— Ник — измяука тя. — Страх ме е.
— От какво?
— От извънземните.
— Глупости — сряза я той. — Това е чиста проба шарлатанщина.
Междувременно стана изрусена дама в напреднала възраст, облечена в шикозна рокля и поне кило злато по врата и ушите си.
— Знаете ли, въпросът ми е малко интимен — без притеснение започна тя.
— Тогава не го казвайте, госпожо — чаровно рече Кондева. — Поли умее да чете чуждите мисли и ще ви отговори, без да задавате въпроса пред всички.
И туп-туп. Госпожата се люшна назад.
— Боже! — изписка тя. — Значи той ми изневерява?
Залата захихика злорадо.
— Ник…
— Какво?
— Нали ти казах… Страх ме е.
— Вземи камерата — рече озадачен Ник. — Снимай само Кондева. Аз ще мръдна малко напред.
Застана на пътеката до първия ред така, че да може да наблюдава добре какво става горе на подиума.
— Как е пристигнал Поли на Земята? — попита през това време един пъпчивко, който сигурно четеше едновременно Айнщайн и Братя Грим, а вечер сънуваше Снежанка гола и без джуджетата.
— Поли ми е разказвал, че тяхната цивилизация се придвижва в Космоса чрез телепортиране — обясни с дежурната ослепителна усмивка Кондева.
И веднага — туп-туп.
— От кръстта нагоре не трепна — промърмори Ник.
Той приклекна до крайния стол, за да може да наблюдава движенията под масата. Покривката бе къса и от позицията си той я виждаше идеално от бедрата надолу. Впрочем, освен наблюдението, идеални бяха и краката й — дълги, тънки и като че ли струговани. Ник се поглади по брадата — захаросаните мечти прераснаха в ясно осъзнато намерение.
— Човечеството изкуствен продукт ли е?
Ама че въпросче… Той не можеше да се обърне, за да види питащия, но си го представи като някое пале с голяма глава и бакембарди до гушата.
Туп-туп. Ама че гламава работа… Значи човек не е произлязъл от маймуната! Ник се почуства ощетен и сигурно би изнесъл една лекция на тоя балон Поли, ако очите му можеха да се отлепят от бедрата на Кондева… Не, не помръднаха.
Той се изправи, подпря гръб на стената и се амисли, захапал устни. Ама че история…
— Ник… — надигна се на пръсти към ухото му Мария. — Хайде да си вървим. Страх ме е.
— От какво, по дяволите!
— Не знам.
— Засне ли всичко досега?
— Всичко.
Такааа… Значи масата. Първо трябва да се прегледа тя. После подиума. Ако и там няма — пода. А, и полилея над нея… Извънземни… Дивотии за такива кокошки като Мария.
— Добре — кимна Ник. — Тръгваме.
6
— Ник, страх ме е.
— От какво? — ядоса се той.
— Ами ако онова затупа по нас?
— Глупости! — изсъска Ник. — Ей сега ще разберем какво тупка. Помогни де…
Ник дръпна масата, която бе огледал милиметър по милиметър и не бе открил нищо. Подхвана подиума, надигна го със страшно усилие и изхърка:
— Бързо!
— Какво?
— Мушни един стол отдолу!
Мария изтича назад.
— Уф! — отдъхна Ник. Стисна и отпусна няколко пъти дланите си и клекна. — Ей сега ще видиш…
И се пъхна отдолу. Мария потропваше отстрани и очакваше с нетърпение да види. След около десет минути пъшкане, ругаене и пълзене Ник излезе, угаси нощното фенерче и обяви унило:
— И тук няма нищо.
— Разправям ти аз — с разтреперан глас започна тя. — Има тук нещо лошо, а ти инсталация, шарлатанщина…
— Не се отказвам от думите си — раздразни се той.
— Да семахаме, Ник. Ето, наближава дванайсет…
— Е, и?
— Дванайсет е часа на призраците.
— Глупости!
— Глупости ли? Ей сега ще изтупа…
И Мария замръзна напрегната. Ник също се ослуша, после тръсна глава и рече неестествено бодро:
— Остава полилеят. Хайде да пуснем подиума.
После сложи пак масата върху него. Качи се и се опита да стигне полилея, но не успя — трябваха му още двайсетина сантиметра. Поиска от Мария стол, сложи го на масата и се качи на него. Светна фенерчето и заоглежда стъкларията.
— Ник! — извика Мария.
Той се стресна, извърна се рязко и загуби равновесие. Първо падна стола. Ник увисна за миг на полилея и се сгромоляса с невъобразим шум върху нея. Тя изпищя. Той изпсува. После почти минута мълчаха, неподвижни като цепеници.
— Какво? — изръмжа Ник.
— Исках да ти кажа, че е точно дванайсет часа — изплака тя.
— Глупачка! И какво от това?
— Ами призраците тръгват…
Ник ядосан тресна остатъците от полилея в пода.
— Хайде да огледаме мокета.
— Не знам какво търсим.
Какво, какво… Пълзи в тоя край и пипай. Ако усетиш нещо кораво, меко или дупка, обади ми се.
Мария подсмръкна виновно и завъртя седалищните си части към него. Ник започна от другия край, но вниманието му вече бе раздвоено — очите му бягаха все към добре осветените от луната и уличните лампи бели, с щамповани по тях ягодки Мариини бикини.
В един момент тя изпищя и той се хвърли лъвски към нея.
— Какво стана? Призрак ли?
— Не.
— Мишка?
— Не. Убодох се на стъкло.
Той я прегърна, тя се сви като малко дете на гърдите му.
— Има ли кръв? Я да го цункам.
Целуна я, но не по пръстчето, а зад ухото. Мария изскимтя предизвикателно. Ръцете му мигом потънаха някъде под кръстта й. Мария не остана назад.
— Ник! — извика тя след малко.
— Какво? — измърка той.
