата си и почна бавно да я тъпче. Страхил схвана, че е наумил да му каже нещо, та и той се спря.
— Кога смяташ да върнеш момата? — обади се по едно време байрактарят, без да вдига очи от пръстената лулица.
