юнаци, между които се случил и малкият Мехмед, й ги отпратил по Дунава в далечна Русия, в Крим, да се бият срещу московците рамо до рамо с татарите. И тая война свърши, но Османовият син пак не се върна. Чака Осман бей месец-два, па изпрати хора чак в Стамбул да разпитат за момчето му. Върнаха се бързоходците и донесоха страшна новина: Мехмед бил паднал на едно място, което се казвало Перекоп …
Падна и старият Осман бей, три дни лежа, без да охне, и склопи очи — първият, когото аллах наказа в постеля да умре.
А не мина много, довтаса ново известие — вече от самия Мехмед: при Перекоп той бил само ранен и пленен от московците. Прекарал в техния лагер зимата, а през пролетта бил разменен срещу един русски болярин, та се върнал по море в Стамбул. Сам султанът го извикал, за да чуе от устата му какво е патил и препатил, а след това го назначил за свой личен гавазин.
Оттук почна голямото тегло на брезовчани. Едничкият грамотен човек в конака, който можеше да разтълкува криволиците на Мехмедовото писмо, беше Реджеб, писарят и чибукчията на стария бей. Сбра той бейските хора в селямлъка и зачете важно навитата на търкало хартия. Чете какво чете, а на края добави, че Мехмед поръчал той да го замества, докато се приберял от Стамбул. Преклониха се по-старите другари на Османа пред волята на своя възкръснал млад господар, макар и да им беше криво. Те толкова години бяха служили вярно на Осман бея и добре знаеха какъв хайрсъзин е чибукчията Реджеб. Никой дума не каза, защото се надяваха, че Мехмед сам ще разбере грешката си, като се върне. А той не можеше да се не върне, след като научеше за смъртта на баща си.
Като видя, че никой от мъжете не каза пряка дума, Реджеб доби още по-голяма дързост. Престраши се и още първата вечер влезе в харема на бея. Жените изпищяха и се разбягаха, но чибукчията ги успокои, като каза, че е влязъл само да им обади волята на младия господар. И за да му повярват по-лесно, той пак разгъна писмото и зачете, като разшири вече правата си и върху харема. Първата жена на Османа, майката на Мехмеда, беше умряла още при неговото раждане, а останалите чибукчията нямаше какво толкова да зачита. Две от по-старите ханъмки не му хванаха вяра и връхлетяха с налъмите да го изгонят, но пламналият вече Реджеб ги пипна за косите и ги свлече в зимника на кулата. Младите, след като се изредиха една по една на широкия миндер, по който отдавна не бяха се търкаляли с мъж, сами се смириха. Все едно им беше на тях кой ще е господарят — стига да бъдеше млад и як.
Услади се на чибукчията господарството и дембеллъкът, разпаса той пояс и се разлудува, като че нямаше кому да дава сметка. За да се заварди от старите помощници на Османа, той сбра около себе си где що има разбойник от турските села и махали, пропи се и почна да се носи богато като паша. Не мръдваше вече от конака, без да яхне коня на Османа. Обикаляше селата, предвождан от цяла орда зурнаджии, тъпанджии, сеизи, чибукчии и соколари. Тръгнеше ли на лов — всичко живо, що работеше из полето, бързаше да се изпокрие.
Заедно с Османа и жените му бяха застарели, не допадаха вече те на младия чибукчия и ордата му. Докараха отнякъде хубави гювендии и две пловдивски гърчета-улани. Всичко, каквото беше скътал старият бей, беше разпиляно. От кесимджийските селища нямаше какво да се вземе и шайката на чибукчията почна да налита към богатото Брезово.
йорданчо Крастата, най-богатият кехая в Брезово, се сдружи с Реджеб ага, за да може да запази имота и парите си. Викаха му Крастата, защото впиеше ли се в някого, не го оставяше, докато не изсмучеше силата му. Като краста се впи той в селото си и засмука, за да може сам да се избави от чибукчията и развилнелите се негови приятели. Реджеб го остави за брезовски векилин — той да урежда селските работи, той Да събира харача, десетъка, той да свиква и разпуща ангарията. Развъртя се Крастата — чибукчията имаше нужда от много пари, а нали и за него все трябваше да остане нещо? Почна да разнася някакви рабоши из село, на които Осман бей уж бил нарязал недосъбраните даждия от минали години. И не се разправяше много — който не искаше да си плати, той го оставяше и си излизаше. Не минаваше много, и в същия двор нахълтваха Реджебовите хрътове. Изкарваха добитъка, изнасяха чергите и бакъра и ако не претрепеха някого или не подпалеха сламите и къщата — пак трябваше да се благодари на бога.
Така изгоря и ханът на Длъгнековци край големия път. След седмица Иорданчо отвори друг, малко по- нагоре, и отпрати двайсет коли да му докарат сол, катран, желязо и друга стока — направи дюкян, какъвто на два дена път наоколо нямаше. Затъргува нашироко. Даваше и не питаше кой може да плати и кой не може.
— Дръж, ще платиш, когато имаш — повтаряше той и тикаше в ръцете на селянина било солта, било памука или катрана за колата.
Колкото и неправо да отсъждаше старите и нови данъци и глоби, колкото и да изяждаше и изпиваше шайката от Османбеговия чифлик, богатото село мъчно можеше да се разсипе — земята не спираше да ражда, а тревата по балканските совати нямаше свършване. Но Брезово беше свободно село, та всеки можеше да продава земята си. Иорданчо почна да купува: чифликът му скоро преполови селската мера. Той притискаше брезовчани към планината отдолу, а синовете му не им даваха много да се ширят нагоре. Трима бяха — стръвни като влашки вълци. Тръгнаха те един ден да обикалят всички къшли и кошари по планината и да показват на овчарите един лъскав, ситно изписан и подпечатан с дебел печат лист. Това уж било султански ферман, с който Мехмед бей от Цариград им отстъпвал всички пасища по планината на вечни времена.
Овчарите им се изсмяха, но след два дни един от тях изчезна без следа заедно със стадото си. По- плашливите оставиха колибите си и се прехвърлиха към Копривщица. Други начело с Вълко, Страхиловия баща, се опитаха да се бранят. Отвърнаха на куршума с куршум — големият Иорданчов син никакъв се не видя. Разлюти се Крастата, затича през нощ при Реджеб в бейския конак и на другата сутрин всички къшли в планината освен неговите пламнаха. Кой каквото можа да спаси, го свали в село, но Иорданчо и тук не остави никого на мира. Тъкмо през зимата, когато най трябваше храна за добитъка и овцете, читаците от турската махала почнаха да се изпревървят с колите си от двор в двор и да дигат сеното: великият везир бил спрял с таборите си в София, та искал да му се докара сено за конете. Сеното наистина беше продадено, но парите от него бяха споделени между Иорданчо и Реджеб ага.
Сбраха се един ден по-будните селяни, обсъдиха какво да правят и решиха да пратят Вълко до Стамбул. Той трябваше да намери Мехмеда и всичко да му разправи. Яхна Вълко коня си още същата нощ и замина.
Дали беше стигнал до Стамбул, виждал ли беше Мехмеда и какво си бяха говорили — не можа да се разбере: на трийсетия ден от тръгването му го намериха прострелян в един дол, на два часа път от Брезово. Разбрал беше Реджеб къде е ходил Вълко и отгде трябваше да се върне. Уплаши се чибукчията и не дочака да се получи вест от Мехмеда — издими овреме нанякъде, като ограби каквото можа от конака на господаря си. Пръснаха се и охранените адаши, гювендии и улани.
Но Иорданчо си остана. И когато младият и весел спахия се върна, заобиколен от плувнала в злато и блясък малка дружина, Крастата пак успя да се оправи. Призна си, че другарувал с чибукчията Реджеб, но то било, за да го следи отблизо. Вярно е, че събирал десетъка от селяните, но правел това, защото тъй му бил поръчал Осман бей. Ако той не се грижел за бейския имот, селяните щели да отвикнат да плащат спахийските даждия. Разбра Мехмед, че Иорданчо го лъже, но когато той изсипа отпреде му цяла торбичка алтъни, трябваше да му повярва. Преди да си замине, спахията пак него остави за свой наместник в Брезово, Хюсеин, главният сеизин на баща му, щеше да се разпорежда с конака и чифлиците.
Минаха години.
Мехмед прескачаше през две-три лета, оглеждаше имота си, дигаше и в най-работното време ратаи и селяни по хайки на едър дивеч, вземаше събраното от Йорданчо и пак се връщаше в Стамбул.
Хюсеин беше разбран човек, помнеше наредбите на стария Осман, та селото се умири. Ала не можа да се замогне, както преди. Някои пак развъдиха стада, но нямаше ги вече някогашните бачии. Само Иорданчовото богатство растеше без спиране. Когато Страхил хвана гората, обръчът на чифлика му вече опасваше брезовската мера, като я присвиваше в голите планински ровове и сипеи.
Разшъта се хайдутинът, но и той малко можа да помогне. Налагаше хайдушкия данък на чорбаджията и по-богатите кехаи, раздаваше събраното на ония, които най нямаха, но изгладнелите селяни по-добре от него знаеха, че с две-три овци стадо се не развъжда, и обикновено ги колеха, за да могат поне веднъж сито да се наядат.
Успя той само да заварди селото от друга една страна. Когато Мехмед се прибра със сина си и жените си
