— Слушай, не си падам по общообразователните лекции. Дай ми разбойника!
— Ник, разбери…
Той се ядоса не на шега:
— Ей, гълъбе небесен! Закъсал съм яко. Опитаха се да ме арестуват. Предполагам, че Кондева е кихнала някой лев в полицията, за да ме отстрани от дирята до приключване на баса. Значи аз съм на прав път!… Ако не успея, ще трябва да полежа в затвора. Плюс това ще ми отнемат разрешителното.
— И все пак… — не мирясваше Коцето.
— Абе арестуваха Мария! — плясна Ник последния си коз. — Отведоха я по нощница. Прозрачна при това! Кой знае дали докато ти ме моташ, някой дежурен полицай не се увърта около нея!
— А, това ли те тормози!
— Дай разбойника! — изгледа го с побелели очи Ник.
— Но какво ще ти помогне Караразбойников? — направи отчаян опит да го спаси Коцето.
— И аз не знам — призна той. — Но ми се ще да го чуя.
— Но той няма да иска!
— Хайде, бе!… Досега четох за полтъргайстта в библиотеката.
— Боже мой, теб те търсят из цялата страна!
— Де у полицията мозък да ме търси в библиотеката… После гледах видео. Общо почти шест часа. И имам нещо на ум… Трябва да го видя.
— Защо, по дяволите!
— Според книжките има три варианта. Първият е, че това е форма на живот, съществуваща паралелно с нашата цивилизация. Телата им са изградени от елементарни частици.
— Биополе, така ли? — поглади се по брадата Коцето.
— Много си чат — завистливо промърмори Ник. — Е, да си представим, че някои от тях са малко по-умни от мисирки. Или дори колкото Колимечков.
— Ще чукат — съгласи се Коцето. — Дори и пищови могат да препашат.
— Дано не го направят… Вторият вариант е това да са същества — извънземни или нашички, — които черпят енергия от някои хора.
— Вампири, а?
— Може и така да се каже.
— Интересно… А третият вариант? — въодушеви се Коцето.
— Целият този цирк да се дължи на мощни психотронични способности на жената. Нейното подсъзнание ги освобождава и реализира.
— Браво, Ник — смая се Коцето. — Много си умен.
— Вятър — призна Ник след кратка борба вътре в себе си. — Друг го е казал. Един наш умник — Кубрат Томов. Та искам да поговоря с тоя хаймана тук.
— Недей, Ник. Хайде да поговорим двамата.
Но той се изправи решително и направи крачка напред. Коцето героично барикадира вратата с тялото си. Ник изсумтя:
— Абе стига си ми се пречкал.
— Недей.
Той го блъсна доста безцеремонно и нахълта в голямата стая, набъкана със стъклария и електроника. Зад огромен микроскоп се бе привел оня кльощак, Караразбойников. При отварянето на вратата той се извърна недоволен.
— Здрасти, приятел! — поздрави засиял Ник.
За нула време позеленя и ако не замята колби и епруветки, това се дължеше главно на факта, че не можеше да разбере кой е по виновен — Ник или Коцето.
— Слушай — безцеремонно рече Ник. — Щом ми пръскаш парите, мога да видя с какво се занимаваш, нали? Може на кафе да ги жулиш, знам ли… Ето, седиш…
Караразбойников го изгледа убийствено, но първата вълна на гняв бе поотминала и той успя да протегне ръка с покана за сядане.
— Мисля.
— Е, то божа работа — усъмни се Ник.
Бесът отново облада Караразбойников — пък и той не представляваше кой знае каква кота.
— Слушам ви — рече поне с една количка пясък между зъбите.
— Нещичко да ми изпееш за полтъргайстта?
Великият учен сви устни презрително.
— Дреболии.
— За мен не са — накокошини се Ник.
— Слушай — намеси ме миролюбиво Коцето. — Ако разплете една история, може да спечели сто хиляди.
— Тъй ли? — промърмори дребният.
Сумата го впечатли точно толкова, колкото ако бяха му връчили кило перли или кесийка теменужени бонбони.
— Толкова ни трябват за цеха — подсети го Коцето.
Ник погледна единия, после другия. Устата му пресъхна. Успя да изхърка:
— Не ги давам!
— Ще ги даде — отегчено махна с ръка Коцето.
— Помощ!… Ограбват ме! — изрева отчаяно Ник.
— Слушам ви — седна срещу него укротен Караразбойников.
Ник рухна съкрушен на стола и започна с глас на прелъстена вдовица:
— Не съм умник като теб, но от време на време ми налитат някои мисли…
10
Ник вървеше като бесен из стаята и единственото, което го възпираше, беше прозорецът — току надничаше през него. Майка му стара, няма ги!… Къде се мотат? Какво толкова се туткат? Два часа минаха вече от началото на представлението на Кондева. Да се е заиграла с въпросите?… Глупости. Тя цепи секундата на две…
— Ето ги! — извика Ник и се втурна към вратата.
Изтича по алеята в дворчето. Коцето се измъкна от скапаната си кола сияещ и побърза да го осведоми:
— Победа!
Ник подскочи възрадван и още малко да чукне глава в слънцето. С приземяването се сети за нещо и хвана Караразбойников за мръсните ревери на якето, някога, може би в дните на цар Ивайло и хан Ногай, оцветено в синьо.
— Ще делим ли? — изрева в лицето му.
Дребният го изгледа хладно, мълчаливо и гнусливо се освободи от ръцете му, изчетка се с пръсти и попита с достойнство:
— Какво?
— Какво ли?… Нобеловата награда!
— Абе ти да си превъртял от чакане?
— Благодарение на мен ти имаш обяснение и практически доказателства за явлението полтъргайст!
Караразбойников се усмихна криво:
— Аз имам улед… карам колата с вода. И пак не ми вярват. Па това ли…
— Абе стига с вашите… Слушай, стана точно така, както ти предположи. Душичката или както го нарича Караразбойников, енергетичният двойник на Кондева излиза от тялото и тя затова пожълтява. Отива до тавана, засилва се и се тръшва върху масата. Чукане. Ако трябва — пак… Всичко две секунди. Две секунди тя е мъртва.
Ник цъкна доволен.
