своите двадесет и четири хиляди гроша. Към оръжието на пощаджиите в дупката бяха добавени пушките, пищовите и ятаганите на търговците и трапезунтлията. Петте оки барут момчетата си поделиха, за да допълнят барутниците си.
Овчарите около Три чуки им разказаха, че в Чипровско — много се носела славата на един арнаутин чифликчия, който обичал не само да спи с гяурките, но и да ги мъчи.
След като подмамиха кучетата из нивите, те успяха да пипнат арнаутина по бели гащи и го изведоха с пукната глава в планината, за да могат да го разпитат по-нашироко… Ала както и да го въртяха да признае отгде беше взел гривните, обиците и женските пръстени, скрити в торбичката под възглавницата му, арнаутинът не проговори. — отиде си покорно и мълчаливо при аллаха. Свикнал беше навярно с мъките, докато сам беше изтезавал жертвите си.
Пламналата стръв на Горана и досегашните успехи поразпалиха и младите, и старите хайдути от дружината — престрашиха се да се заврат чак под носа на белоградчишкия каймакамин. Но излишното юначество не им се размина току-така: вървяха вече из непознати места, а нямаха свои хора, които навреме биха им обадили добро и лошо. Никога не бяха навлизали толкова навътре из Видинския пашалък.
Докато чакаха нишката поща в Светиниколския боаз, потерята неочаквано ги обгради, та, щат не щат, трябваше да се ударят, за да скъсат обръча. Дражо и тук не се стърпя — придигаше се от време на време иззад камъните, за да избълва псувните си срещу чалмите, пророка и цялото живо и мъртво потомство на пребягващите между дебелите стъбла османлии. Но и те му се отплатиха: един вярно отпратен куршум го погоди право в сърцето и песнопоецът се отметна, без да доизрече последната си многокатна псувня.
Лошо щяха да си изпатят момчетата, ако байрактарят не беше си послужил с една стара хайдушка хитрост. Всеки от хайдутите носеше в пояса си по един фес, за да може, когато потрябва, да се предреши. И сега Димо зави около феса си една дебела гъжва, пролази далеч напред между две пусии и гътна с един гърмеж плувналия в злато билюкбашия. Щом чу гърмежа, Горан дигна момчетата с голи ножове, отърва бранещия се срещу трима гаджали Димо и пръсна и без това бягащите след убийството на предводителя си низами.
След тая среща хайдутите поискаха и Горан отстъпи да се върнат из своите краища около Козловец — гдето не падаше толкова плячка, но затова пък беше по-мирно.
Преди да тръгнат от непознатата долчинка, гдето след лудото бягане се бяха запрели да поемат дъх и превържат раните си, Димо пак трябваше да избърза напред, но вече без чалма и открито оръжие, а с тояга, оръфани овчарски дрехи и смачкан, овъртвлян в слама калпак. Къде и защо го прати, Горан, момчетата не знаеха и не попитаха, надвечер всички поеха Димовата диря и след три дни тежък път по билото прегазиха отново Искъра край Черепишкия манастир. Чак на седмия ден от раздялата Димо изхвръкна върху един запенен кон из храстите. Горан ведтата го посрещна и го отведе към реката, където нямаше кой да чуе какво ще си приказват.
— Е? Стига ли до Брезово? — запита байрактарят бързоходния пратеник, като се боеше да го погледне, за да не издаде колко е развълнуван.
— Стигнах, бай Горане — отвърна пъргаво Димо. — Прекарах целия ден неделя там и си тръгнах чак надвечер.
Едрият байрактар измъкна лулата от пояса си, повъртя я, но като видя, че ръката му трепери, пак я прибра.
— Можа ли да го видиш?
— Видях го… — размаза думата Димо. — Минах покрай тях, като се привардвах той да ме не види.
— Ами що му се не обади бе, човече! — изведнъж заряза преструвките си Горан.
— Как ще му се обадя? — изви пратеникът загорелия си врат. — Не помниш ли какво ми заръча?
— А бе заръчах ти… Казвай де, казвай. Как е той? Какво научи за него? На лице как изглежда?
— Отслабнал е… Почернял, погрознял, прегърбил се — занарежда момъкът.
— Така, така, така…
— Като че в катран се е пържил, така можах да разбера аз!… Оня ден имал разправия с тамошния чорбаджия заради кравицата на един сиромах. Чорбаджията викаше из кръчмата, че ако Страхил не седи мирно, ще го обади на спахията…
— Така, така, така — ситнеше Горан и провлачаше пръсти по мустаците си.
— Боядисал си е къщата.
— Добре е направил.
— И нов кош си е изплел. Дувари зида.
— И това не е лошо… Но ти друго ми кажи… Кажи ми как е с хората. Почита ли ги, почитат ли го… Какво приказват за него, след като е искал прошка от турците.
— А бе хората… — смръщи се Димо. — Не знаеш ли какви лапацала са хората.
— Кажи ти, всичко казвай! Затова те пращах да биеш толкова път.
— Лошо разправят, бай Горане… Бях в кръчмата с неколцина брезовчани. Почерпиха ме и след като се понапиха, аз завъртях разговора към Страхила. Остави ни той, казват, беззащитни на турците. Имот събира, дувари зида, чорбаджия намислил да става… Корят го, бай Горане, че бил предал дружината си, за да я ограби и да раздели имането с Мехмед бей.
— Кой ти го рече това? — изправи се като ужилен Горан и опря ръка на костения чирен на ятагана си.
— Все брезовчани бяха.
— Не ги е срам да приказват така за войводата! Че той всичко правеше за тях. Ще им дам аз да ме разберат. Пак ще им дотрябваме до някой ден, ама тогава ще им натрия мутрите!
— Тоя ден май че иде — усмихна се Димо. — Мехмед посяга вече на Брезово.
— Ха така! — зарадва се байрактарят, за да утоли яда си на брезовчани.
Но когато Димо разказа, че Мехмед поискал от Брезово шейсет коли да прекарват камъни за новия конак, който щял да зида на Латинското кале, радостта на Горана се изпари и той почна да слуша смръщено.
— И не само коли. Всички мъже и жени трябва да копаят мази на калето. И всеки ще носи свой търнокоп, лопата и лом.
— Ха дано и Страхил е между тях, та да го видя как ще работи бейска ангария! — изсумтя байрактарят.
— Няма да закача Страхила — добави Димо. — Но селото зле ще си изпати.
— Дали брезовчани ще превият врат? Как разбра ти? — сумтеше Горан.
— Гласят се на пашата да се оплакват.
— Вятърът по-скоро ще ги чуе — процеди Горан. — И пашата, и санджакбегът са ей така с Мехмеда. Всяка година се събират и ходят заедно по лов за сърни в буковските върлища… Значи, Страхил е свободен, а?
— Свободен е, ама не знам дали Мехмед ще успее да го отърве, или ще побърза сам да го предаде.
— Кому има да го предава!
— Ти да видиш какво е станало — подхвана нова история Димо. — Добре, че имах късмет да срещна на връщане чичо Велко, панежкия воденичар. Знаеш го ти, че много пъти ни е гощавал.
— Как не ща го пък знам! — врътна рамо Горан. — Чунким не бяхме двама с него, когато Яшар циганчето изгоря жив в колибата си, задето предаде на Мемиш ага Дончо Ловчанчето.
— Ха, той!… Обадих му се аз и той ме позна. Оставил си беше човекът воденицата, за да дири следата ни. Ти да видиш чудесии! Купил си войводата волове из Плевенско. Но един панежки турчин пресрещнал техния старец, взел му воловете, взел му коня и го претрепал от бой. Разлютил се войводата, прехвърлил планината и си върнал и воловете, и коня.
— Ка щяло пък да му ги остави!
— Чакай да видиш! — продължаваше Димо. — Взел той воловете, подкарал ги, но турчинът не изтраял и тръгнал след малко подире му.
— Кой му е виновен! — пръхна Горан. — Сам си е дирил белята!
— Тръгнал и не се върнал. Никакъв не могли да го намерят. Дигнали турците от махалата врява до бога. Чак в Плевен пратили хора да се оплакват. Ако пашата, викали те, не прати хора да го вържат — сами ще се разправяме.
