от кучкарницата му, и навлязоха заедно с реката в клисурата. Пътят стана неравен, каменист. Не след много планинските склонове пак се отдръпнаха, каруцата остави пътя и тръгна направо през някакви вълнисти ливади, като завиваше непрекъснато, за да избикаля дребния храсталак. Ангел се чудеше как техният каруцар може да намира път за каруца в тая тъмнина.
— Къде сме сега? — обади се по едно време Страхил, като спря конете и слезе от каруцата.
Братът и сестрата се изправиха и почнаха да се оглеждат.
— Да ме убиеш, пак не ще мога се оправи, ако ме пуснеш оттука — призна си Димка.
— Как ли не усуква пътят? — колебаеше се Ангел. — Мен все ми се струва, че сме някъде около Усойното кладенче, от Алтъновското.
— Така те искам — похвали го Страхил. — От теб става добър хайдутин, щом като знаеш толкова добре да се оправяш. Хайдутинът и с вързани очи трябва да може да намира пътя. Слизай сега и дръж лопатата и търнокопа.
— Имане ли ще копаем?
— Имане — потвърди Страхил. — Дръж лопатата. Ти, Димке, ще останеш при каруцата. Хубавичко си отваряй очите. На, вземи тоя нож за зор-заман. Па да не се боиш — ние сме наблизо. Ей сега ще се върнем.
— Не ме е страх мене — пое тя ножа и стисна здраво чирените, за да сподави треперенето на ръката си. Не беше лесно да си жена дори на довчерашен хайдутин.
Страхил и Ангел хлътнаха в мрака, спуснаха се в близката долчинка, повървяха още малко нагоре по сухото дъно и свиха на отсрещния бряг.
— Нищо не виждам — обади се тихо Ангел.
— Как да не виждаш? — спря се пред него Страхил. — Я се наведи ей тука и пипни да видиш. — Той взе ръката на Ангел, отмести я настрана и я наведе към земята. Пръстите на момъка се долепиха до една легнала плоча. — Какво мислиш, че е?
— Кладенчето! — зарадва се Ангел.
— Кладенчето я! Карай сега по мене… Едно… две… три… — почна да брои Страхил, като крачеше нашироко покрай шубраките от десния бряг на дола, по който бяха дошли.
Ангел забърза с разтуптяно сърце подире му и привардваше с ръка лицето си от клончетата.
— … Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет! — спря неочаквано Страхил, та Ангел, който вървеше по петите му, се блъсна о него.
— Тука е… Пипай наоколо, дано намериш един покрит с мъх объл камък.
— Намерих го! — викна силно Ангел, щом като клекна и завъртя ръце около себе си.
— Не викай толкова — сподавено рече Страхил. Цялото му тяло тръпнеше от хайдушката треска. — Почвай да копаеш от долния край.
— Варди се!
Ангел развъртя търнокопа. Очите им посвикнаха с мрачината, а и късната месечина трябва да лазеше вече по рида, защото катранът в Усойния дол се поразреди. Не мина много, и търнокопът удари на кухо.
— Тука е!… Тука е!… — шепнеше забъркан момъкът и шибаше с все сила.
— Чакай, че ще продъниш дъската — отмести го Страхил и почна да отхвърля пръстта с лопатата. После се наведе, разрови, измъкна дъската и бръкна уверено в плитката дупка.
— Много ли е! — приклекна и Ангел до него. Пред смрежените му от вълнение очи вече жълтееше златна купчинка. Очакваше той, че Страхил ще измъкне някой голям кюп, пълен с тежки жълтици. Но момъкът още повече се смая, когато зет му изхвърли две-три кожи и му подаде един дълъг, увит в парцали прът. Щом го взе, той разбра, че това е дълга и тънка бойлийка.
— Подложи си ръцете — разпореждаше се Страхил.
Ангел клекна и подгъна ръце като за наръч. Страхил почна да реди върху тях пушки, пищови, криви ятагани, торбички с куршуми, накичи го целия с рогове барут.
— Стига ли? — засмя се по едно време той.
— Слагай, слагай още! — шепнеше задавено Ангел и не усещаше тежината на ръцете си.
— Тръгвай сега полека към каруцата, само гледай да се не спънеш.
Ангел с малко дете в ръцете не би пристъпвал така предпазливо из тъмния дол, както сега с тежкия хайдутски товар. Без да рече нещо, и Димка бързо му помогна да наредят оръжието под сеното в каруцата.
Страхил извади още една купчина оръжия, после намести дъската и зарови дупката. Ангел ходи дотам още два пъти, а после и тримата се качиха в пълната каруцата и Страхил подкара. Като минаха клисурата и поеха пак прашния мек път, той даде юздите на Димка и почна да рови в сеното. Измъкна два пищова, разви ги от маслените парцали и опипа с пръсти дали не са ръждясали.
— Добри са — рече си той гласно и пак зарови сеното.
Избра си една къса, но широка кама, взе един барутник, отсипа си кривачка куршуми, намушка всичко из диплите на пояса си и скочи неочаквано на пътя.
— Къде? — придръпна юздите Димка. Страхил понамести пояса си и пристъпи до нея.
— Искаш ли да станеш хайдутка, или не искаш? — запита я той, като откри засмяното си лице на бледата тънкорога месечина.
— Искам, ама… ама искам да знам къде отиваш — пресили се да се усмихне и тя.
— Щом искаш — почна той спокойно да я учи, — ще знаеш, че един хайдутин не бива да разпитва много-много войводата си. Макар и да ни е малка дружината — само Ангел, аз и ти, — хайдушкият ред трябва да си се спазва.
— Добре… войводо — отвърна Димка, като си спомни как отговаряха момчетата на хайдушката поляна.
— Така — продължаваше като на шега Страхил. — Ти ще караш каруцата, а пък Ангел ще седи отзад. Пригответе си по един ятаган. И пищови бих ви напълнил, но ме е страх, че барутът е овлажнял. Ако ви срещне някой турчин и рече да ви спре — право по главата! Чуеш ли, Ангеле? Не му ли стигне веднъж — втори път го цапнете. Само че с пълна сила.
— Знам аз! — просъска Ангел и почна да рови бързо сеното.
— А че и аз знам — изправи се Димка. — Дай, дай да ми стои под ръка — пресегна се тя и взе извитото сечиво от ръцете на брата си.
— Така те искам! — все повече се радваше Страхил. — Ще се извъртиш от каруцата и — цап! — с двете ръце. Щом се върнете дома, скрийте оръжието… Хайде, Димке, карай! — плесна той с длан единия кон и каруцата тръгна. — Утре няма да ме чакате — чак други ден ще се върна …
Димка подкара, като държеше с една ръка юздите и стискаше ножа с другата.
Претоварената кола и малкото камъче
Дядо Димитър гледаше, търкаше очи, пак ги втренчваше и не можеше да повярва. Дорчо ли стоеше пред вратника, или беше някой чужд кон, който само приличаше на него?
Конете, можеха да си приличат, но ябълката на седлото, което беше пристегнато на гърба на коня, не можеше да го излъже — сам я беше майсторисвал от един сух крушов кривун. И черджето под седлото си беше тяхното шарено чердже. После, ако беше чужд кон, какво диреше пред техния вратник? Защо побутваше с муцуна портичката, като че искаше сам да си отвори?
— Дорчо! — викна старият.
Конят дигна глава, стрелна уши нагоре и почна да напира с гърди вратницата.
Не беше се излъгал: конят, от който го беше съборил турчинът край Алтън Панега, беше успял по някакво чудо да се отскубне, да прехвърли планината и да се спре до техния вратник. Как ли не му се радваше — прегръщаше главата му, тупаше го по шията, галеше го, дори го целуна по влажната муцуна. После свали юздата му, колана му отслаби … И едва след като се насити на първата радост, почна да проумява:
— Страхил трябва да е свършил тази работа. Не току-така го нямаше никакъв от два дена!… Може и воловете да е докарал.
Щом си спомни за воловете, той забрави Дорчо. Коне като него много, но такива волове насън дори не
