— Когато ти се случи да влезеш в черква, сложи я пред иконата на света Богородица. Запали по една свещ за душиците на децата. Трички бяха… И още една запали. За нея… за Рада. Хубава беше. Като тебе беше хубава.
Димка се наведе, взе жълтицата и целуна ръката на хайдутина.
— Ти си легни и чакай Страхила. Като го видиш, кажи му: и бай Горан ти дава прошка … Прощава те заради… Само тъй му кажи — не довърши той и се загуби в тъмното между скалите.
Мъка
Минал някога един русенски паша през Балкана и проснал чадър навръх билото — да почине и похапне сред ливадите на превала край студения извор под брястовете. Хапнал си пашата, полегнал да почине, станал, пак похапнал — припаднала нощ. Разпалили буйни огньове сеизите му, запели провлечени песни, заразказвали приказки — та до съмване. Пак прилегнал пашата на меките възглавници под чадъра си, а като станал, пак похапнал…
Не му се тръгвало — толкова му допаднал тоя мирен, извисен над долните грижи и ядове планински покой.
— Да тръгваме — рекъл той с усмивка на третия ден, — че току виж — станал съм и аз хайдутин.
А на тръгване дума дал на овчарите, които го изпращали — чешма да изгради на извора с три пишура и дълго каменно корито, та който мине, с добра дума да го спомене.
Не забравил пашата думата си и пратил чета майстори. Зачукали, заправили — преди още да паднат мъглите, запели в коритото куршумените пишури.
Минало година-две, и Величко кехая, етрополчанинът, се изкачил горе да обиколи стадата си и да отбере по-тлъстите овни. Приседнал под буката край чешмата, похапнал и той като пашата печено сугаренце, пийнал си от чучура и рекъл:
— Пашата чешма изгради за хаир, аз пък хан ще направя. Да има къде закъснелите пътници да се подслонят в лошо време, а и на мен да ми е сгода, когато идвам при овцете.
От Величко кехая само спомен остана — загина из анадолските зандани, че с хайдутите земане-даване имал и за вяра се борел, но ханът си стоеше на превала, макар че и него на три пъти го палиха злосторници. Дебелите каменни стени още по-здраво се спичаха от огъня — само покривът изгаряше, но покрив лесно се прави — греди в гората, колкото искаш, а и сено по ливадите лесно се събира.
Намираха се и стопани да го наглеждат — я хайдушки ятаци, я пладнешки разбойници. Но откак Страхил излезе в гората, в хана лош човек не се задържа.
Щеше да се разруши добрината на Величко кехая, ако турцикерванджии не бяха гръмнали момчето на дядо Петър Абаджията при един налет на Страхиловата дружина. Отплатиха им хайдутите, но момчето си отиде. Тук го и погребаха — под белите буки, на сто крачки от Величковия хан, не можа баща му да го прежали, остави всичко на другата си челяд, а той се прибра в пущинака, да е по-близо поне до гроба му. Като е горе, все ще му се случи да срещне хайдутин, да си поприказват как е живяло момчето му в гората и как е загинало.
Опушеното голямо гърне винаги къркореше с бобец и не минаваше ден или вечер да се не отбие пътник — да сподели бедната трапеза на стареца.
И тая нощ в кръчмата се бяха задържали трима цигани свирджии. Чули бяха, че в други ден Юсеин бег, чнфлигарят, сина си ще жени с големи дунанми и пехливанлъци, та бяха тръгнали да се присламчат към тамошните свирци. Замръкнаха горе и останаха да преспят под покрив.
Всички вече отдавна спяха покрай огъня, когато някой задумка на вратата. Циганите нарипаха. Събуди се и дядо Петър, хвърли една жаока сухи клечки върху обжарените пънове в огнището и пристъпи до вратата.
— Що блъскаш толкова бе, човече! — подвикна старецът, като се бавеше да отвори вратата. — Кажи: кой си и какво искаш?
— Отвори, дядо Петре! — отвърна глух глас отвънка.
Позна старецът гласа, защото се разбърза: сграби дебелата греда, с която подпираше вратата, отмести я и отвори. Пламъкът на вършините в огнището потрепна в лицето на нощния гост. Трябва да беше тичал из гората, или пък беше се борил с някого — ръкавите на ризата му бяха изпокъсани, калпакът му кой знае где бе отхвръкнал, та къдравият перчем падаше над хлътналите му очи.
— Страхиле… — едва сега се уплаши старецът. — Дружината ли изпрегориха?
— Не — рече да се усмихне войводата, но само разкриви устни, та лицето му стана още по- страшно.
— Влез де, влез — отмести се от вратата дядо Петър. — Не бой се — додаде той по-тихо, като врътна глава навътре, — цигани са, свирджии…
— Жадно ми е — облиза засъхнали устни войводата, влезе навътре и седна край грапавата, дялана с брадва дъска, закована върху два забити в земята колеца. Налей ми една паница…
— Ама какво е станало бе, сине? — пак запита старият.
— Нищо, дядо Петре, нищо… Всинца са живи и здрави. Мен само си ми е нещо…
Старецът го остави, взе бялото котле и излезе през задната вратичка. Циганите — навярно баща с двамата си сина — се бяха свили до огъня и току пулеха очи към набедения с оръжия нощен бродник.
— Я бре! — викна им Страхил. — Какво сте се умълчали като на погребение? А посвирете нещо!
— Ей сега, сега… — размърда се старият циганин и посегна към торбата, гдето беше мушната гъдулката му. — Хайде момчета, захващайте майсторлъка … Човекът иска да му посвирим. Всеки със занаята си…
Разбързаха се циганите, но хайдутинът не дочака да засвирят — току похлупи глава на дъската.
Дядо Петър се върна, взе от опушената полица една големичка паница, напълни я и я сложи пред Страхила.
— На, сръбни си — рече той, — ама не се запивай, че всичко става — път е тука…
Войводата хвана с две ръце паницата, надигна я и не я свали, докато не пресуши до капка червеното вино.
— Дай и на тях… — рече той и пак климна.
Гъдулката на стария циганин се оплака нещо на цафарата на по-малкия му син, тя като да разбра болката й, сговори се, а когато към тях притури глухите си жалби и зурната на по-стария син, въздухът сякаш натежа от мъка.
Но ето че гласът на младото циганче затрептя тъничко:
Где се е чуло, видяло хайдути мома да ловят, като наш Куман, Кумане?
Зурната и гъдулките запригласяха тихо и довършваха онова, което думите не можеха да кажат:
Уловил Куман, Кумане, Велика мома хубава от Едирненски полета, от чутно село Добруджа.
Старият ханджия изрови отнякъде дебеличка вощеница, запали фитила и я залепи на стената. После хвърли цял наръч дърва в огнището и ханът просветна. Страхил вдигна глава, огледа се неспокойно, като че не можеше да си намери място. Напълни пак паницата от котлето, изпи и нея, но виното още повече подлюти мъката му.
Гласът на циганчето ясно нареждаше:
Назад й ръце вързали, на планина я завели — на хайдушкото сборище …
— Стига бе! — ревна изведнъж Страхил и пипна дъската, като че искаше да я изкърти от колците. — Отгде я измислихте! Тая ли песен намерихте да пеете! — викаше той, па току пресегна, сграбчи котлето и го запрати в каменната стена насреща.
— Страхиле! — изуми се дядо Петър. — Какво правиш, Страхиле!
Трясъкът на котлето опомни хайдутина. Без да погледне някого, той се извлече покрай масата, отлости вратата и пак потъна в синкавата нощ.
— Бог да помага! … Бог да помага! — шепнеше старецът, като се кръстеше бързо.
Земьо, отвори се!
Съмваше вече, когато Страхил надникна в процепа и огледа поляната.
По това време Герго вече разпалваше огъня, а когато биваше много студено — и по две, и по три огнища палеше, за да се припичат момчетата, докато мине сутрешният студ. Но сега не се виждаше нито огън, нито хора се мяркаха покрай огнищата.
