Няма особено значение какви точно ще бъдат материалните форми. Важното е, че целта е постигната. Лекувайки раните и ужаса от отминалата световна война, повечето хора просто искали мирен и щастлив живот тук и сега. Всички те били представители на работническата класа. Най-силно засегнатите от управляващите и от онези, които са им поставили ограничения. Знаещи за правителствените машинации, уморени и жертвали синовете и бъдещето си във войни, защитаващи инвестициите в чужбина, повечето хора от второто поколение работническа класа вече достигнали предела на патриотичната си толерантност.
Синтезът щял да стане достъпен и очакван начин на живот за американците. Това било обещанието, което ни накарало да дадем съгласието си. Мечта за граждани, подтикнала мнозина да се обърнат към професии в близки области. Разработките върху термоядрения синтез не са нови. Методите за постигане на „термоядрената мечта“ варирали по форма и принципи през последните четиридесет и пет години. Тази мечта обаче била несъвършена. Тя забравила за първите открития, които я превърнали в огромно занимание.
Всеки от проектите от времето на Студената война имал прекрасно звучащи имена. Всяко било достойно за вдъхновилата ги несъвършена мечта. „Сцила“, проект „Зета“, проект „Астрон“, „Стелерейтър“, „DCX“, „Алис“. Имената запазили магията си няколко години. Всяка по-голяма корпорация издигала свой проект. Всички свързани с него лаборатории били огромни и дълбоко засекретени. Обикновено проектите се финансирали от държавата и били под строгото наблюдение на правителствени агенции, особено когато успехът изглеждал неминуем — регулаторите намерили нещо ново за регулиране. Надпреварата била в разгара си. Достигналите първи целта щели да отнесат техническата награда, възхищението на поколенията и да се превърнат в чудото на епохата.
Обществото трябвало да бъде обучено относно предстоящата нова технология. „Дженеръл Електрик“ дори демонстрирали прост термоядрен реактор в павилиона си по време на Нюйоркското изложение през 1964 г. Публично представяне на ядрения синтез! Посетителите се тълпели на опашки пред павилиона, омагьосани от мълниите и светлините от другата страна на вратата, с надеждата да зърнат бъдещето. Подаван от кондензатор с размерите на камион, огромното количество електрическа енергия се изпразвала в мощна мълния между два волфрамови електрода.
Посетителите били шокирани. Деутерият на пътя на светкавицата изпълвал футуристичен купол от дебел плексиглас. Внезапните ослепителни червено-бели разряди произвеждали такова количество неутрони, че неоновите показатели на приборите скачали до хиляди. Всеки излязъл от павилиона посетител поглеждал към прекрасното залязващо слънце и се изпълвал с мечти за светло бъдеще.
Горещи реакции
В историята на термоядрените устройства има няколко периода на разработка. Отначало били използвани волтови дъги, тъй като подаваната от тях мощност била далеч по-голяма и по-насочена от тази на системите, използващи „без електродно“ изпразване. При последните се получавала слаба волтова дъга чрез електростатична или магнитна индукция на плазма през стъклени стени.
Впоследствие волтовите дъги били заместени от „системи от магнитни огледала“. Магнитните огледала са хибрид, разчитащ на волтовата дъга в деутерия. При тях се използвали големи външни магнитни обвивки, в които се намирали терминалите на дъгата. Оказало се, че системата позволява достигането на по-високи температури, тъй като магнитните „огледала“ не позволявали загуба на частици и топлина от края на плазмения поток. Все пак, това били терминални системи с волтова дъга. Замърсяванията от електродите ограничавали горния праг на температурата на плазмата. Огледалните системи били обречени на провал.
Проектите се насочили към разработване на без електроден метод за получаване на волтова дъга. Огледалните системи били загърбени и на тяхно място се появили подобни на трансформатори задържащи системи. Магнитното задържане преминало през няколко етапа на усъвършенстване. Най-известна от първите плазмени системи от този вид е британско начинание — прочутият проект „Зета“. Тороидният стъклен съд на проекта „Зета“ се поставял в голямо трансформаторно ядро. Захранен с неимоверни електрически осцилации, тороидът се събуждал за огнен живот. Начинанието изглеждало многообещаващо.
Разгласяването на системите за магнитно задържане породило нов жар у изследователите. Появили се пръчките „Иов“, кръстени на съветски учен. Зашеметяващият успех на разработената от него нова магнитна система привлякъл интереса на целия научен свят. Идеята била тороидът да се постави в различни намотки, както и да се огради с успоредни магнити.
Комбинираните симетрии на полето стабилизирали и събирали плазмата в центъра на тороида, като намалявали пулсациите й. Но основната грижа си оставала загубата на топлина. Никакво количество енергия не можело да накара плазмата да достигне температурата на запалването. Критичният въпрос не бил в големината. Повечето от съоръженията по принцип били огромни. Основният инженерен проблем не бил в размера. Основният инженерен проблем на всяка такава термоядрена система бил в огромната загуба на топлина. Неспособността да се достигне прагът на запалването държала наградата мъчително далеч.
Много преди да се достигне до точката на запалване, всичко се проваляло. Температурите при термоядрения синтез се измерват в милиони градуси. Нито един материал на Земята не може да понесе подобна топлина. Имало проблеми с материалите, както и сериозни проблеми със замърсяването. Свръхнагорещеният йонизиран газ изпарявал контейнерите, а заедно с тях — и изследователските комплекси. Всъщност нито една от първите системи не била в състояние да осигури мощността, необходима за преодоляването на загубата на йони. Движейки се през задържащите системи като пчели през рибарски мрежи, йоните разпилявали толкова гориво и топлина, колкото се доставяли. Често това опасно състояние разрушавало и устройствата, и мечтите на създателите им.
След като разгледали постигнатото от д-р Иов, западните теоретици решили, че една сложно намотана „магнитна бутилка“ би могла да задържи свръхгорещата плазма достатъчно време, за да се стигне до ядрено запалване. Всички, които все още не плачели от безсилие, се хвърлили в играта „магнитен капан“. Намотки, симетрии, успоредни магнити. Магнити под ъгъл, магнити на намотки, намотки върху други намотки Комбинации били безброй. След всички тези магнитни фехтовки, повечето американски и английски системи така и не успели да постигнат теоретичните си резултати при първите няколко опита.
Новите съпротивителни свойства на плазмата блокирали целият изпълнен с надежда прогрес в тази област. Плазмена нестабилност. Сериозно вкиснатите учени открили, че при прилагането на ток върху газовете в плазмения канал внезапно започват да се появяват нестабилност, вълнения и трептене. Сякаш природата просто не искала да позволи електрическо сливане! Плазмените струи се гърчели като змии в магнитните бутилки и така се отърсвали от цялата си натрупана енергия. В някои случаи свръхгорещите струи избухвали през металните стени на камерите. Подобни събития били изключително опасни. Някои от изследователските комплекси били разрушени от експлозии подобни на атомен взрив и разхвърляли радиоактивни вещества.
Резултатът бил дълъг списък от провали. За съжаление не успяло нито едно от най-сериозните и щедро финансирани начинания. Проектите не успели да изпълнят обещанието за получаването на постоянна енергия от термоядрен синтез. Поради множеството провали на системите за магнитно задържане повечето физици просто се отказали от надпреварата. След като били пропилени милиарди долари най-сетне станало ясно, че системите за магнитно задържане нямат никакви шансове за успех. Намерили се хора, които предпочели да заложат на сигурното и си издействали „безопасни“ места в бюрократичната йерархия. Вместо да рискуват годишните си заплати в коренно нови научни проекти, те предпочели алтернативен начин на работа. Оцеляване. Започнали да използват новите проекти „ей така“, просто колкото да вържат двата края.
Хората, избрали подобна позиция, вече са приели, че термоядреният синтез е задънена улица. Задънена улица, но осигуряваща постоянни доходи. Много учени отстъпили от „рискования“ пиедестал на търсещите успех проекти, се задоволяват с по-скромната позиция на теоретици. Книгите се продават по-добре и по- дълго. Доходите от продажбите им продължават да постъпват след поредния неуспешен проект. Лесно е да пишеш статии и да водиш аналитични дискусии върху много провалили се проекти, просто защото провалите
