кучета, подаваше празните пищови на оръженосците си, поемаше пълните и пак стреляше. — Не щеш да работиш, а? Не щеш гяурино? — свиреше другият му камшик и плющеше по лицата на ужасените жени, мъже, старци и деца. — Ще ви избеся! Живи ще ви изгоря! — крещеше спахията и не виждаше къде и кого газят копитата на коня му.
Ревяха хората, криеха се, гледаха да завардят поне децата.
Тоя бесен лов щеше да продължи, докато всинца не бъдеха наново извлечени, ако не беше дотичал с коня си отрупаният вече с тежко оръжие субаша.
— Чакай Мехмед ефенди! — развика се той от седлото. — Нищо не знаеш ти! Не са виновни хората! Страхил ги е дигнал срещу тебе. Казал, че ще претрепе всеки, който посмее да ти работи.
— Така било! … — провлече Мехмед. — Престъпи кучето думата си.
— Престъпи я, Мехмед ефенди! Пак забягнал в гората! Иорданчо ми каза.
— Ами жена му?
— Тука трябва да е!
— Хюсеине! — развика се отново Мехмед. — Вземи Халил и Сюлейман и карай в Страхилови. Дръжте жена му и право в конака! А пък аз ще вдигна нашите от махалата!
… Но Хюсеин беше отишъл към Страхилови с кон а дотича пеша, за да съобщи, че домът на хайдутина е пълен с въоръжени гяури.
— Ако го ударим от двете улици, като пилци ще ги изловим! — посъветва разтреперан той.
— Ами конят къде ти е? — пресрещна го Мехмед.
— Гръмнаха го — призна Хюсеин.
— Че откога пилците почнаха да гърмят? — ядовито подметна Мехмед и почна живо да се разпорежда.
Раздели на две еднакви шайки сбраните от турската махала, отправи едната шайка с Хюсеина, а другата поведе сам. Писнаха измъкнати отнейде зурни, думна тъпан и дивашките ревове лумнаха към небето ведно с кълбестия лютив дим на пламналите къщи и слами.
— Аллах екбер! Смърт на гяурите! Слава на Мохамеда! Яшасън Мехмед бей! Яшасън!
Навлязоха в Страхиловата улица. Едни от нападателите се прехвърлиха на верига от двор в двор, други се прикриваха покрай плетищата и дуварите от двете страни на пътя, но самият Мехмед яздеше безстрашно по средата. Измамната тишина откъм двора с новите дувари го плашеше: така изчакваха и се потайваха само опитни биткаджии.
И наистина, щом се изравниха с вратника на Петко Влаха, додето куршумите можеха да стигнат с най- голяма сила, дружните гърмежи на дядо Петковата дружинка затъмниха клонака над високия зид. Един от сеизите ревна като разпран, преметна се през врата на сепналия се назад кон и се залюшка пияно в краката на Мехмедовия бегач.
— Юруш! Юруш! — зарева Мехмед, като размаха пищова си.
Хората му и без неговите викове тичаха вече като подивели покрай стената към празното място на незатуления с порта вратник.
Добре беше отмерил ковачът, като предположи, че нападателите първо тука ще се скупчат. Изчака ги едва ли не да се натъкнат на дулата и чак тогава даде знак за стрелба. Десетина гърмежа бухнаха в гъстото. Пет-шест души окапаха като окосени с един замах. Лютия дим се смеси с рева, като скри и защитници, и нападатели.
— Секирите! Секирите! — надвикваше Станьовият глас писъците, войнствените викове, гърмежите и предсмъртните хъхрения. — Удри, Ганчо! — спусна се той да помогне на младия момък, който се беше счепкал с един мустакат чалмалия, успял да прескочи покрай ръба на зида. Тежката секира потъна в едното рамо на нападателя.
Османлиите щяха може би да пробият отбраната при колата, ако дружината на дядо Петко не беше почнала да жули отстрани. Един момък прибягваше постоянно до мазата, оставяше изпразненото оръжие, вземаше пълно и го подаваше на закрепените в клоните и изправените покрай зида защитници.
— Карайте по Мехмеда! Коня… Коня гледайте!… — мърмореше под мустака си дядо Петко, а му се струваше, че вика, та проглушава ушите на помощниците си. Сам гръмна, но не улучи.
Мехмед изпразни пищовите си в клоните и едно голобрадо ергенче се свлече с жален вик и почна да се гърчи до стъблото на сливата.
— Дай! Подай ми пищова! — вече наистина гласно се развика дядо Петко, пое пищова на ранения момък и пак гръмна към Мехмеда.
Мехмед трябваше да стисне зъби, за да сподави острата болка от разделената отгоре лява китка, с която държеше юздата. Покрай него притичваха изпорязаните с дългите коси, намушканите с вилите и насечените от секирите сеизи, гавази и читаци, а проклетите гърмежи от клоните не спираха, като че там се беше спотаил цял табор. Улицата беше тясна, дуварите високи — ако се забавеха още, щяха и него да претрепят, макар да препускаше нагоре-надолу, за да пречи на точната стрелба и да ободрява нападателите.
— Назад! Отстъпвайте! — викна най-после той, когато и без това беше останал сам до отсрещния плет.
— Ду-у! — сподириха го викове, псувни и нови гърмежи.
Някой дори хвърли камък, който отнесе феса на спахията.
— Помощ! Помощ! — проехтяха изведнъж гласовете на дядо Димитър и Сиромах Петър откъм градината, дето нападаше шайката на Хюсеина.
От оная страна дворът беше разграден на много места и десетина османци ограждаха вече отвътре струпаните до стената защитници.
— Дай насам! Насам, дядо Петко! — викна Станьо и повлече оцелелите защитници на вратника след себе си. Влаха отпрати хората, но остана сам да дебне и варди приклекналата в зимника Димка, която не спираше да пълни поднасяното й оръжие, без да се грижи какво ставаше наоколо й. Майстор Георги и хората му трепеха в другия край ония, що се промъкваха през дворищата.
Ненапразно Станьо железаринът беше наречен Балтията — секирата в ръцете му беше най-страшното оръжие, с което можеше да си служи. Когато я размахна над главата си и полетя, почернял от барута, като разлютен с червен месал бивол — сякаш хала прилетя от торите гилилейски. Срещнаха го с два-три гърмежа, но катб видяха, че не спира хукнаха кой накъде види.
Ала не всички можаха да изпреварят конските скокове на едрия железар.
Притичалата дружинка на Петко Влаха помогна на дядовите Димитрови хора да загащят трима гаджали до стената, гдето ги и претрепаха с тежките стойки на пушките.
Отблъснаха първото нападение на Хюсеиновата орда, но не я прогониха. Неколцина от Мехмедовите гавази се промъкнаха в двора на дядо Петкови и подпалиха сламите, които почваха от плета между тях и Страхилови.
— Димитре! Децата ми изгоряха! — викна дядо Петко към горния дувар, неразбрал в лумналия изведнъж дим какво гореше в техния двор.
Не дочака да дойде подкрепа. Уплашената от пламъците Димка го видя как се спусна да прескочи плета, но един ятаган светна, посрещна го и той падна по гърба си, без дори да изохка.
Дядо Димитър се спусна по гласа на Петко към зимника, гдето Димка оставаше самичка, като забрави в залисията, че беше изпразнил пушката си. Лъскавият гавазин, който съсече дядо Петко, с двама читаци вече прескачаха плета. Дядо Димитър щракна чакмака на празната пушка, но гръм не се чу и тримата нападатели се спуснаха с голи ножове по него. Изведнъж от мазата тресна неочакван от никого гърмеж и гавазинът, който вече замахваше на достиг ятагана си, се спъна и заора в една от изпотъпканите цветни лехи. Дядо Димитър се изсука малко, замахна с празната пушка и ножът на втория читак отхвръкна към черницата. Димка се спусна с пищов в ръката към третия, но той още като видя, че жена тича към него, викна нещо по турски и се мушна в клонака на джанките.
— Нож ми дай! Нож ми дай! — завика дядо Димитър, забравил забучения ятаган в своя пояс, грабна отхвръкналия крив нож на ударения в ръката турчин и се спусна към зида. Читакът вече се прехвърляше, но намери смелост да се извърне и гръмна наслуки, преди да скочи.
— Мамице, преяде ме! — чу Димка гласа на чича си и затича да му помогне.
Прихвана го, преди да падне, и го поведе бавно към зимника. Той се опита да прекрачи стъпалото
