— Намерих го!
— Кое?
— Дето го търсехме.
— Тъй ли?
— Ами напипах нещо кораво!…
Ник я катурна назад.
…Събуди се и стреснато погледна към прозореца — оттам похотливо, почервеняло от завист гледаше слънцето. Ник се извърна — Мария лежеше до него както я е майка родила. Скочи като опарен, раздруса я трескаво и изсъска:
— Хайде!… Бързо!…
7
Ник седна в леглото, разкърши врата си и погледна назад — там, свита на кълбо, гола и апетитна, спеше Мария. Близо минута се бори с желанието да се върне при нея. Накрая чувството за недобре свършена работа победи и той мина в приемната. Включи видеото и телевизора и се разположи удобно на дивана.
Появи се оня дългуч с голямата адамова ябълка. Зададе тъпия си въпрос. Камерата вече беше върху Кондева. Ех, че пухкави устни… сигурно се целува хубаво… И темпераментът й навярно… Ето, застина за секунда, две и се чу това туп-туп. Полтъргайст… Извънземно… И защо го е нарекла Поли? Дали е мъжко? И да не би да я чука? Боже!… Затова няма постоянен любовник… Навсякъде — той попита тук-таме — твърдяха, че не са я виждали по-дълго с мъж… Ама че история…
Хм… Ето — пак застина. И туп-туп…
Ник поклати озадачен глава,спря видеото. Облече се, сложи кафе в кафеварката и пак се върна в приемната. Пусна касетата отначало и засече времето от вдървяването на Кондева до топуркането. Три секунди. Превъртя на втория въпрос и пак засече времето. Три секунди. При следващите въпроси — също.
Той усети, че е на прага на голямо откритие и изключи видеото, за да се съсредоточи. Прескочи пак до кухнята — кафето нямаше никакво намерение да завира. Пусна радиото понеже беше почти дванайсет — време за новините. Нагласи го на местното радио. Близо минута някакъв или някаква тормози една цигулка, после казаха точно време и потече. Там война, този посетил онзи, друг преплувал Ламанша, трети… Местните новини бяха по-дълги. И по-скучни… Криминалната хроника бе направо тъпа: един заклан след пиянско сбиване, оран павилион… Хоп!… Ето и това, което очакваше: „Снощи неизвестни лица са проникнали през педварително подготвен прозорец на тоалетната в залата на госпожа Василка Кондева и като са обърнали всичко с краката нагоре и откъснали полилея, избягали. Госпожа Кондева даде иявление пред журналисти, че има на ум нещо и че ще увудоми затова полицията. От своя страна полицейският шеф Колимечков обяви, че разполага и с улики — бели дамски бикини с ягодки по тях…“
— Ааа! — изрева Ник и се втурна почервенял към спалнята.
Мария спеше блажено като невинен агнец. Той връхлетя като тайфун, издуха чаршафа от нея и я раздруса грубо.
— Къде ти са гащите?
Тя отвори стресната очи, но щом видя, че е Ник, само стисна превантивно краката си.
— Че знам ли…
И се прозина.
— Забравила си ги в Кондева!
Мария лениво затвори уста, вдигна безразлично рамене и рече:
— Не вярвам да ги облече… Няма да й станат. Задникът й е като трикрилен гардероб.
— Глупачка! — притвори очи вбесен Ник. — Вече са в полицията!
— На тях пък за какво са им?
Сигурно щеше да я хване за гушата — поне това обещаваха очите му и хлопащите като развалени белезници ръце. Но телефонът звънна съвсем навреме.
— Да! Детективско бюро „Алф“! Не! Има проблеми!… Аз съм!
Послуша малко и попита със стаен гняв:
— Абе ти кой си?
Оттатък се объркаха като Анибаловите слонове в Алпите.
— А, ти ли си бе, Пиратски…
— Идва полицията — проплака той.
Ник изсумтя.
— Питаха ме къде съм бил снощи?
— Не помниш ли? — изръмжа Ник. — Какъв е проблемът?
— Не мога да има кажа — продължи хленча Пиратски.
— Гърлто ли те боли?
— Не. Ще компрометирам една жена.
— Е, те това не го смятат за компрометиране, а за реклама.
— Как! — измяука дебеланкото. — Тя е омъжена.
— Втасахме я — въздъхна Ник. — И какво искаш от мен?
— Побързай!…
8
Сега пък звънна звънецът на външната врата. Ник затвори телефона и се потътри натам.
— Бързай… — промърмори той. — Да бързам… Къде?
Тоя или тия отвън не бяха от търпеливите, още по-малко от възпитаните — зазвъняха на пожар.
— Ама че нахални добичета — изсумтя Ник и превъртя ключа, обладан от пенсионерски мерак за скандал.
На площадката пред вратата стояха трима полицаи — лейтенантът Василев, Дебелият Стоянов и един друг с пъпчиво лице и прилични на чайници уши.
— Яа! — зяпна Ник. — Много отдавна не съм виждал толкова мозък на едно място.
— Хайде, хайде — изръмжа Василев. — Стига си ръсил хумор. Тук ли е мацето?
— Мацето? — почеса се по врата той. — Защо ви е?
— Шефе — не издържа пъпчивият, — тоя много пита.
— Вътре ли е?
— Вътре — отговори Ник, загледан замислено в непознатия полицай.
— Бикините й тук ли са?
— Тя не носи биини.
— А какво — ватени гащи ли? — ухили се лейтенантът злорадо. — Абе ти няма ли да ни поканиш да влезем?
Избутаха го навътре, а пъпчивият направо се юрна към спалнята. Ник го хвана за ръката, но Василев предупреди студено:
— Остави го.
Дебелият Стоянов му правеше отчаяни физиономии изотзад. Оня набра кураж, блъсна Ник и влезе.
Близо няколко минути се чуваха охкания, писъци, закани, срути се масичката с кремовете, издрънча огледало или стъкло… Най-накрая пъпчивият изведе Мария с извити ръце в приемната. Ник стрелна полицая мрачно и рече само:
— Много се натискаш в нея, мой човек.
Оня я блъсна напред, тя политна, но се задържа и не падна.
— Не детективско бюро, а бардак, шефе!
Мария напразно се опитваше да скрие с ръце това, което избиваше през бялата прозрачна нощница.
