да се смъкне по задницата му, огледа се уплашено и се спусна да догони препускащите надолу свои другари.
— Бягай Димке! — извърна се пак старецът, но не намери Страхилица. Чу, че го викаше из къщи, и се втурна вътре.
Димка беше вече отхлупила плочата до огнището и вадеше от разтворилата се под нея дупка една дълга бойлийка.
— Дръж! Поемай! — превари тя молбата му да бяга и пак се наведе над скривалището. Отчаяната увереност на младата жена постегна и него.
— Какво ще стане, дъще? — прошепна отпаднало той, но почна да поема пушките и пищовите и да ги реди покрай стената.
— Какво ще стане? Нищо! Дръж! Това е торбичка със ситен барут. На, на ти и престилката! — разпореждаше се властно Димка. — Изсипи барута на нея и почвай да подсилваш фунийките. Всичко е пълно. Снощи ги пълнихме със Страхила.
— Да беше избягала, Димке! — отново я подкани дядо Димитър.
— А какво ще рече Страхил — тръсна плитки тя, — като узнае каква плашлива жена е имал?
Вън треснаха силно още два гърмежа. Дядо Димитър изтича на язлъка и видя неколцина въоръжени селяни да пребягват покрай плета на дядови Петкови.
— Насам! Насам! — викаше майстор Георги и прескочи недовършения още дувар. — Всички насам! Дядо Петко-о! Викни ония там!
Георги се извърна, видя дядо Димитър на стъпалата и му се засмя, сякаш от сватба се връщаше.
— Още когато го зидахме — тупна той с ръка дувара, — си мислех, че е като крепост.
Оттули се сърцето на стареца — бликна младежка сила: докато бяха тия юначни мъже, нямаше какво много да му мисли. Страхил ще чуе гърмежите и ще прилети с орлите си.
— Дръж се, Станьо! — зарева и той, като видя от високото, че Балтията лети по улицата, откъм вътрешната градина на Страхилови. — Насам, насам! Прати хорага! Има пушки! Пушки! Има, има! Дай хора!
Хлътна вътре, заотхлупва набързо нарезите, дето падаха искрите от кремъците, и заподсипва от ситния барут.
— Дръжте! — почна да раздава той оръжието на пратените от Станьо селяни. — Дай кърпата си! Отсипи си една шепа барут. Ха така! Земи си и кривачка куршуми. Мамицата тяхна.
— Аз пушка си имам! — подвикна един. — Дай само още барут и куршуми.
— На, полека само, да не го разсипеш. И ще се държите брей! Дружината ей сега ще дойде!
— Трай ти! — заканваха се селяните.
— Дядо Димитре! И ти, Петре! — затули Станьо вратата с широките си рамене. — Дръжте — пушки, пищови, ножове, свалете всичко в зимника! Оттам по-лесно ще се взимат. Докато качим тука стълбата, ще ни изпотрепят! Ти, Димке, ще стоиш там и само ще пълниш. Няма да се боиш, чу ли? Хайдушка жена си!
— Не ме е страх мене! — усмихна се пребледнялата жена. — Ами вие гледайте!…
Награбиха грижливо оръжието и кожените торбички с барута и куршумите и ги понесоха към зимника.
— Дядо Петко! — пак завика Станьо. — Чуеш ли, дядо Петко! Там си стой. Ще вардиш откъмто вас.
— Ама там няма никой!
— Ти си варди. Те ще пъкнат.
Дядо Димитър, Сиромах Петър и още трима селяни се наредиха покрай дувара откъм задната улица, като си подложиха камъни, за да им е по-сгодно. Петър рече да надникне, но видя как един обут в шарен чорап крак се провеси над главата му. Дулото на една къса, широкоствола пушка се насочи към Станьо и Георги, които подтичваха към насрещния ъгъл на двора. Петър трепна, чукна със своята пушка късото дуло и куршумът просвири напусто. После пипна и дръпна бързо надолу шарения крак — едрият гаджал се преметна презглава и тупна като чувал на двора. Той само с един удар на косматата си пестница би могъл да приплещи до стената мършавия селянин, но нема кога. Петър измъкна тънкия нож от навущето си и го мушна под голямата му колкото пита лява плешка.
— Герджика! — едва сега се уплаши Сиромах Петър, като позна най-големия хайдук от турската махала, който оня ден беше откраднал последните овчици на баба Стойна.
— Дядо Димитре! Гледай го бе!
Но дядо Димитър нямаше време да се порадва на Петровото геройство: Герджика беше дошъл с още трима читаци. Единият се беше подгърбил под краката му, а другите двама зазяпаха нагоре, та не видяха кога дългата цев на дядо Димитровата пушка се насочи към опнатите потури на приведения. Гърмежът й се сля с гърмежа на Герджика. Приведеният бутна фес в дувара и не можа да се изправи, а другите двама побягнаха, сподирени от куршумените шикалки от пищовите на стария.
Петър скачаше като луд от радост, че му паднаха от небето нови седефлии пищови, къса, но яка, обкована със сребро пушка и ятаган, макар и кован за по-силна ръка от неговата. Дядо Димитър му помогна да прескочи стената и да обере оръжието на падналия отвънка читак.
— Знаеш ли, че още не е умрял! — обади се Петър през стената. — Какво да го правя?
— Покани го за кръстник! — посъветва го дядо Димитър, като пълнеше бързо пушката си.
— Не, по-добре ще е аз да го кръстя! — пискаше Петър.
След прогонването на връхлетелите заради грабежа, още преди нападението на Мехмедовите хора, читаци мина спокойно доста време.
Дотичаха още мнозина селяни, въоръжени кой с каквото бе намерил. Станьо ковачът ги делеше на дружинки от по четири-пет души, избираше им главатари и ги редеше с мярка покрай стените, дето вече дебнеха дружинките на майстор Георги, дядо Димитър и Влаха. Привлякоха стоварените за градежа греди, заприщиха разградените дупки на двора и нахвърляха цели купчини камъни отгоре им. Станьо хвана процепа на колата, откара я до вратника и я свърна напреко.
— Трупайте сега камъни върху колелетата! — нареди той. — Хубаво затрупайте дупките, че тука ще е главният бой.
После раздели защитниците, които бяха въоръжени само с брадви и коси, на две групи, притули ги от две те страни на вратника и едва тогава се извърна и огледа целия двор.
— Ехей! — подвикна той, сякаш да поотлее малко от силата си. — Докато дойде Страхил, аз ще съм ви войводата! Чухте ли?
И стана Страхил страшен хайдутин
Когато Мехмед излетя с коня си на калето и видя изпретрепаните, нахвърляни в рова и проснати по камъните пазванти, овладя го такъв вълчи бяс, че не можа да отмери умно разплатата си. Вместо да свика на помощ чужда сила, или пък да почне да напада поотделно настървените вече на кръв брезовчани, да граби стадата им и да свръща към своя чифлик натоварените със снопи коли, той се устреми да нападне открито селото. Толкова се беше радвал тая сутрин, като гледаше колко послушно се точеха брезовчани към нивите и калето, че му се прищя веднага да ги изкара отново на работа и да не ги пусне, докато не капнат от умора и глад.
Повечето от хората му в конака се бяха пръснали по работа — едни из ливадите и нивите, други по водениците и градините, трети — подир големите волски и биволски стада и хергелета. Най-верните и лютите от пазвантите му лежеха непробудно по калето. Нямаше сега време да ги погребва. Можа той да събере само своите гавази-арнаути, сеизите си и още двайсетина работници и домашни слуги, някои от които не бяха военни хора и не можеха да издържат дълго един истински бой. Но Мехмед не знаеше, че Страхил беше размирил селото, и не очакваше да срещне общ въоръжен отпор.
Докато Страхил и Горан се вслушваха покрай Кръсташката гора да чуят лаенето на хрътките, Мехмед и шайката му се спуснаха към Брезово и подхванаха още от края. Връхлитаха от къща в къща, измъкваха всички, които не успяваха да се скрият или да избягат, и ги връзваха и редяха между въоръжения обръч, за да ги подкарат вкупом към полето.
— Който се противи — куршум! — ревеше Мехмед, прескачаше плетищата с коня си, стреляше по хора и
