— Гледай, Страхиле, да не избързаш нещо — напомни му старецът, но Страхил продължи пътя си, без дори да се извърне към него.
Когато Страхил бутна изрязаната в голямата чорбаджийска порта вратничка, Иорданчо беше вече успял да се намести на широката възглавница, сложена върху една просната под асмата черга. Щом видя хайдутина, Крастата отдръпна джезвето от въглените на сложения пред него бакърен мангал и бързо се изправи.
— Я бре, ей! — викна той към къщи. — Излезте, че гостенин ни иде!
Колкото и рядък да беше тоя гост, не отговаряше на един чорбаджия да вика толкова уплашено.
— Добре дошел, добре дошел — закима Иорданчо от далече, като мяташе погледи към къщи, но не подаде ръка, защото позна по смръщеното лице на хайдутина, че не идеше за добро.
От къщи изхвръкна едно пременено като за сватба моме.
— Какво искаш, дядо?
— Виж там Нако и Кръстана! — продължаваше да подвиква по-силно, отколкото трябваше, Иорданчо. — Нека нарежат мезе за ракията. Дай още една чашка за гостенина. Страхил ни е дошъл!
Момичето плесна уплашено ръце, затича из двора и завика:
— Нако! Кръстане! Къде сте се дянали бре?
— Тука сме! Тука! — обадиха се два гласа иззад къщата.
— Елате, че дядо иска да нарежете мезе за ракията. Страхил е дошъл!
И момичето отново раздрънка герданите си и се втурна пъргаво в разтворената врата на голямата, нашарена с червени и сини цветлета къща.
— Ще пийнеш от моята ракия — успокои се най-после Иорданчо, като видя, че се зададоха двамата му едри слуги и пазванти. — Само че съм я подсладил. Ние сме вече стари хора, Страхиле, и обичаме всичко да ни е по-сладичко.
Момичето донесе чашка и я сложи пред госта.
— Ей сега ще донеса и мезенце — дръпна се тя, забравила вече, че слугите трябваше да нарежат мезето.
Но и те, изглежда, не бяха чули поръчката на чорбаджията си, защото почнаха да се навъртат наоколо и да оглеждат асмата, като че много им се искаше да похапнат от зелената ягорида.
Страхил почака Иорданчо да налее чашката му, пое я и едва тогава сбра сили и запита:
— Чорбаджи Иордане, защо си взел кравата на Сиромах Петра?
— Че кога пък избързаха да ти кажат? — захихика Йордан, като отдръпна нагоре веждите си в престорено учудване.
— А? Кажи де!
— Ами за борч — трепна гласът на Иорданчо, а погледът му погали широките гърбове на пазвантите му.
— Само заради солта ли? — не се оставяше Страхил.
— Я, я си пийни! — отмести разговора Иорданчо. — Пийни си, че ще изстине.
Но Страхил чакаше отговор. Ръката му с чашката беше замръзнала без трепет във въздуха.
— А че за сол, за памук и за разни други работи — небрежно обясни Иорданчо. — Де ще ги помня всичките… Аз си имам тефтер… Пийни си де!
— Колко гроша има да ти дава? — все така равно питаше Страхил, докато свободната му ръка измъкваше кесията от пояса.
— Каквото съм имал да вземам — взел съм си го — закима примирително глава Иорданчо. — Ако искаш, пий си ракията. Само ще скриеш кесията си. Мен хайдушки пари не ми трябват. Така да знаеш!
Страхил не трепна, макар думите на Крастата да го плеснаха като отметнато въже. Само пръстите му обхванаха чашката, стиснаха я и тя се пръсна и сряза Дланта му. Болката го опомни. Загледа учудено кръвта и почна да изтрива ръката си о пояса.
Йорданчо следеше с вторачен поглед дали окървавените пръсти на хайдутина ще стигнат дръжката на ножа, който се подаваше из пояса.
— Вярно, няма за какво да се бърза — спомни си Страхил думите на дядо Димитра и усети, че му олекна. Изправи се и погледна едва ли не весело забъркания чорбаджия. — Ти, Йорданчо, запомни тия думи, дето ми ги рече сега — кимна той глава на тръгване. — Аз съм си виновен: забравил бях, че знаеш само да даваш на хайдутите, а не да вземаш от тях.
— Ти няма защо да ме заплашваш! — развика се подир него Йорданчо. — Затова ли слезе от гората? Зидай си там дуварите и не се меси в чуждите сметки! Иначе да знаеш, че ще се оплача на Мехмеда и субашата! Хама-ха! Аз меся ли се в твоите сметки? Питам ли те отгде вземаш пари нови кошове да правиш?
Но Страхил хлопна вече портичката и се изправи неочаквано пред Сиромах Петър и челядта му.
— Тука ли сте?
— Тука сме, Страхиле — отвърна Петър и лицето му просветна в надежда, като видя, че Страхил се усмихва. — Ще върне ли кравицата?
Страхил придръпна кесията си, която още се мяташе на връвчицата, извади една жълтица и я подаде на Петра.
— На, купете си друга крава, по-хубава от оная. Ти — извърна се той към големичкото момче — нали знаеш кошарите при Вървището?
— Знам ги — отвърна отсечено момчето.
— Трябва да познаваш и бате си Ангела?
— Как да не го знае — обади се Петровица, — комшии сме, дето се казва.
— Ще идеш — сниши глас Страхил — и ще му кажеш: бай Страхил те вика да слезеш веднага в село. Запомни ли?
Но момчето затича из улицата, без да му отговори.
Всеки със своята грижа
Откак остави войводата си на волята божия, Горан не можа да намери мир за себе си и по-спокоен кът за дружината.
Старите четници се прекръстиха, когато байрактарят им призна, че самата света Богородица беше спряла ръката му, и вече не отвориха дума за войводата.
Младите мислеха всякак, но тъй като нов войвода не се избра, решиха с време, че Страхил се е загубил нанякъде по обща работа. Довериха се, както си беше старият ред, на байрактаря и вървяха след него, надето и да ги поведеше.
В брашованските кории не се задържаха нито ден: наскоро ги бяха напуснали, та в целия край нямаше изедник за наказване. Горан се насочи към зелениковските гори, гдето пасяха стадата на Троянския манастир около костницата на един стар, полусмахнат черноризец. В колибите узнаха, че читаците от една махала край Черни Осъм нападнали сватбата на едно българче, както се връщала от манастира, ограбили сватбарите и озлочестили невестата.
Спусна се Горан като сприя от гората, огради махалата една нощ, подпали я и не отстъпи, докато не изтреби всичко живо, което се опита да избяга от пламъците.
Докато се събираха потерите и чакаха подкрепа от Ловеч, дружината пресрещна на Беклемето няколко карловски турци-търговци, които отиваха на пазар в Ловеч, изби ги, защото се опитаха да се защитят, и задигна от кемерите, дисагите и скришните кесии под седлата четиридесет и две хиляди гроша. Оръжието на потерашите вече святкаше из клисурата на Бели Осъм, когато те поеха Козята стена и през Братаница и Мургаш стигнаха Искър. Починаха си един ден край Черепишкия манастир, прегазиха реката и поеха гърба на Врачанската планина. Извиха под Тодорини кукли и залегнаха на превала при Гинци да чакат софийската поща. Хванаха я, но нищо не намериха в нея и пуснаха хората по живо, по здраво.
Не бяха още закопали обраното от заптиета оръжие, когато затропаха копитата на конете на петима турци и един лазтрапезунтлия. Турците се предадоха лесно, но трапезунтлията проби високия калпак на Горана и опърли рунтавите му вежди. Искаше лазът да гръмне и с втория пищов, но Дражо се извъртя и отсече ръката с пищова. У лаза намериха триста и осемдесет лири, а останалите пътници сами им изброиха
