— Ще отмине! — настоя Страхил и ръката му, без да ще, се опря на празния силях, гдето се подаваха само мънистата на Мехмедовата броеница.
— Не се пипай — подметна му старецът. — Там нищо няма…
— Макар че няма! — тръсна глава довчерашният хайдутин. — Ти му кажи, че воловете са мои, и ще видиш, че няма да посегне. Искам и коне да ми купиш.
— Добре бе, и коне ще ти купя…
Дълго обикаляха те къщата и двора, като си говореха какво има да правят и купуват. Димка ги остави и тръгна към къщи. Изправи се на язлъка да огледа своя двор, но слънцето взе очите й, та не видя бурените, порутените постройки и сгради — всичко беше покрито с бляскавата пелена на светлината. Затвори очи и вдъхна дълбоко.
— Страхиле! — викна тя напевно. — Знаеш ли къде е метлата!?
Страхил я погледна, ала не й отговори не само защото наистина не знаеше къде е метлата, но не искаше да прекъсва веселите люлчици на смеха й, които се люшкаха високо над натежалите от плод сливи. Тя и тогава, в пещерата, когато му беше поискала метлата, се засмя, но сега в смеха й имаше нещо, което го мамеше да се прибере по-скоро в къщата си. И докато слушаше тоя смях, той за пръв път повярва, че песента дето вика, че хайдутин, майка не храни и къща не гледа, наистина лъже.
Два различни живота
Жътвата от ден на ден наближаваше, идеше тежкото работно време и Страхил нямаше за кога да чака — свика майстори, от три села ги сбра, и започна. Изкъртиха целия лепеж на старата къща — отвътре и отвън, — измазаха я наново и прередиха покрива. Нищо и никаква работа, като погледнеш, а цели десетина дни новите стопани трябваше да спят под една струпана набързо сушина. Каниха ги и дядови Димитрови, и други роднини и съседи да им гостуват, докато изсъхне лепежът, но те не оставиха двора си. Па и колко ли спяха и двамата работеха от тъмно до тъмно.
Димка готвеше на майсторите, месеше, претупваше старите и нови дрехи, ризи, пешкири и черги от прикята си, като не спираше да пее. Разкопа тя и градинката под прозорците, сбра стръкове от цялото село й ги набоде по лехите, преди още да оградят наоколо. Затова Страхил избърза да презида съборените дувари, преди още майсторите да свършат къщата. Искаше му се по-високи и по-дебели да ги направи. Захвана се сам, но скоро разбра, че ще окъснее работата беше много, а и той не беше кой знае какъв зидар — още на втория ден свика на помощ нови майстори.
Цял ден тракаха чуковете по покрива и зидовете. Помамени от песните на стопанката, понякога дори старите майстори отпускаха високо гърлата си — селото размирваха.
Кой не мина да види и чуе! И млади, и стари — свинете ли тръгнеха да изкарват, с говедата ли на паша или с колата на копан отиваха, от вода ли жените се връщаха, или без работа някои се шляеха, всички се отбиваха от пътя си да позяпат какво се правеше в двора на довчерашния планински бездомник.
Гледаха селяните как Страхил дялка и реди камъните по зида, а все не им се вярваше, че това е той, същият човек, за когото говореха. Страхил за тях си оставаше оня юнак от песните, който по нищо не можеше да им прилича. Те още не смееха да го съдят по тяхната си мярка. Все им се струваше, че в обикновените му дела има нещо скрито, което не ще да е само за него, а пак ще да е за обща полза и защита.
— Намислил е нещо хайдутинът, ама какво ще е — още не може да се разбере — отсъди веднъж дядо Петко, комуто викаха Влаха, че три години беше скитал из Влашко.
По това, как всички заклатиха глави, пролича, че мнозина бяха мислили същото.
— Брей, дядо Петко! — подкрепи го Стоян Костурката, щръкнал като жерав на един камък. — Да ти кажа ли, че и мен не ми се вижда чиста тая работа. Тия дебели дувари не се дигат май току-така. Готви се нещо войводата, ама хитрува и крие.
— То така и трябва — додаде дълбокомислено дребничкият и сух като орехова черупка Сиромах Петър.
— Де да видим …
Радваше се Страхил, че цялото село иде да му стори почит, но скоро долови, че в тая почит се крие очакването той да извърши нещо, което да смае и турци, и българи. Откак обаче се разчу, че си е купил прасета, че дири тамазлии овци, коне и волове, за да става и той роб на земята, брезовчани се притвориха и почнаха да се чуждят от него. Тогава някак от само себе си се роди и полази новината, че войводата е предал дружината си на турците, за да присвои самичък скътаното из пещерите общо имане. Разделил го бил с Мехмед и затова спахията му дал прошка. Все по-редки и по-редки почнаха да стават гостите по разпилените камъни. Искаше Страхил да им заговори весело, по братски, както винаги досега, когато му се беше падало да ги среща из гората или по кърищата, ала селяните се дърпаха, свиваха, като че не искаха да го признаят за свой.
Оплака се той една вечер на младата си жена, но тя го успокои:
— Не си ли знаеш нашите хора, Страхиле? Сиромаси — гледат ни, че имаме, и ни завиждат.
— Не е хубаво да ни завиждат — обади се в тъмното след доста време Страхил.
— Не е хубаво, ама какво да правим. Гледай си ти работата — ще свикнат те.
Гледаше си Страхил работата, но днес едно, утре друго — винаги се намираше по нещо да се навре като трън и да развреди тревогата му.
Мина веднъж чорбаджи Йордан, огледа високия дувар и спря поглед на Страхила, който премяташе с напрегнати жили една тежка плоча.
— Така те искам — похвали го чорбаджията. — Да видиш и ти какво значи свой имот.
Схвана Страхил къде биеше чорбаджията, сви вежди, но се сдържа.
— Всекиму е мил имотът — отвърна през сила той.
— Така, така — да видиш! — закима глава Йордан, като да му се караше, и побърза да отмине надолу, без да погледне наклякалите покрай камъните селяни.
— Оплескахме я — подхвърли тихо на другите Кара Пенчо. — И единият чорбаджия ни беше много, а отсега ще имаме вече двама!
Не чу Страхил какво каза Карата, но видя, че селяните гледат насам и му се подсмиват. Остави плочата и тръгна да си намери друга работа из двора. Едва сега кипна, задето не сподири чорбаджията с някой камък. Досрамя го от смеха на селяните. Не че Йордан Крастата му беше казал кой знае какво — ядоса се, дето чорбаджията го беше заприказвал като свой човек. Пипна големия дървен чук и почна да набива колците за плета около новата кошара. Изведнъж спря да удря и се засмя. Представил си беше как хвърля камък подир чорбаджията и го видя да бяга надолу из улицата. Ако наистина го беше направил, селяните нямаше да се подсмиват изтънко, а щяха да прихнат с пълни гласове.
— Да е живот и здраве, и това ще стане! — закани се Страхил и замахна така силно по колеца, че старият дървен чук се разцепи надве.
Сложеше друг път Димка да ядат. Напълнеше новата шарена паница с топла пилешка чорба и тигана с каша, замиришеше къщата на чубрица и препържено — слюнките изпълняха устата му. Струваше му се, че като засърба, капчица не ще остави. Но ако кривата кратунка в котела или ножът, с който режеше хляба, се сплетяха в спомена с подобната ощърбена кратунка от чучурчето в Хайдушката пещера и с ножа, който подаваше на Горана в тъмното, преди да се разделят за последен път, залците почваха да му горчат и лъжицата затреперваше в ръката му. Колкото и да го молеше Димка да си дояде гозбата, той ставаше преди време от трапезата.
— Не ми ли харесваш яденето? — просълзено го питаше младата жена.
— Много е хубаво, Димке — успокояваше я той. — Никога не съм ял по-сладка чорба.
А си мислеше: „Овчарите из брашованските кории са по-чужди хора… Дали са успели момчетата да си набавят достатъчно хляб и месо?“
Тръгнеше да вземе лопата, търнокоп или секира, но щом мернеше, че мъглата пак се плъзга по Козловец, той спираше и вторачваше поглед в далечината.
— Много е зъл Горан… Не ще може да уварди момчетата…
Седнеше да се обува сутрин на прага и ако не го викнеха или не минеха покрай него, оставаше ей така отмалял, загледан в петите на цървулите.
