надолу, но се строполи от прага. Димка не можа да го задържи и той се просна на пръстения под.
— Пушките пълни… Пълни и стреляй… — чуваше го тя да шепне. — Не им се давай жива…
Тя го послуша. Опита се да напълни пушката на стареца, но дупката на цевта почна да се разширява и свива като черна уста, която зееше да я ухапе. Виждаше как чичо й се гърчи и не можеше поне сълзица да пролее.
— Къде си, Страхиле?… Дъще… залости… Не им се давай… Ангел отиде… Отиде…
Отиде си и дядо Димитър. Димка нема време дори да го погледне: видя през отвора на колата, че Мехмедовата шайка отново се връщаше покрай зидовете и отсрещните дворове. Плетът откъм дядо Петкови пак припука и тя едва успя да хлопне и залости тежката дъбова врата. Тъмнината я поуспокои. Взе един пищов, подложи го върху дървената рамка на кръстосаното с железни пръчки прозорче и гръмна в един чалмалия, който се оглеждаше, като че се чудеше защо никой не го посреща. Видя го само как подскочи. Когато димът се пръсна, пред прозорчето нямаше вече никого. Мисълта й се проясни:
— Защо го няма Страхил!…
Имаше в думите й гордост, а и упрек, че хайдутинът беше оставил чуждите хора да бранят къщата му.
Тя дръпна сандъка на светло, дигна барута и куршумите от земята и почна да пълни спокойно трите пищова и двете пушки, които бяха останали, макар и да не виждаше стрелци за тях. Сети се и за пищовите на чичо си, опипа безстрашно неподвижното тяло, измъкна оръжието и напълни и него. След това, като нямаше какво да прави, взе един пищов и задебна дали не ще пъкне друг някой под прозорчето. Нямаше никого. Само димът откъм дядо Петкови се носеше на все по-гъсти кълба.
Когато Станьо видя, че окуражената от Хюсеиновите упорити нападения Мехмедова шайка се връща към преградения вратник, свика неколцина от пръснатите из градината стрелци и се спусна да заварди старото място. Но гаджалите и читаците бяха вече наклякали зад камъните между колелетата на колата. А дядо Петкова дружинка я нямаше да помогне отстрани. Посрещнаха ги с дружен гърмеж. Две от момчетата паднаха и Станьо бързо сви с останалите към новия кош. Притулиха се зад подложките на гредите и почнаха да се прицелват съвсем спокойно. Мястото им даваше сгода да се бранят, а и да вардят целия двор.
Лютият дим от Пеньовата кошара насреща и разхвърляните покрай плета горящи жабки слама пропъдиха майстор Георги и хората му от насрещната страна, а Хюсеин отново се връщаше.
— Тука, Георги, тука! — завика предрано Сиромах Петър и всички бойци се натикаха в широките основи на изградения до човешки ръст обор и почнаха оттам, като от някаква ладия, да стрелят и псуват на всички страни.
Двете укрепления можеха да се вземат само ако се откриеше стрелба от високите прозорци на Страхиловата къща и Мехмед поведе неколцина от ранените си и здрави гавази покрай пламналата слама на дядо Петкови, след като остави половината да стрелят откъмто колата при вратника. Промъкнаха се в дима, прескочиха плета и влязоха в Димкината градинка.
Почерняло, опушено и накървено беше лицето на Мехмеда, но Димка го позна и се отдръпна ужасена в тъмното. Мехмед се примъкна още по-близо и тя го видя. Ето го — извърна се, рече нещо шепнешката на оня, що дебнеше до него, и почна да се цели приземи към коша. Едва тогава тя усети, че държи пищов в ръцете си. Привлече се покрай стената, опря леко дулото до рамката на прозорчето и се прицели в белите зъби на спахията.
Дали Мехмед чу дишането й, или смътно усети, че смъртта лети към него?
Извърна се, мярна пламналите в полумрака очи. Напомниха му те нещо познато. Де ли беше виждал тия вежди?
— Аха! — усмихна се той стръвно, но в същия миг блъвналият срещу него дим покри жадуваната през толкова нощи хубавица.
Закънтяха тежки удари отвън. Разбиваха вратата с греда, пипната от много ръце. Една дълга цев се провря през прозорчето отстрани, страшен гърмеж разтърси мазата и куршумът се сплеска о стената насреща.
— Страхиле… Къде си, Страхиле?… Що не дойдеш, Страхиле? — зашепна младата жена, обезумяла от страх и мъка.
Тъпите удари сякаш не думкаха по вратата, а по самата й глава. Строполи се до чичо си и запрегръща мъртвото тяло, като че можеше да получи защита от него. Изведнъж пръстите й напипаха една студена дръжка, свиха се. Почна да издърпва полекичка ножа, като че се боеше да не би мъртвият да се събуди и да се досети за онова, което беше намислила да стори.
Едната дъска на вратата се претроши покрай средното пряко дръвце, но трясъкът от счупването се сля с няколко нови гърмежа и тъпия звънтеж на потъващи в мека плът ятагани. Застиналата в предсмъртен ужас жена чу нечовешки викове, охкания, видя, че една ръка се провря през счупеното и отдръпна дебелото резе… Острието на камата проби лекичко елечето, ризата, боцна я по лявата гърда …
— Страхиле! — викна тя и примря.
— Жива ли си? — ревна откроената на светло сянка.
Страхил се метна, отскубна ножа от ръката й, пак се спусна навън, но видя пищовите на сандъка, леша зад прага и почна да стреля към плета над изпосечените трупове на пазвантите, които го завардваха отпред. Изведнъж някой се прегърби да не удари главата си о горното черчеве на вратата, прескочи го и тупна край сандъка.
— Дръж, Димо! — подаде Страхил изпразнените пищови. — Дай ми пушката и пълни веднага! Димке! Стани и ти да пълниш!
Като топла кръв се вля в жилите й тоя глас — събуди я от премаляването, даде й сили.
Придигна се, замига, после се привлече до сандъка и почна да насипва с разтреперана ръка барута в цевта на Страхиловия пищов.
— Бързо, Димо, бързо! — подканяше Страхил младия хайдутин, който и в най-тежките сражения с потерите не беше пълнил толкова сръчно оръжията.
Честата стрелба пръсна втурналите се подир коня на двамата хайдути османлии. Страхил пое дъх и взе двата напълнени от жена му пищова.
— Добре ли ги напълни? — запита той, като огледа капачетата на подсипните фунийки.
— Ами, виж — не успя да му се усмихне тя, — ти си ме учил.
Само с очи можа той да я погали, после прескочи повалените пред вратата трупове, обиколи бежешката градинката да види дали не дебне някой и се спусна към язлъка.
— Страхиле! — обади се някой изпод коша. — Пристигнахте ли бре?
— Дръж се, Станьо! — позна гласа Страхил. — Дружината иде!
— Барут! Барут нямаме! — завикаха още два-три гласа.
Страхил се върна бързо назад, грабна последната торбичка барут от сандъка, но когато пак затича към коша, видя, че Станьо и другарите му се измъкнаха и се спуснаха с брадви и пушки към вратника, гдето не беше останал вече нито един нападател.
Откъм бранището отвъд дядо Петкови долитаха предраните викове на дружината:
— Дръжте ги! Дръжте ги… Ду-а!
— Ду-у! — подхвана вика и Страхил. — Димо-о! Карай по мене!
И двамата хайдути се спуснаха да помогнат на по-слабата страна откъм градините.
Но и Горан беше разделил на две дружината. Герго с половината от момчетата откърти проределите вече нападатели. Ангел летеше с изкубнат по пътя кол. Настигна вече Хюсеин. Усети поганецът, че го нагонват, врътна се бързо на пета и се спусна назад с ятагана си. Погинал би момъкът, ако и той не беше се врътнал в миг и отскочил настрани.
— Удри, неговата мама! — тичаше на помощ Димо, но преди още и съветът да му долети, колецът просвири и смаза главата на Мехмедовия помощник.
Тичаше Страхил, съскаше час по час страшно ятаганът му, а удивлението му прехвърляше вече всяка граница: „Това ли бяха наистина брезовчани?“
От всеки вратник, през дувари и плетища излитаха въоръжени с коси, с ножове, лопати, брадви и колци селяни. Завардваха ъглите и доизтребваха бягащите турската махала читаци.
Димка се беше опряла на разтворената врата, до вратника, слушаше отдалечаващите се викове и дишаше все по-дълбоко и не можеше да се насити. Понякога притваряше отмалели клепки, подлагаше чело
