— Ами какви ги размазваш досега! — разтревожи се Горан. — Или чакаш да го претрепят, преди още да се усети. Бързо към Панега! Ако не мирнат, ще ги подпаля, така да знаеш! — заканваше се той на Димо, докато крачеше към поляната, гдето почиваха момчетата. — Ама че хайдутин. А пък аз бях заръчал байрактар да те правят, ако се случи да ме пречукат някъде. Има неща, момче, които най-напред трябва да се казват. А ти бабини деветини ми разправящ!…
— Знаеш само да се караш — мърмореше момъкът. — Аз очите си извадих да препущам с коня напряко, а той…
— Той, той… — поомекна байрактарят. — Напълни си една торба хляб, вземи си пищовите и качвай пак коня! Все около селото ще се навърташ. Обади се на дядо си, Петко. Ако разбереш, че нещо заплашва Страхила, ще знаеш, че ние ще сме в гората около Кривула. Хайде, бързо!
Димо с нова сила затича към коня, а Горан подсвирна на дружината и преди още момчетата да се стъкмят, закрачи надолу към Златна Панега.
Хората виновни
…Никога нямаше да забрави Горановата приказка за горската къщица край кошарите. За бащата, за майката с двете момченца и момиченцето, розово като капчица върху червен трендафил. Как си седели вечер всички на язлъка и слушали кавала на бащата, докато детските главички клюмнали на скута му…
…Нямаше да забрави, защото и тя жаднееше да има такава къща, пълна с песни, детски смях и радост.
Ето я къщата — бялка се дори и в синкавия звезден полумрак. Не седи ли и тя до мъжа си на язлъка, заслушана в тихото шумолене на листата? Ала де са песните, смехът, радостта? Деца наистина още нямаха, но не бяха ли и те млади, не можеха ли сами да се порадват, сами да си попеят и да се посмеят?
един до друг са, а го усеща по-далечен, отколкото по времето, когато не беше го срещала и го знаеше само по песните, които пееха за него по седенките и нивите.
Знаеше, че му е тежко, дето Мехмед от утре заробва селото им, но нали тях не ги закачи? Що се кахъри? Какво можеше да направи той — сам човек, — когато цяло село свежда глава пред спахията? Или на нея се сърди? Дали и той, като някои жени по герана, не я смята за виновна, задето напусна дружината си? Но жените си приказваха, защото завиждаха, а той добре знаеше, че тя с нищо не беше го мамила, че думица не беше му продумала — каквото направи, на своя глава си го направи.
Или си мисли, че тя го държи сега вързан тука да търпи и гледа, ако не своята, то чуждата робия? Дали му е казала пряка дума досега? Нека направи, каквото сърцето му отсъди Нейното е решено — тя си няма никого освен него, — загуби ли го, и тя е загубена.
А не беше ли го вече загубила, като, седеше такъв до нея? Думица не продумва. И не ще да си легне; все чака… Знаеше тя кого чака, макар и да криеше, че беше пратил брата й нанякъде. Знаеше и къде го беше отпратил: да дири дружината му… Сама се беше доявила. Крие той от нея; защото си мисли, че тя ще се разреве, ако и каже. Нека не се бои — ако тая бяла къща с недовършените дувари и постройки не е мила нему, и тя няма да пожали, щом като ще е такъв животът им в нея.
— Страхиле… Кажи нещо де…
— Какво да ти кажа?
— Нещо… Продумай… Седим като кукумявки.
— Измами ме, Димке, оня турчин! — съвсем неочаквано подвикна той. — Чак сега виждам какъв капан постави да се шопна и с двата крака в него. Давал ми прошка — вятър! Той, човекът, друга сметка си правел — с един куршум два заека да удари. Селото да зароби. Конаци да зида, ново богатство да натрупа.
— Че нали селото ни е свободно? Нали ферман има?
— Има, ама все едно че го няма. У Кехайовци бил останал. Бащата на Крастата го криел на времето си. А сега Йорданчо на парчета ще го направи, и пак няма да си развали достлука с Мехмеда.
— Нищо ли не може да се направи? — храбреше се Димка. — Що се не срещнеш с някои хора? Иди, поприказвайте, посъветвайте се…
— Ходих… — Страхил стана, поразстъпи се по язлъка, вгледа се в тъмното към улицата и пак седна на широкия одър, гдето спяха, когато беше много топло вътре. — Ходих… Тръгнал бях за Иончовите кошари, де то се събираха на съвет старейте, но дядо Димитър ме върна. Недей, казва, ходи, Страхиле…
— Че откога чичо е станал толкова страхлив! — дръпна се Димка.
— Хич не го е страх — защити го Страхил. — Той отиде, но мене ме върна… Знаеш ли, Димке, какво приказвали хората за мен? Бил съм предал дружината си на турците, за да разделя със спахията нейното имане. Мехмед ме оставил свободен, задето съм му рекъл да заграби Брезово. Сам дядо Петко казал на чича Димитра да ме не вика в кошарата, защото хората се страхували от мене.
— Как можаха, Страхиле… Как можаха… — шепнеше едва чуто Димка.
— Можаха… — глухо додаде Страхил. — Но да знаеш, че нищо няма да свършат без мене. Искали да пишат молба до пашата, хора да пратят, но с молби нищо няма да направят. Мехмед не е вчерашен. Той отнапред се е разбрал с по-големия изедник от него. Ела, стани да ми помогнеш. Страх ме е от панежките гаджали да не сторят нещо…
И той влезе в къщи, залости вратата и пристъпи до огнището. Отмете студената пепел, отхлупи една от плочите, извади и железния капак под нея и почна да измъква от тъмното скривалище и бащиното оръжие, и своето, което прекараха оня ден от Усойното кладенче.
Димка поемаше дългите бойлийки, леките и тежки пищови, ятаганите и камите и ги редеше като прътове край стените. А когато Страхил поиска един по-широк пешкир, за да изсипе барута да просъхне, тя отвори сандъка с най-хубавите си премени, измъкна един съвсем нов свилен бохчалък и го постла, без да го жали, на пръстения под. Страхил видя коприната, подвоуми се, но като мярна колко сдържано го гледа жена му, изсипа на купчинка барута от кожената торбичка и почна да го разстила с ръка.
— Гледай сега как се чистят и пълнят пушки и пищови — додаде усмихнат той — На, дръж и ти да пълниш, учи се…
Димка взе едно столе, седна до мъжа си и почна да му помага, като гледаше какво и как го прави той, и бързаше да не остане по-назад от него.
Когато навън се надигнаха многогласните припеви на петлите, хайдушкото оръжие светеше излъскано и напълнено с джепане покрай стената, като че чакаше само ръце да го пипнат и враг, който да се изпречи насреща.
Хайдутин свинар
Знаеше Димка колко тежко ще му бъде, когато се проточат подбраните за ангария брезовчани, та сама го подкани да се махне от село:
— Я изкарай прасетата, докато дойдат майсторите. Па после иди да пожънеш на Герена. Видях снощи стрина Вълковица и тя ми рече, че зърното е почнало вече да прегаря. Като сготвя за майсторите, аз ще донеса ядене и ще пожънем до мръкнало.
Колкото и да беше спокоен гласът й — не можа да го излъже, не го пращаше тя само заради нивата в полето. Но той не рече нищо, а отиде и взе един от новите сърпове, окачени под навеса на коша. После отвори вратата на зимника и забърза след изгладнелите пъргави животинчета към преградената локва край село, около която циганите-свинари сбираха сутрин селските свине. Не му се искаше да среща никого днеска, но кокато мина край двора на Петко Влаха, той не можа да избегне стареца, който вчера толкова накъсо го беше отрязал пред дядо Димитра: вратникът им бе отворен.
— Добро утро, Страхиле! — подвикна му Петко, като откачи от теглича капистрите на широкогърбите си биволи. — Мислех си, като мина край вас, да те питам дали нямаш нужда от някой ангария-коларин като мене. Видях снощи, че още не си довършил чорбаджийските дувари.
— Аз, дядо Петко, си плащам на хората — отвърна позабъркан Страхил. — Виж, Мехмед има нужда от работници. Иди при него — белки те приеме, макар че си стар, та няма да му свършиш кой знае каква работа.
— При него съм и тръгнал, Страхиле, при него. Младйте ще копаят пръст, а пък аз на стари години
