— Герго къде е? Ами Дражо?
— Бог да го прости Дражо! — прекръсти се Герго, като свали калпака си. — Падна в Светиниколския боаз…
Страхил се огледа, като че Герго беше се пошегувал, като че ей сега щеше да види обсипаното с лунички лице на песнопоеца.
— Няма го, няма го… Бог да го прости… — обадиха се няколко гласа.
Трепна Страхил, острите пламъчета изпепелиха неувереното очакване в очите му, а между веждите прилегна войводската гънка. Изправи той бавно глава и откри почерняло лице срещу небето.
— Господи, прости мъртвите и дай сила на живите да дочакат края на теглото — изрече той дума по дума късата молитва, с която отпращаха падналите свои другари, когато можеха да отъмнат телата им от потерашите, зверовете и лешоядите. — Бързайте сега след мене! — зазвънтя стоманено гласът му. — Трябва да преварим спахията, преди да види какво направихме с Димо на Латинското кале.
— Къде е той? — запита Горан само за да оттули някак радостта си, че вижда войводата пак такъв, какъвто си го знаеше.
— В Кръсташката гора е. Със сина си и още пет-шестима сеизи. Я, Петре, дай ми твоя силях, че мене без ятаган хич ме не бива. На, вземи моите пищови!
Докато момчетата прибираха едно-друго по поляната и преглеждаха оръжието си, Горан се обу. Страхил препаса силяха, опита острието на синкавата багдадска стомана и пое мълчаливо ливадите към Кръсташката гора.
Слънцето вече скланяше, когато те забродиха покрай гората, която се сливаше в тесния си край с рядкото брезовско бранище. Бяха се пръснали във верига, но така, че можеха да се чуват един друг. Прибягваха от дърво до дърво, оглеждаха се и се вслушваха дали няма да дочуят лаенето на бейските хрътки.
„Изпуснахме го — помисли Страхил и разбра каква грешка направи в голямата си залисия, че не отпрати само Димо при дружината! Сам той трябваше да се върне в село, за да стегне и подготви хората за всеки случай. — Не, не вярвам да се разлудува още днеска“ — успокояваше се той, но разтревоженият му поглед се местеше през ливадите и нивите от бялата точка на конака в далечината до потъналото в зеления клонак Брезово.
— Страхиле! — викна иззад един шумак Горан й бързо затича към него. — Счуха ми се гърмежи откъм село! Трябва да става нещо там.
И двамата загледаха към Брезово и се вслушаха. Не чуха нищо, но ясно видяха как над клоните изригнаха два плътни стълба черен дим. Страхил притвори очи, дано заличи онова, що беше му се мярнало: видял бе къщата си да гори, а Димка да го вика с протегнати през прозорците ръце!
Горан не дочака решението на войводата: сложи пръсти в устата си, подсвирна рязко два пъти и пръв затича през откритото поле право към село. Гърмежите вече се отсичаха съвсем ясно — понякога по един, по два, а после се струпваха по четири-пет наведнъж.
— Бият се… Бият се… — шепнеше с побелели устни Страхил и летеше по една тревясала межда посред две ниви. — Дръжте се, Станьо… дядо Петко … чичо Димитре…
В четата мнозина бяха по-млади от войводата си, но само Димовият гръб се мяркаше на петдесетина крачки преди него. По едно време Страхил го чу да свирка силно и да маха ръце. Извърна се, както тичаше, и видя, че Димо искаше да примами един ездач, който се отклоняваше по пътя към планината. Зад него, откъм Брезово, тичаха разпиляно много жени, мъже и деца.
— Насам! Насам! — почна да свива Димо към конника, за да го срещне по-бързо. Затича и Страхил нататък.
— Бай Страхиле! — чу войводата като в просъница вика на ездача. — Спахията нападна селото!…
Беше Ангел, с дядо Димитровия Дорчо!
Нема време да изслуша до края как Ангел спял, как дядо Димитър го смъкнал за крака от одъра под крушата и му викнал да препусне да дири Страхила…
Страхил се беше метнал вече на гърба на Дорчо. Скочи зад него и Димо, обхвана го през кръста и ревна:
— Карай, войводо!
Четниците бяха избързали, но двамата ездачи скоро ги настигнаха и отминаха.
Хайдушка жена
Дядо Димитър излезе тая сутрин на ангария с жътварите. Още като чу Страхиловата песен и видя рукналия откъм калето човешки поток, той се досети какво беше станало и пръв помами жътварите да тръгнат за среща. Нареди се до майстор Георги, Петко и Станьо Балтията и закрачи, като стискаше здраво острия сърп. Скоро и той запя, макар и да усещаше по свиването на сърцето си, че тая песен не е на добро. Но когато Пеньо Жълтурката измъкна от навущето си една двугласна цафара и заситни и с пръсти, и с крака пред жътварите, копачите и камънарите, тревогата му се пръсна. Разлюля се ръченица, каквато на никаква сватба не беше виждал. Жени и мъже бяха забравили в общия унес умората и теглото си — подскачаха, размахваха сърпове и лопати, провикваха се и весело се кълняха, че втори път на ангария няма да излязат.
Дядо Димитър искаше да изтича до Страхилови, за да отпрати Димка към йончовите кошари, докато се разбереше какво ще става, но Петко и Станьо не го оставиха.
— Трябва да идем при субашата — настоя Влаха. — Само така ще имаме право да се оплачем на пашата, че царският човек не е защитил правдините на Брезово.
— Мехмедов копой е той! — мърмореше Станьо.
— Знам, ама тъй му е редът.
— А бе редът… Редът му е да може Страхил да гътне спахията, и всичко ще се оправи!
Хасан ага изслуша селските пратеници, поглади няколко пъти брадата си и отрони важно:
— Аз съм пратил хабер, дето трябва.
Знаеха старейте, че Хасан ага ги лъже, но бяха доволни, че не ги нахока като други път. Дори и Хюсеина, който вече ревеше като луд, че ще обеси всеки, който не излезе на работа, сега беше омекнал като восък.
— И ти, Хюсеине — извърна се Петко Влаха към сеизина, — кажи на спахията, че в Стамбул ще се оплачем, ако не зачита султанския ферман.
Хюсеин не им отговори. Стана, отвърза коня си и подкара полека към турската махала. Но щом закриви плетищата, той свърна отново коня и препусна към конака.
От кафенето селяните отидоха у Станьови да се наговорят за утрешното пътуване до града. Заседяха се и окъсняха. Докато дядо Димитър се върне у тях си, докато просуши барута и очука кремъците на пищовите и старата си пушка, чуха се първите гърмежи и писъци в долния край на селото. Едва успя да събуди Ангел и да го прати да дири Страхила, а сам той затича към Димкини. И тя беше чула гърмежите и стоеше на прага.
— Бягай към Йончовите кошари! — викна й още отдалече дядо Димитър.
— Къде е Страхил? — пресрещна го тя.
— Бягай! Бягай по-скоро! Легни в нивите и чакай, докато се размине!
— Страхил ми кажи, къде е?
— Отишъл е да вика дружината си!
— Той ли върна хората от калето?
— Той… Бягай, дъще, ония кучета право тука ще дойдат!
Нямаха време да се разберат. Из улицата препускаха бясно трима чалмалии. Като стигнаха пред Страхиловия вратник, те поспряха конете, но мярнаха въоръжения старец и пак ги смушкаха. Единият измъкна пищова си и гръмна към тях.
— Бягай, дъще!
— Гръмни и ти де! — задърпа Димка пушката от ръцете му. — Какво чакаш? Бързо де!
Дядо Димитър се опомни, дигна бързо пушката, прицели се и отпрати куршума на достиг. Единият от конете се изметна на задните си крака, зави встрани и се строполи върху отсрещния плет. Ездачът едва успя
