Войводата претича полянката и разгърна храстите пред пещерата. Дупката беше зазидана и затрупана с пръст, а по нея присадени малки издънки. Спусна се към огнището в долния край, но обгорените главни отдавна бяха угаснали. Приведе се и почна да рови пепелта. Усети малка топлинка на пръстите си, но и тя изчезна.
Изправи се, обзърна още веднъж хайдушкото сборище и спря очи на старата бука сред поляната. Затича към нея и още отдалеч видя двете пресни резки, пресечени косо с още една — техния си хайдушки нишан, който значеше, че дружината е тръгнала на далечен път. Забърка се като загубено в гората дете. Резките личеха съвсем ясно, а той пак не искаше да повярва, че дружината е могла да избяга от него. Откъсна лист от буката, сбра всичкия си дъх и свирна, като че ония, що си бяха отишли, можеха да се върнат.
Гората мълчеше.
— Горане! — прови той с все сила. — Димо-о!
„… ане … о-о-о …“ — отвърна ехото откъм Пресечния камък.
Облегна се на буката, под която толкова пъти бяха седели на приказки, под която толкова пъти бяха пели — тъжни — за старите войводи, и весели, каквито;! се пеят по хора и седейки. Но и буката не му даде опората си: краката му се подвиха, омаломощеното тяло се смъкна надолу.
— Земьо… земьо… — хъхреше изоставеният от дружината си войвода и дращеше с нокти пръстта около корените на буката. — Отвори се, земьо!… Земьо…
— Страхиле! — извика някой уплашено. Извърна се — над него стоеше Димка.
— Какво правиш, Страхиле? Защо викаш?
— Къде е дружината? — рипна той и я сграбчи за раменете.
— Ами не знам… Когато станахме тая сутрин, нямаше никой. Намерихме само на камъка една кърпа с хляб и печено месо… Че къде може да са отишли? — проплака момичето. — Кажи, Страхиле!
— И аз не знам — отвърна беззвучно осиротелият войвода.
Момченцето на бея стоеше настрана и го гледаше с пръстенце в устата.
Първи дни
Той, денят, едва-що настъпваше. Кучетата още се гушеха по сламите — нито едно не залая подир момъка, който тичаше покрай селските пътища и ниски каменни дувари, като влачеше тоягата си. Изведнъж сви, блъсна, без да се запре, една плетена вратница, но тя не се поддаде, защото беше залостена отвътре.
— Чичо Димитре! … Ей, чичо Димитре! — викна момъкът навътре към скритата в сливака къщурка.
Сега вече и глухите кучета биха го чули: едно пале джавна откъм сламите, от градината замята цици кучка, а по нея се спусна голям овчарски пес и всички се втурнаха към подранилия гост. Момъкът размаха кривака да ги прогони, но те още повече се настървиха.
— Чичо Димитре! — викна той още веднъж. Изпод навеса на вътрешния двор се обади глас:
— А-о!
Старият стопанин трябва да мажеше колата си, защото се показа между сливите с катраник в едната ръка и омаслено перо в другата.
— Ти ли си, Ангеле! — викна той и закуцука към вратата, че Горановите мехлеми още не бяха заздравили раната му. — Чиба бе! — извъртя старецът катраника към овчарката. — Вълци да ви ядат! Какво си подранил? Какво е станало?
— Деде! — присви очи момъкът. — Не се преструвай толкова…
— На мене ли думаш? — зачуди се дядо Димитър.
— А, не! На кривака си приказвам … Къде си скрил госта си? — запита по-тихо момъкът.
— Кой гост бре, момче?
— Страхил! — отсече Ангел и устата му се обтегна в широка усмивка, която трябваше напълно да разкрие дядо Димитровото хитруване.
Но старецът нищо не разбираше:
— Не се шегувай, сине, ами ако наистина знаеш нещо — кажи. Никакъв гост не е дохождал у нас.
— Хайде де!
— Казвай бе, човече, да те вземат никаквите! — ядоса се старият, като мушна перото в дупката на катраника и окачи брънката на един от шиповете на вратника.
— А пък аз мислех, че ти пръв ще се научиш. У тях, рекох си, е слязъл…
— Кой да е слязъл бре?
— Страхил! Върнал се е в село. Чичо Стамен, говедарят, снощи го е видял, като е идвал насам. Приказвал е с него в гората.
— Приказвал е, вятър — все още не вярваше старецът. — В гората и турчин да си, пак ще ти се случи да срещнеш хайдутин.
— Приказвал е — продължи настойчиво Ангел. — Бай Стамен дирил снощи телето на бабини Райкини по Окрайна, когато срещнал Страхила. Вървял си полекичка и пушка дори не носел. Войводата му рекъл: — Добра среща. — Дал бог добро, войводо — отвърнал чичо Стамен. — Къде така си се упътил? — В село — рекъл Страхил. Селото не е сгодно място за хайдути — закачил го чичо Стамен. Щом е село, то е за всички — подметнал Страхил и отминал.
— И ти какво си рече? Щом Страхил е минал покрай чичо ти Стамена, право у дядови ти Димитрови трябва да е слязъл. Ангеле, Ангеле — заовайква го старият.
— Ама това не е всичко! — разсърди се момъкът. — И жена е имало с него. Димка!
Нарочно да го беше скроил, пак нямаше да смае толкова стареца.
— А, повярва ли сега? — възликува Ангел.
— Трай, трай, да мине това куче! — обади се тихо старецът, като врътна глава към улицата.
Уличката беше тясна и чорбаджи Иорданчо Крастата — висок, червендалест старец — не можеше да не ги види. Но той не извърна глава, а и те не го поздравиха.
— И той трябва да е чул за Страхила, щом се е разшътал по това време — каза разтревожено старецът. — Бърза да иде при субашата. Ела, ела да идем у Страхилови… — отвори той вратницата. — Ако Страхила наистина е слязъл в село, той у тях си е отишъл.
А чорбаджи Йордан продължи да потраква с алената си тояга и да крачи ядосано надолу. Щом стигна края на улицата, той се присламчи зад един плет и погледна нагоре, гдето вече подтичваха Ангел и дядо Димитър.
— Отиват, хаирсъзите, да го търсят! — метна чорбаджията пискюла на феса си. — Ятаци нали са!…
— Добро утро, чорбаджи — викна някой почти в ухото му.
Иорданчо стреснато се извърна и видя през плета Сиромах Петър да дига гащите си:
— Клеча и си викам: кой ли мърмори така? Па то бил нашият чорбаджия.
— Хайде, хайде! — кипна Иорданчо. — Че ще прескоча плета и ще ти нашаря дирника!
— Ама ще стъпиш на нещо и ще измърсиш калеврите си! — пак се засмя мъничкият, мършав селянин и почна да опасва кърпения си пояс.
Йордан шибна плета с тоягата, изпсува и си тръгна, но Сиромах Петър не го остави:
— Дядо чорбаджи! Ей, дядо чорбаджи, обърни се! … Чу ли новината?
Знаеше чорбаджията какво ще му каже дрипавият селянин, но пак се извърна:
— Каква новина бе, гольо?
— Казват, чорбаджи, че Страхил се бил върнал. Нощеска го видели. Какво ще кажеш а? Драго ли ти е? — викаше селянинът, като че старият чорбаджия беше глух.
Йордан се врътна изведнъж и се спусна към плета с вдигната тояга.
— Чакай бе, чорбаджи! — отстъпи Сиромах Петър с престорена уплаха. — Какво съм виновен аз? Хората приказват!
— Хората! Хората! — риташе чорбаджията сухите клечки на плета и размахваше тоягата над главата си. — Ще ти дам аз да разбереш. Вместо да слушаш какво дрънкат хората, ти за борча си да беше помислил! Ще ти дойда с кабзамалина — хубаво да помниш!
— Недей, чорбаджи — позатихна войнствената радост на Сиромах Петър. — Какво съм крив аз, че всинца по село само за това приказват.
