Други се опитали да използват открития от Томсън феномен. Тесла и Ленард разработили процес на „електрически разряд“ в херметически затворени лампи, държани до осцилиращи електрически или магнитни полета. При такива условия газообразните разряди могат да се „притиснат“ без наличието на метални електроди. Заместването на трансформаторната макара с напълнена с деутерий лампа ефективно приближава модела за „практична“ термоядрена камера. Магнитната енергия индуцира ток с висок ампераж в лампата. Магнитното налягане увеличава прилаганата мощност до страховито кресчендо и ядрата на деутерия започват да се сливат.
Целта на подобни системи била да се стигне до температура на „самозапалване“. Това е температурата, при която прилаганата отвън мощност може да се изключи. Оттук нататък е достатъчно просто да се добавя гориво към плазмата. Така става възможно реакторът да произвежда електричество. Но и тук има значителни проблеми.
В точката на самозапалването сместа на деутерий и тритий е гореща. Изключително гореща. Именно затова технологията се нарича „термоядрен синтез“. Свръхнагорещените йонизирани газове са опасни. Основният проблем при получаването на термоядрен синтез на Земята е замърсяването с горещ водород. Йонизираният газ не трябва да се докосва до стените на контейнера, защото последиците ще бъдат катастрофални. Термоядреният реактор далеч не е контролирана водородна бомба, но това не го прави безопасен. Фотографиите на множество провалили се проекти показват нещо много повече от цъфнали контейнери и изпочупено оборудване. На тях се виждат миниатюрни ядрени полигони.
Според учените ключът към получаването на контролиран термоядрен синтез отново може да се намери в магнетизма. Мощното магнитно поле може едновременно да йонизира и да държи газа далеч от стените на контейнера. Тези системи били наречени „магнитни бутилки“. Йонизираните ядра на деутерия се сливали само след като поглъщат енергия от магнитното поле. Така то действа просто като запалваща ядрената реакция „искра“.
Ако цялата тази енергия може да се удържи през няколкото критични секунди, ще започне термоядрен синтез. Тогава остатъчната енергия ще се появи като електрически „порив“ върху прилаганото магнитно поле. Проблемът за извличането на тази енергия може да се реши по простия принцип на трансформатора. Горещото пулсиращо ядро на синтеза ще индуцира пулсиращи електрически токове в намотките на полето и така ще отделя остатъчната енергия навън. Теоретически получената енергия ще надхвърля приложената с няколко гигавата! Вечна енергия. Или поне така се твърди.
Мечти от Студената война
Термоядреният синтез ОФОРМИ мечтите на обществото и учените. Той бе ЦЕЛТА на Студената война. Шевролети, рокендрол, космически пътешествия и СИНТЕЗ! Тези вълнуващи прищевки бяха в центъра на общественото съзнание. Търсенето на „синтеза“ започнало няколко години преди края на Втората световна война. То занимавало умовете на теоретиците, изследователите и разработчиците на всяка държава. Макар че постиженията от миналото в областта на енергетиката били забравени, постигането на ядрен синтез означавало безкраен източник на енергия. Синтезът, единственият център на обществените дискусии за енергията на бъдещето, бил спрян една нощ от мъничък нашественик от космоса.
Внезапно с изстрелването на съветския „Спутник“ на сцената излязла космическата надпревара. Всички ресурси на Америка били пренасочени с един замах. Космосът, тази политически необходима нова арена, се превърнал в най-важната област на технологичните разработки. Космическата индустрия — новият състезател в арената, където науката се среща с политиката — се финансирала изключително от военните. Те ръководели космическата надпревара и нещата не са се променили в наши дни. Моменталното изместване на интереса от синтеза към космоса нямало да трае дълго. Докато космическата надпревара имала своите публични политически обертонове, надпреварата за термоядрения синтез е с далеч по- дългосрочни и всеобхватни последици. Много след като сателитите се превърнали в капсули, а капсулите — в спускаеми лунни модули, синтезът си оставал единственият център на технологичните търсения.
И двете области били продължения на прекрасна мечта, получила обществен израз от мистериозния източник на всички мечти. Макар че всеки младеж има надеждите да стане космически кадет, повече от очевидно е, че „процесът на подбор“ е изцяло военен. За да станеш астронавт, трябва да си част от военната машина. Космосът принадлежи на военните — на отделни хора, а не на цялото общество. Докато американската космическа програма печелела победите си срещу съветската космическа технология, повечето американци продължавали да живеят с други мечти за бъдещето. Прогресивното движение на космическите начинания от обществените надежди към военните придобивки било съпроводено с обратното движение на общественото внимание от космоса към земята. Разочарованието поради липса на свои представители завинаги променили мечтите на обществото.
Загубата на общественото внимание започнала да тормози космическата индустрия. Така се стигна до появата на по-достъпния за обществото проект за „космическа совалка“, който сякаш щял да предложи шанс (макар и минимален) „всеки обикновен гражданин“ да се превърне в „космически кадет“. Но надпреварата за термоядрения синтез сграбчила обществото с една по-сигурна и земна надежда, която била напълно достъпна и ценна. Обикновените граждани разчитат повече на проект, обещаващ нови и чисти енергийни източници и всички допълнителни облаги, следващи подобна реална технологична революция.
Хората знаели, че получената от синтеза енергия коренно ще промени света. И това наистина е така. Те чакали появата й подобно на прекрасен изгрев на кристално чистия хоризонт. Синтезът бил бъдещето. Според дадените от учените уверения и обещания нищо не можело да спре предстоящото разработване на система за ядрен синтез. Изследванията в областта на термоядрените реакции били противовесът, намерил финансовата и обществена подкрепа по онова време.
Синтезът е ядрената алтернатива на урановата технология. Уранови атоми. Това била разочароваща фраза, свързана с ужасяващи асоциации. Разочароваща, защото самото й споменаване някога изпълвала умовете със силата на въображението. Мечтата за атомната енергия била прекрасна. Фантастична. Уран, обикновен земен метал. Мощ, която щяла да ни отведе при звездите.
Търсенето на атомната енергия започнало много преди Втората световна война и мечтата набирала сила в научните публикации и малките лаборатории по цял свят. Имало дори независими изследователи, които експериментирали с уранова руда и успявали да получат странна енергия от нея. Някои взимали урановата руда направо от земята, поставяли я в камери с газ под ниско налягане и прилагали високоволтов ток. Това предизвиквало освобождаването на огромни количества енергия, която далеч надхвърляла приложената.
В онези дни смисълът на думата „атомен“ бил съвсем различен. И багрите на мечтата създавали атмосферата на фразите. Във фразата „атомна енергия“ се долавяло някакво „златно“ чувство. За първи път терминът „атомна енергия“ бил въведен от белгиеца д-р Гюстав льо Бон, който изпреварил всички познати имена, имащи нещо общо с конвенционалната атомна физика. Д-р Льо Бон създал малки атомни реактори, използващи фото ядрени процеси.
Според представите му атомната енергия била сила, която можела да се използва по всякакъв начин, без това да има смъртоносни последици. В простите си устройства той получавал огромни количества фото ядрени продукти без вредни странични ефекти и без отпадъци. За целта не му трябвал уран или други тежки метали. Не разцепвал ядра. Фолклорът около атомната енергия започнал именно с неговите трудове. Чак по-късните изследвания на Кюри извратили идеята в занимания с тежки метали и разцепване на атоми.
Думите „уран“ и „радий“ се използвали във всеки научнофантастичен сериал от 30-те. Работещата изцяло в морето на архетиповете и мечтите фантастика дотолкова превъзнасяла атомната енергия, че никой не вярвал във възможността да се използва като оръжие. Героите употребявали елементите по всевъзможни вълшебни начини в полза на човечеството. Огромното мнозинство читатели изобщо не можели да приемат, че тези метали биха могли да се използват за изработването на бомба. Атомната енергия носела златния ореол на чудото. Надеждата за бъдещето била „атомна“. Тя била средството за непознаващите граници постижения на човечеството. Предстоял нов Златен век, в който основна роля щяла да играе енергията.
Мощта на атома щяла да помогне на човечеството да подчини цялата планета. Благодарение на безкрайната енергия от урана и радия щели да се произвеждат безкрайни количества храна и вода.
