— Чу ли, Ник?
— И аз цъфтя, миличка, добре съм.
— Свободен ли си тая вечер?
Ник се намръщи. Помълча и каза със сух служебен глас:
— Добре, радвам се…
— Абе, онова чучело Мария да не е край теб?
Ник замълча пак и след това бързо рече:
— Да, да… Ще се обадя на Петров.
— Значи, няма да стане — въздъхна Дора. — Кажи тогава какво те е налегнало.
Той си отдъхна и започна по-меко:
— Ами аз така…
— Хайде, Ник, имаш някакъв зор. Иначе не би ме потърсил.
— Не, бе. Защо не ми вярваш?
— Познавам те — измяука жално тя.
— Е, добре… Да не ти счупя думата. Не че ми трябва, ама виж там… Василка Кондева.
Век тишина. После Дора попита със стоманен глас:
— На нея ли си хвърлил око?
— Не бе, миличка, имам поръчка във връзка с нея.
— Хайде, Ник, пак ме премяташ!
— Да ми изсъхне сезето, ако лъжа!
— Страшна клетва — внимавай!
— Не те лъжа.
— Добре — размисли Дора. — Почакай.
След минута:
— Слушаш ли? Старичка е.
— Нищо — търпеливо отговори Ник.
— Трийсет и пет лазарника. Родена е тук, учила е за стругарка, но не е успяла да завърши редовно. Тренирала е лека атлетика — три шампионски титли на осемстотин метра за девойки… Два пъти била на ескурзия в Гърция, четири — в Холандия. Видяла, значи, свят… Така. Омъжвана два пъти. Разведена. Мотив на половинката за втория развод — тормоз от извънземните.
— Извънземни ли? — почеса се по врата озадачен Ник.
— Ъхъ… Сега тя си изкарва хляба с демонстрации на полтъргайст.
— Тъй ли — измънка той.
— Май не ти е много ясно какво е това. Навярно и полицаите са се затруднявали, защото тук са обяснили: „Полтъргайст — весел, лудуващ дух…“
Той набърчи чело. Само с духове не си бе сменял шапката.
— Ама че се накиснах!… И какво прави Кондева с извънземните?
— Демонстрация пред публика. С билети, естествено. Питаш и извънземното отговаря с чукане. Един път не, два пъти — да… Абе ти не четеш ли вестници?
— Къде у мен време за вестници — горестно изпъшка Ник. — Аз не можах да гледам новата поредица с Алф, тя вестници…
— Помогнах ли ти?… Ник, виж, намери половин час за мен…
— Непременно, миличка! Чао… чудовището идва!
— Нали беше там?…
Ник затвори бързо телефона и въздъхна облекчено. Помисли, загледан в огледалото отсреща — много съм красив като мисля, майка му стара!… Взе с пооправено настроение телефонния указател. Намери сравнително бързо Василка Кондева и отново хвана телефона.
— Добър ден! Госпожа Кондева се готви за следобедното представление — отговори нежен женски гласец.
— Чакай… тя нали не е актриса?
— Не е. Но има преставление.
— В колко часа беше?
— В шестнайсет.
Мария се вмъкна доста гузно и доста натоварена.
— Взех сирене, колбаси, бира, пепси-кола, яйца, майонеза, свинско, шоколадови бонбони.
— И всичко това — в тия две найлонови торбички? — не повярва той. — Хайде, хвърляй ги в хладилника и да тръгваме.
— Къде? — стъписа се тя.
— На театро!
5
Залата се намираше в партера на дванайсететажен блок и най-малкото, което можеше да се каже за нея, бе, че е скромно обзаведена. Госпожа Кондева бе изръсила много, много пари. Стените бяха облицовани с вносни тапети, а мокетът на пода, освен че бе шарен и галещ приятно окото, сигурно бе дебел поне четири пръстта. В дълбочина бяха разположени амфитеатрално стотина добре тапицирани стола. Те бяха толкова меки, че би било абсурд да си натъртиш седалищните части дори и да скочиш от самолет и парашутът ти да не се отвори. Отпред, на висок около петдесет сантиметра подиум имаше огромна маса — толкова голяма, че при случай спокойно би могла да се използува и за шлеп.
Ник смигна свойски на дегизираната с огненочервена перука и огромен кръст Мария.
Естествено, бяха закъснели.
— Интересно — констатира той, — как можа толкова дълго да обличаш тая къса пола.
— Перуката ме забави — сконфузено отговори тя.
Ник я огледа — ако я преместеше от главата на задника си, при всички положения щеше да прикрие повече площ. И сигурно щеше да й го каже, ако същината на представлението не започна: на подиума от малка вратичка отзад излезе, съпроводена от оживени ръкопляскания, госпожа Кондева. Той бързо извади видеокамерата от калъфа и започна да снима.
— Добре дошли, скъпи приятели!
Как няма да са скъпи — пуснаха по десет лева в гушката й… Бяла, хубава гушка. Устните пълнички и сигурно пухкави. Голи рамене и тънки като лиани ръце. О, и гърдите ги бива!… Не са като Мариините, но разнообразието стимулира мъжа… Красивото разнообразие… Ник се отплесна в захарасони мечти и пропусна увода.
— Снимаш ли? — сръга го Мария. — Май ти хареса, а?
— Ами — измънка той.
— Абе виждам аз… Зачерви гребена.
Кондева обяви, че пристъпва към демонстрацията и попита кой иска да попита нещо Поли, нейния извънземен приятел. Естествено, надигна се гора от ръце.
Ник веднага включи камерата.
Стана дълъг слаб мъж с адамова ябълка, която сигурно би влязла в книгата за рекордите на Гинес.
— Има ли живот на Луната? — изписука той с пилешки глас, съвсем недостоен за ръстта му.
Секунда след това на масата се изтупа двапъти. След още две секунди вратовръзката на дългуча — червена и тънка като връвчица, — се надигна като жива, откачи се от врата му и плясна на масата като изплюта от катапулт.
Залата проследи кражбата и успя само да изохка.
— Поли я хареса — обясни засияла Кондева.
Ник се изхили на ужаса на дългия и сепнат внезапно, предупреди Мария:
— Хвани си полата.
— Защо?
— Да не я отмъкне, глупачке.
