камъни ще подпъвам — Ако ти дотежи — не го оставяше Страхил, сбери и другите дъртаци и право при пашата! Оплачете му се, той е добър човек, ще дойде да ви отмени.
— Кому да се оплачем? — отстъпи старецът. — Едно време другиму се оплаквахме, че имаше кой да ни брани, ами сега няма.
— Няма, че не знаете да почитате хората си. Въртите само езици като усойници. Вади сега камъни за бея и не се заяждай други път с мене — така да помниш.
— Ама чакай, Страхиле… — пусна дядо Петко капистрите и тръгна към вратника, но Страхил отмина подир прасетата, без да чуе заплетените му оправдания.
Не му вървеше тая сутрин: преди още да загасне ядът му от едната среща, налетя на друга. Отминал беше последната крайселска градина и пресичаше пътя, за да навлезе в рядкото бранище с Преградената локва, когато чу конски тропот по пътя откъм бейския конак. Извърна се и видя на трийсетина крачки пет- шест конници, които бързо го наближаваха. Сбърка се накъде да хване, защото позна по малкото турче, което се друсаше на едно ниско черно конче, че високият ездач на белия ат До него беше самият Мехмед.
След първата група конници се зададоха още двама, пред които тичаше с бесен лай по една сюрия привързани със синджири за ябълките на седлата хрътки и копои. Прасетата също се спряха и се вслушаха настръхнали от многогласния лай, като че и те като господаря си искаха да разберат накъде ще е по-добре да хукнат.
Конниците наближиха и Страхил, ще не ще, трябваше да изчака да минат. Обидно му беше да побегне, както би направил други на негово място, а и не можеше да свали калпак и да приведе ниско глава.
Ако Мехмед не яздеше отпреде до сина си, само свикнало око би могло да различи кой е господарят и кои са сеизите и чибукчиите му. Всички бяха натруфени в сърма, коприна и кадифе. Мехмед дори беше облечен по-просто от слугите си. Но фесът му беше килнат встрани, а моравият свилен пояс не скриваше колко строен и гъвкав е той в кръста. Само оръжието му беше по-хубаво и по-богато от оръжието на хората му. Преметнатата през седлото пушка блестеше като змийска кожа от златните и седефени люспици, а безценните камъни по дръжката на извития малък ятаган пръскаха утринните лъчи на хиляди капчици.
Беят се полюшваше напето с отпусната на пояса ръка, извил глава не по-лошо от арабския бегач. Така и би отминал той покрай тоя почернял и ожулен роб с прасетата, ако момчето не беше завикало:
— Тате, виж кой е! Виж кой стои там! — посочи то Страхил с плетеното си камшиче.
Мехмед посви ръката с юздата, недоволен, задето нарушиха плавния раван на коня му, извърна хубавото си, хищно като на ястреб лице и смрежи поглед към изправения под дървото селянин.
— Хайдутинът, тате! — не спираше да вика смаяното дете. — Страхил!
— Не, сине — процеди Мехмед остро. — Това не е хайдутин, това е свинар!
И в последната думичка беше вложено цялото кръвно отвращение, което агарянското племе изпитваше към свинете и свинарите.
Бащата и синът отминаха.
— Бягай от пътя бе! — изрева единият от кучкарите, като видя, че копоите се спуснаха върху селянина и уплетоха синджирите си. Ръката му извъртя дългия бич, за да опаше Страхила, но не се отпусна.
— Страхил! Страхил! — завика кучкарят и смушка коня, без да гледа, че ще изпрегази скъпите спахийски кучета.
Тоя кучкар беше единият от двамата пазванти, които Страхил пусна живи при Кривула, когато освободи навързаните селяни.
Страхил остана с наведена глава, докато лаят на псетата заглъхна надолу из гората.
Страхиловата песен
Излъгала се беше Димка, че ще му е по-леко, ако се махне от село. В полето наистина не се мяркаше жива душа. Никой нямаше да му подметне лоша дума. Но колкото повече навлизаше в едрокласите ниви, толкова по-гузно му ставаше: чувствуваше се беглец, тръгнал да ограби някои свои хора, които само защото много му вярваха, бяха оставили така открит имота си.
Котловината се беше отхлупила като нагрята подница за небесната жар и заровеният още през есента хляб вече прегаряше.
Колко нетърпеливо беше чакал той първите дни на жътвата. Мислил бе за нея като за празник: полето, пълно с жътвари — всеки своето жъне, но трудът е общ и песните са общи, — излитат моминските гласове, подемат умората от раменете и я разпиляват из модрата шир. По пладне си гостуват под крушите, приказват си отпаднало с пресипнали от пепелта гласове, но и без думи си личи как всички са волни и радостни…
А то какво излезе? … Пристъпва самичък като крадец към нивата си. Дори търницата сякаш нарочно го дърпа за крака.
Когато стигна нивата и видя колко гъсто е израсла глушината покрай междата, пак му мина мисълта, че буренът нарочно се е възправил като стена, за да прегради пътя му. Не го прегази, а развъртя сърпа, докато разчисти един доста широк проход, и чак тогава се успокои.
Съблече елека си, приведе се и зажаби една ръкойка. Сега пък класовете засъскаха враждебно като змии и блъвнаха в лицето му смрадливата задуха на коренищата си. Рязна той злобно ръкойката, отдръпна ръката си и се изправи. Ако можеше да види поне един жътвар някъде, напрежението му би улегнало. Но пустата котловина се огъваше на вълни чак до зеления остров на селото и маранята трептеше като тлееща жаравина. Нивите бяха прилегнали тук-таме, тулеха зрелите си класове от палещото око на слънцето. И само щурците разбираха колко е тъжно да няма кой да прибере земния дар, та стържеха безнадеждно невидимите си гъдулки.
— Не — трепна той, — не пеят само щурците…
Вслуша се напрегнато и долови далечна, приглушена, гъста като задухата песен. Жежка вълна кръв го блъсна в главата — замая се и стегна коленете си, за да не треперят. Не можеше да повярва — думите не личеха, но гласът му стигаше, за да познае, че това беше песента, която прославяше юначеството на хайдушкия главатар Страхил войвода! Хора ли я пееха наистина, или се надигаше като изпарение от самите зажъднели ниви?
Забрави къде е и за какво беше дошъл, остави дори елечето си, метнато върху глушината, и тръгна по гласа към леката гънка, която му пречеше да види простора към реката. Когато наближи чупката, той почна да се снишава, като че дебнеше някого или искаше да се скрие да го не видят. Но нямаше защо да се привежда — много далече бяха тия, що пееха, — и да го видеха, не можеха да го познаят. Отвъд реката, отгдето почваха бейските земи, стотици жътвари се бяха вяли като огромен сърп в жълтото поле и свиваха краищата си като една китка дървета, около която димяха няколко огнища.
Не бяха ли това жътварите, многото жътвари, които беше искал да чуе в полето? Не беше ли тази песен като песните, които жадуваше да чуе? Защо тогава не пламна радост по лицето му, а сълзи наляха очите му? Защо тая песен не грабна мъката му и не я пръсна из безкрая, ами се стовари като майчина клетва върху му, подкоси краката му и го смаза? Дали задето прозря колко голяма беше мъката на тия певци, които след като не бяха могли да намерят подкрепа у него, бяха я подирили в спомена за него — в неговата песен?
Слушаше песента и плачеше с глас, както не бе плакал от времето, когато внесоха на една черга дългия труп на баща му. Плачеше, без да се оглежда дали някой няма да го чуе. Но полето беше пусто и само щурците чегъртаха гъдулките си.
А когато стана, той вече знаеше, че не ще се намери човек, ни земна или небесна сила, която да го върне от пътя, що водеше към Латинското кале.
Щом като беше оставил планината и желаеше да живее мирен живот, трябваше да го живее като всички. Не можеше да се отлъчи като чорбаджия зад зидовете си, не можеше да жъне в пусто поле самичък нивите си, не можеше да пълни коша си, когато спахийските гавази щяха да изпразнят кошовете на цяло село, не можеше да зида обори и яхъри, докато другите зидат бейски сараи — той трябваше да сподели общото тегло, иначе дядо Петко и старците щяха с право да го смятат за беглец и предател. Нямаше за какво да шмекерува и да се варди все по средата — трябваше да подложи гръб на теглото и да го влачи…
Не можа да го спре поне за малко и Ангел, който се връщаше най-после, изпребит от скитане по
