погледнете — толкова мъже! Все яки и жилави! А щом Мехмед мръдне пръста си, и вие му се подгърбихте. Има ли Брезово правдини, или няма? — звънна бакърено-плътно гласът му. — Кажи ми, дядо Петко! Опитвал съм езика ти и знам, че от наточена коса е по-остър. Чувал ли си ти да е било Брезово кесимджийско село?
— Не е било, Страхиле! — викна старецът. — Ферман има!
— Две пари не струва вашият ферман, ако няма ръце и глави да бранят онова, що пише в него! — стрелна с очи войводата. — Докато вардех с дружината в Балкана — Мехмед мируваше. Но щом и аз поисках… да поживея човешки, той пак разтвори като ламя устата си. И вие не намерихте сила да тикнете една главня в нея. За мене се заловихте: Страхил е виновен, че не ще да изпере гащите ни. Страхил е хала, сприя, змей Горянин. Страхил всичко може, защото отнапред е набучил главата си на кола, а вие не можете, че вас не ви е раждала човешка майка като мене. Дали си по-слаб от мене ти, Станьо? Или ти, Генчо? Защо един от вас не се намери да жилне една шикалка в гърба на спахията? Или си рекохте — Страхил да му бере гайлето! Мене ли само обрекохте курбан на агарянците?
— Прав си, Страхиле! — глухо подвикна Станьо.
— Право е!…Така е!… — счуха се още няколко гласа.
— Бог ще съди и мене, и вас! — разтърси Страхил пищова над сведените глави на своите съселяни. — Вървете да жънете нивите си! С Мехмеда — аз ще се разправям. Само знайте — на негово място друг ще дойде, а и на мене един куршум стига. Проклети да сте и от мене, и от бога, ако склоните още веднъж глави.
Който има нужда от работници за чифлиците си — нека си плати.
— Не му ща парите! — викна разпалено Сиромах Петър.
Щедростта, с която най-бедният селянин в селото се отказа от парите на чифликчиите, беше толкова голяма, че надви и Страхиловата мъка, и срама на брезовчани. Войводата огледа парцаливата му риза и се усмихна: усмивката му развърза стегнатите души на селяните и над старото кале забуча луд, радостен смях. Смехът разведри лицата, хвърли слънчев мост между брезовчани и техния войвода, изпълни ги с радостното чувство, че са свободни и непобедими.
Докато Димо обираше оръжието на пазвантите, Страхил се отдели настрана с по-старите селяни.
— Ще хвърлите всичката вина върху мене и моите хора — нареждаше той — Ти, дядо Петко, и ти, Станьо, ще вземете дядо Димитра и още тая нощ ще вървите при пашата. Първи да се оплачете. Разкажете му всичко, както си е. Ако поиска фермана, той ще е у дядови Димитрови. Като се върнете — там ще го намерите. И няма да се боите от Мехмеда и неговите хора. Ще стегна аз юздата и на субашата — не ще посмее той да изкриви душата си. И с Крастата ще се разправя.
— Жив да си, Страхиле! Бог да те пази! — благодаряха и благославяха селяните.
Счупената кола беше отместена, здравите коли се извърнаха към селото и човешкият поток нахлу в тесния коловоз на пътя, препълни го и се разля по хълма. Най-отпред вървяха предвожданите от Станьо Балтията и дядо Петко селяни, а другите бързаха встрани, защото никому се не щеше да остане назад. Стигнаха долу и свиха краищата си като огромен мравуняк през бейските ниви.
— Димо — рече Страхил, когато останаха само двама сред проснатите тук-таме трупове. — Къде е дружината?
— При Кривула е, войводо — отвърна момъкът, там си дадохме среща с бай Горана.
— Трябва да тичаме — продължи Страхил, като не мърдаше от мястото си и не сваляше очи от далечния зелен остров на селото. — Дано преварим бея, преди да излезе от Кръсташката гора.
— Там ли е?
— Нататък препускаше тая сутрин с хрътките си…
— Хайде тогава!
И двамата хайдути се спуснаха откъм стръмната страна, прегазиха реката и заподтичваха мълчаливо из прашния път. По едно време и двамата се спряха изведнъж, извърнаха се и се вслушаха. Някой от брезовчани беше запял Страхиловата песен. Скоро я подхванаха и всички останали и тя се понесе като ведър ветрец над полето, достигна далечните жътвари при брезовата китка, изправи ги и ги помами да рукнат през бейските ниви, за да пресрещнат копачите и камънарите. Долитнаха дружни провиквания. Сърповете, лопатите и търнокопите засвяткаха над двата сливащи се човешки потока.
Димо се отдръпна, за да не схване войводата, че беше видял насълзени очите му.
Побратими
Гората при Кривула беше малка, отделена от планината със зеления пояс на бейските ливади, та лесно можеше да бъде обградена. Затова дружината се спотайваше и Герго не запали огън да припече вързаното за гърлицата шиле. Едни от момчетата спяха под сенките, други чоплеха оръжието си и си приказваха, а байрактарят режеше една свинска подлога, за да закърпи дупките на цървулите си.
Беше прохладно, изворчето ромолеше — бистро и студено — и ако пастърмата не беше толкова жилава, никой от нищо не би се оплакал. Само Янко Конаклийчето трябваше да се припича сред нажежените камъни, за да гледа пътя откъм котловината, който само след четири-петстотин крачки се губеше в клонака по върха на отсрещната рътлина. Когато мястото беше открито и пътят се виждаше надалече — лесно. Човек имаше време и да попритвори очи, а и да ги отмести за отмора из ширинето. А сега само да извиеш глава и току виж, пътникът те наближил. Пък де ще го знаеш свой ли е, чужд ли е?
— Тия трябва да са свои… — смрежи клепки Янко, когато на рътлината се откроиха два калпака.
Погледна към байрактаря и подвикна, както подвикваха на сутринта всички, които бяха стояли на стража:
— Бай Горане, пъкнаха двамина с калпаци.
Но байрактарят не го и погледна — продължи да обрязва подлогите, — не един и не двама бяха минали от сутринта: и с калпаци, и с фесове, а и гологлави. Врата си би изкривил, ако се извръщаше за всеки.
— Въоръжени са — продължаваше съобщенията си Янко. — Единият е без силях… Носи пищовите си открито. Пушки нямат.
Горан прилепи едната подлога, мушна обутия си с калцун крак в цървула и почна да опасва полека черните върви: кой тръгваше без оръжие през планината? И звяр може да те срещне, а и от някой келяв турчин по-лесно ще се отървеш, щом не си с голи ръце…
— Чакай! — вгледа се втренчено Янко. — Единият май че е…
Пръстите на байрактаря стиснаха връвта.
— Димо е! — уверено отсече момъкът.
Байрактарят изведнъж рипна и се совна напред към скалите. Янко му отстъпи удобното място и сам почна да наднича през рамото му.
— Димо е, нали? — бъбреше съгледвачът. — Но кой ли ще е другият? … Май че и него съм виждал някъде … Бай Горане? — сграбчи Янко байрактаря за рамото. — Не е ли това войводата?
Горан се изтъмна от ръката му. Скочи от камъка и затича по цървул и калцун из пътя да посрещне пътниците. Забравил беше собствената си наредба да не се шуми: не само Янко, а и заспалите под сенките хайдути го чуха, когато викна, та гората процепи:
— Страхиле! Брате мой!… Побратиме!
— Братко Горане! — затича и Страхил да посрещне байрактаря.
Гледаха струпаните по камъните момчета и не можеха да повярват, че и двете едри горски страшилища наистина са имали сърца в гърдите си. И то слаби сърца: прегръщаха се като малки деца насред пътя. И току гладеха с длани клепките си.
— Бързо, Горане! — опомни се пръв войводата. — Свикай веднага момчетата.
Нямаше защо да ги свикват — те сами скачаха по скалите, провираха се между дърветата и тичаха презглава с радостни викове из пътя:
— Войводо!… Бай Страхиле …
— Как сте? Как сте? — посрещаше ги Страхил забъркано. — Здравей, Янко! Здравей, Петре! Оздравя ли ти ръката? Всички ли са тука? Стоян къде е?
— Тук съм, войводо! Не ме ли виждаш? Не го виждаше войводата, макар да се изпъваше като топола пред очите му.
