— Ей! Не закачай мама!
— Не бой се де, няма да я изям! — озъби му се Страхил, но отдръпна ръката си и поотстъпи, за да отбегне удара на мотиката. Представи си той, че ще трябва наесен да дели с това мършаво дете половината от кукуруза на своето място, и усети как кръвта бликна от гърдите му нагоре, блъсна го в ушите и затупа в слепите му очи.
— Гръмни, боже, удари ме… Да легна, па да не стана…
— Стано ма, чуеш ли, Стано? Млъкни де, млъкни, чуй ме! — викаше той и лизна потта, която пролази около устата му. — Не ти ща ни мястото, ни берекета! Работете си го! Берете си го!…
Но жената не спираше. Тя едва ли плачеше само заради мястото, а и така — поради цялата си нейна мъка.
— Петре ле, Петре, божичко-о, сега ли намери да легнеш … Да легнеш, па да не станеш … Страхил си иска мястото…
— Не ти ща мястото ма! Разбери най-после, ако си човек!
Тя продължаваше да се клати, като триеше сълзите си ту с длан, ту с прашната си забрадка, докато лицето й се размаза, сякаш с кал го бе облепвала. Само белките на очите й се въртяха чисти под мръсния кичур прошарена коса.
— Къде е баща ти бе? — нахвърли се Страхил върху момчето. — Що не е дошъл и той на работа?
— Болен е! — сопна му се и момчето. — Иван, чорбаджи Йорданчовия, го би. Оти тато рекъл нещо на стария чорбаджия. Ама аз ще му дам на него. Аз ще стана хайдутин, ще види той.
По-добре с мотиката да беше го храснал, отколкото с тия думи. Прищя му се и той да клекне до жената в пръстта, па да завие от срам и мъка.
— Би го, Страхиле, преби го… — пееше майката. — Проклети да са, божке, триклети …
Огледа се като луд и видя коня. Метна се на седлото, без да сложи крак на стремето, и нагази през кукуруза, за да избяга по-скоро от тоя див, животински вой и от пламналия за мъст поглед на мършавото селянче. Конят сякаш усети яда му — щом излезе от кукуруза, той полетя с пълна сила из прашния път и спря чак когато превалиха над село.
Ветрецът ли беше разведрил главата на ездача, или сам той бе успял да забрави скорошната си среща край реката: когато конят спря и той свали калпак да изтрие с кърпа челото си, не само очите му, но и цялото му лице светеше от някаква голяма радост. Навярно я спотайваше, защото онова, което каза гласно, съвсем не беше радостно:
— И от това място не ще се яде качамак… И пипер няма да има за боба …
Подкара коня, сети се пак за жената и се засмя, като че тъкмо това беше искал да му се случи.
— Не им ща ни мястото, ни кукуруза! — повтори на себе си той. — Нека го откарат дома си. И аз няма Да остана гладен…Ами коша? — трепна Страхил изведнъж и пред очите му се мярна веселият червен покрив. — С какво ще го напълним? Отгде ще вземем храна?
Питаше се, но щом червеното петно изчезна от очите му, те пак се изпълниха с весели пръски. Знаеше той, макар и да не искаше да си признае, че дори да сбереше храна за още пет такива коша, неговият пак щеше да си стои празен, докато бузите на детето с мотиката бяха хлътнали, докато очите му пламтяха, а напуканите устни изричаха хайдушки закани.
Когато конят мина през широкия отвор между недовършените дувари, гдето скоро щеше да се издигне кованата порта, ездачът му си подсвиркваше песничка. Младата му стопанка го чу, избърза да го посрещне и още отдалеч подвикна:
— Весел си ми!… Сбра ли местата?
— Как не ще ги сбера! — отвърна засмяно Страхил. — Щом пъкнех някъде, всички почваха да викат: „Страхиле, вземи си мястото! Каквото се е родило тая година — все за тебе ще е! Зер нов кош си направил — трябва да има какво да сложиш в него …“ Еле пък Сиромах Петър! Болен беше човекът, ама стана да ме посрещне. „То си ни е, вика, само това място, ама нали е твое — вземи си го. Обери и кукуруза — все ще позапълни коша ти! На моите деца им стига и зелената гревица покрай барата.“ Хахаха! … — засмя се той гърлено и слезе от коня.
Но Димка го гледаше, слушаше, искаше да се засмее с неговия смях, а не можеше: долавяше, че тоя смях не е хубав — клокочеше в него нещо недобро.
Дядо Димитър се връща
Остана си Страхил само с Димкините места, с Ангеловите, които младият момък му отстъпи да ги работи, докато се ожени и прибере от кошарите, и няколкото свои парчета, които роднини и по-заможни хора му върнаха с добро. Каквото се беше родило тая година, щяха да споделят и затова всички отстъпиха на молбата му сам да прибере храната от полето. Губеше вече опора хайдутинът, та искаше поне о земята да се закрепи. Но жътвата настъпваше, някои селяни, чиито места бяха по на припек, излязоха вече в полето, а дядо Димитър все още не идваше с воловете от Плевенско.
— Трябва много да ги избира — успокояваше се Страхил.
Най-после, на седмия ден вечерта, дядо Димитър повлече болния си крак през незатуления вратник. Още като го видя че иде не само без волове, но и без коня, с който беше заминал, Страхил разбра, че го е сполетяла беда из пътя.
— Хубаво се нарежда тя! — пробъбра той и не усети как го обзема същата радост, която изпита, след като остави кукуруза и мястото на Сиромах Петровица.
А когато видя, че едното око на стареца беше подпухнало и оградено в син-котлен кръг и няколко дълги червени ивици се кръстосваха през носа, бузите и ушите му, той не можа да се стърпи и се засмя:
— Къде са воловете, чичо?
Дядо Димитър мислеше да нападне Страхила, задето го беше пратил толкова далече за волове, и да струпа вината върху него, но като го видя, че се смее насреща му, и той се отпусна.
— Ти остави воловете, ами конят питай где е — отвърна той.
— Ами купува ли волове?
— Купувах — приседна старият на един камък. — Ще ти разкажа, ама речи първо на Димка да опече една глава червен лук, че да си наложа дзундзулите… Ох, майчицее… — въздъхна той, доволен, че беше се довлякъл най-после до село, и подхвана да разказва: — Чак до Дъбнишко стигнах. Намерих едни волове. Млади, ама едри и яки като бикове. Продаваше ги някой си Алил ага, понеже щял да се изселва в Стамбул. Търговия искал там да прави. Още като ги видях — изтръпнах: това ще са, рекох си! Гушите им — на гердани, на гердани. А рогата им извити, жилчести и жълти като кехлибар. И кротки, кротки — не волове, ами ангели божи. Когато ме погледнаха, аз си рекох: не е имал право господ, дето не ми дал език като на хората!
— На тях да е дал по-дълъг, па твоя да е скъсил — подхвърли Страхил, като схвана, че старецът нарочно се разпростира надълго, за да може повече да го разпали. — Казвай де, какво стана? Взема ли тия божи ангели? Купи ли ги?
— Вземах ги, купих ги…
— Е?
— А бе нали ти казвах: Страхиле, недей — опасно е пътят от там до тука. Все ще се случи да ме срещнат зли хора.
— Добре де, срещнаха ли те?
— Мнозина ме срещнаха, но все успявах някак си да се справя. Ами снощи не само че не можах да се измъкна, ами и коня загубих, па и аз щях за нищо да си отида. Изядох се: минал бях вече полето и наближавах нашия край.
Страхил вече не се смееше, а ту присядаше до стареца, ту ставаше, опипваше се неспокойно и току повтаряше:
— Казвай … Казвай по-нататък …
— Ще ти кажа — продължи отпаднало дядо Димитър. — Минал бях вече Панега и свивах да навляза в планината. Не исках никъде да се спирам. Малко да бях избързал — и щях да поема пътеката, но нема късмет: срещна ме един сербез чалмалия на кон. Дисагите му бяха пълни с лук — по градините трябва да беше ходил. „Къде бе, гяур? — сопна ми се той. — Къде караш тия волове?“ „За Брезово ги карам“ —
