— Къде?
— Войводата, рекох да викна да яде — смутолеви думите Дражо и без да ще, поизви рамо назад.
— Я се връщай — отряза Горан.
Байрактарят не го и дочака да се върне и пак се затули зад дебелия камък.
Хайдутите посрещнаха със смях посрамения храбрец.
— Що го не викна? — присмя му се Димо.
— Работа си имал човекът — примирено отвърна. Дражо и смигна, като врътна глава към тъмното. — Нищо, ще му изпея една песничка. Гдето и да е, той ще ме чуе и ще се обади — ще видите.
И той се сви на тревата, поизкашля се и запя:
Петел пее на боклука, шайне ле, байне ле, либе ле мой, лика бере, люлка плете, шайне ле, байне ле, либе ле мой…
Игривата песен излитна и затрептя над поляната. В същия миг пълната месечинка надникна над Прелеза и сякаш не от нея, а от песента стана по-светло. Хайдутите се досещаха накъде Дражо ще подкара песента, но никой не се обади да го спре.
Та кой лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой?
Димка лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой …
Притуриха се още няколко гласа:
Та кой люлей люлчица?
Шайне ле, байне ле, либе ле мой …
— Много ли искате да знаете? — подвикна изведнъж първият певец, като разбърка останалите гласове. — Който се сеща — да си трае! — И той завърши, като прескочи един ред от думите:
Еднъж люлне — дваж целуне, шайне ле, байне ле, либе ле мой …
Изведнъж Дражо погледна към полянката и млъкна.
— Казах ли ти, че ще се обади — смушка той прилегналия на лакът до него Димо.
Страхил излезе от тъмното, спря се до огъня и се огледа.
— Какво се умълчахте? Що не пеете? — запита той с пресилена усмивка, като искаше да срещне нечий поглед, но момчетата или свеждаха очи, или се преструваха на заспали. Войводата се позабърка. — Почерпихте ли се?
— Пихме вече — отвърна Димо и се зави в ямурлука си, като придръпна пушката между коленете, както спяха обикновено всички.
Усети войводата, че дружината му има нещо против него.
— Я бре, Герго! — викна той, само да каже нещо, да сподави тревогата си. — Дай още вино! Нека си пийнат — искам всички да са весели.
— Аз вече им налях по кратунка — обади се Герго, без да се извърне. — Па и за път сме се стегнали. Страхил се ядоса:
— Пътят си е път, а като казвам да дадеш вино — ще дадеш.
— Както речеш — отстъпи домакинът и пак взе сложения встрани мях. — Димо, подай си кратунката — сбута той с крак Димо, който беше най-близо до него.
Димо се изправи, порови около себе си и намери оставената до камъка кратунка. Поднесе я към меха, но Страхил пресегна и я взе от ръцете му:
— Първо на мене налей!
При тия думи полянката изведнъж оживя. Хайдутите се надигнаха — толкова им се видя чудно, че войводата поиска да пие. И домакинът го гледаше смаян, като се бавеше да отвори чепчето.
— Какво ме гледаш? Наливай, наливай! — подкани Страхил.
И Герго наля. Страхил надигна кратунката и изгълта виното до капка.
— Дай още една. Герго пак наля, догоре я напълни. Но ето че байрактарят пристъпи съвсем близо до Страхил и рече тихо:
— Ела, войводо. Имам нещо да ти казвам…
Страхил изви смръщено лице, но Горан намери сила да му се усмихне:
— Новина една се получи …
Войводата даде кратунката на Димо и тръгна по него.
Вървяха дълго, докато възбудените гласове покрай огнището затихнаха. Тогава байрактарят спря, погледна с укор войводата и рече:
— Защо пиеш, Страхиле? Ти не бива да пиеш. Знаеш ли какво става с дружината, на която войводата пие?
— Аз не съм вече ваш войвода — глухо отвърна Страхил.
— Недей — възпря го байрактарят. — Не приказвай такива думи. Хич не ти приличат. Замаяла ти се е нещо главата, ама ще ти мине. Аз отдавна исках да си поприказваме, ала все не идваше ред …
— Ти нали чу какво казах днеска на търговеца?
— Нищо не съм чул — махна Горан нехайно ръка. — А ти нищо не си казал!
Страхил стоеше с наведена глава и хапеше устната си:
— Тежко ми е, бай Горане, мъка ми е, та място не мога да си намеря …
— Знам, то с кого не се е случвало! Но като върнеш момичето в село, всичко ще се оправи.
— Нищо не знаеш… Не е само до момичето. И да го върна, мъката ми няма да мине. Дотегнало ми е. Не ми се живее тоя кучешки живот! Откога е, знаеш ли? А мигар аз не съм човек?
Мина доста време, преди Горан да отговори.
— Не си — тежко отсече той. — Не си ти… обикновен човек. Хайдутин си! И не само хайдутин, ами и войвода. Ти си наш! — тупна той пестница о гърдите си. — На народа си! Хората на нас се надяват, от нас чакат закрила! Можеш ли да ги излъжеш? Отгде ще вземеш тая сила?
Облак затули месечината, притъмня. Звездите плахо затрепкаха във висинето.
— Войводо! — разтърси го за раменете Горан и Страхил усети, че не само гласът му трепереше. — Опомни се! Стегни си юздите. Мериш ли добре какво си намислил? За смях ще станеш на хората. И бабичките ще те препикават. Децата на подбив ще те вземат: хайдутин от турчин прошка да иска! Где се е чуло това? А? Кажи де?
Но Страхил мълчеше.
Гласът на байрактаря отпадна:
— После, не забравяй … Ти сам знаеш …
— Какво?
— Клетва си дал. Войводска клетва: или вярност, или …
Страхил мигом измъкна широкия нож от пояса си и почна да тика дръжката му в ръцете на байрактаря.
— На, дръж, вземи го — бърбореше той като трескав. — Само това аслъ остава … Толкова пъти си ми спасявал живота — имаш право веднъж да го вземеш … Убий ме, Горане! — простена той, като откри широката си гръд. — Спаси ме, брате, да не ставам за смях на хората. Разбери, ако си човек!
— Стига си въртял тоя нож из ръцете си — каза Гора, като издърпа ножа и го хвърли на тревата. — Що ще мреш? — извиси той глас. — Ти си потребен, войводо! Цял народ те почита. Момите песни ти пеят. Само името ти стига да се отърват толкова християнски души. Който веднъж е хванал гората — той в постеля не умира. И ти, войводо, в бой ще умреш, няма да престъпиш клетвата си. Пред бога си я дал!
— Ъ-ъ… — прови хайдутинът. — Не сте хора вие! … Зверове сте … Зверове … Зверове …
Горан изтръпна — не очи, а две тъмни дупки зееха срещу него.
Малко нещо беше пил войводата, а се залюшка мъртво пиян към пролеза.
Ветрецът прошушна в клоните на големия бук сред поляната, сякаш пожали за своя побратим. Байрактарят се огледа и взе от тревата Страхиловия нож.
Господи, прости мене, грешния?
В единия край на Орловата полянка бяха постлали на бейското момче под два слепени в горния си край като колибка камъни, завили го бяха топло и то си спеше кротко. Спеше и Димка върху дебел овчарски козяк, заметната с ямурлука на Страхила.
Месецът подаде жълто око иззад облака и сянката на байрактаря полази по скалите, начупи се, но скоро прилегна в тревата и тръгна пред него — черна като мисълта, която го водеше тука.
