77
Тя стоеше и гледаше лодките.
— Да, това беше пътя за бягство — промърмори Анви. — Сега трябва да избера възможно най-малката, но в същото време и лека за управление лодка.
Тя се спря на една пирога, която й се стори твърде елегантна, в нея имаше две гребла и някаква торбичка и гърненце. Анви се настани и рязко дръпна лианата, която служеше за въже, с което лодката беше прикрепена към брега. След това взе едното гребло и и започна внимателно да гребе. Едва когато се отдалечи на няколко десетки метра, тя дълбоко въздъхна. Но още беше твърде рано за облекчителна въздишка, защото ако в този миг някой забележеше плавателния съд, всички щяха да хукнат по петите й. Луната огряваше почти цялата водна повърхност и в този момент лодката на Анви излезе от сянката и се озова като на изложение. Ако някой гледаше… Това щеше да бъде края на тайното бягство.
Съдбата ще реши дали Анви е имала късмет.
Хвърли зара! Ако имаш 5 или 6, значи никой не я е видял и отиди на 26.
Ако имаш 3 или 4, отиди на 65.
А ако имаш 1 или 2, отиди на 40.
78
Нямаше никакво време за губене тя отново се обърна и хлътна в пещерата. А там беше сумрачно. Анви веднага стисна очи и след това ги отвори, за да може по-бързо да привикне с мрачината. Видя огромна пещерна зала.
Стените бяха гъсто изрисувани с най-различни сцени. На една от тях имаше гигантско животно, което много напомняше на ужасяващата акула. На друга сцена се виждаха многобройни воини, които очевидно преследваха друго чудовище, което наподобяваше мамут. Също имаше и някакви загадъчни рисунки, които Анви не можа да оприличи на нищо.
Но къде да се скрия тук? — запита се тя. Имаше големи скални блокове разхвърляни в залата, но диваците след подробно претърсване щяха без съмнение да я намерят. И може би в последния миг забеляза една изключително тясна пътечка, която се виеше спираловидно покрай стените на залата и която започваше отляво на входа. Без да се бави Анви скочи на тясното скално первазче, което не беше по- широко от половин метър, и започна да се изкачва. Пътечката постоянно се изкачваше на горе, като обикаляше залата. Анви видя, че тя свършва при една неголяма тераса, която беше току под свода на залата. Тя вървеше максимално бързо, но и туземците не губеха време. Те нахлуха в пещерата и в първия момент не я забелязаха. Това даде още шанс на Анви и тя ускори крачка, като се държеше с ръце за скалните издатини, защото ако загубеше равновесие оттук и паднеше, шанс за спасение нямаше. Туземците се разпръснаха и започнаха да я търсят зад каменните блокове по пода. Но един издайнически камък, търкулнал се от крака на бегълката, ги насочи твърде точно къде да търсят. Те веднага откриха пътеката и започнаха да се катерят, но много бавно, защото бяха едри мъже, а мястото беше изключително малко. Анви се опита да забърза още повече, но рискуваше да се подхлъзне и да полети в бездната. Все пак тя стигна до края на пътеката. Но до терасата имаше още около метър, а первазът свърши. Тя нямаше избор и колкото можеше се засили и скочи. Тренировките по лека атлетика дадоха своето, все пак беше училищен шампион по дълъг скок. Тя се приземи върху скалната тераса и веднага се обърна, за да види какво става. Двама от туземците напредваха по перваза, а другите чакаха долу. Тя се огледа и видя, че има в изобилие камъни. Веднага яростно започна да замерва преследвачите. Тези на перваза бързо започнаха да отстъпват, а тези долу се скриха под нейната тераса, за да не може тя да ги вижда. Като се почувства в относителна безопасност, тя легна и едва сега усети колко е изморена. Но знаеше, че нямаше никакво право да се поддава на умората. Разтри очи, протегна се и започна пълзешком да се приближава към ръба на терасата. Онези от перваза все още отстъпваха, защото се оказа по-трудно да слезеш, отколкото да се качиш по тази дяволска пътека. Анви ей така за удоволствие хвърли още няколко камъка по тях, без да им нанесе сериозни поражения, и отново се отпусна. Тук се намираше в същинска непревземаема крепост. Защо пък да не затвори очи поне за миг?
Ако искаш Анви да затвори очи, отиди на 20
Ако искаш Анви да продължи да наблюдава зорко врага, отиди на 42.
79
Анви извади късмет, защото ако се беше прехвърлила през перваза, долу я чакаше акулата. Но за щастие дивакът протегна бързо яката си ръка и я хвана здраво. Но дали беше за щастие или за нещастие? Тя веднага беше добре увързана от диваците и положена във вождовата лодка.
Отиди на 69.
80
Разбира се, че бягството трябваше по най-бързия начин да продължи, защото след като момчето я беше открило, то можеше и други да се навъртат наоколо. Тя откъсна снопче трева, с която запуши устата на момчето. А лианеното въже, с което то се беше препасало, послужи на Анви да му върже ръцете. След като ги върза на гърба, тя го привърза към едно дърво, за да не може с пълзене и търкаляне да се отдалечи. Тя отново отиде при лодките.
Отиди на 87.
81
Разбира се, че Анви за никъде не бързаше. За нея беше най-важно безопасно да се придвижи до острова. Днес вече беше допуснала достатъчно глупави грешки, за да ги увеличава. И само след миг се поздрави за решението си да продължи да се придвижва със своите водорасли. Перката се мярна на около стотина метра, близо до входа на лагуната. Анви потри доволно ръце, че този път разумът й надделя над детското в нея. Сега само трябваше много да внимава за перката, да не се промъкне чудовището без да го види и да й отхапе ръцете. Бавно, много бавно тя продължи да гребе към острова. Най-сетне, както й се стори след цяла вечност, тя достигна покрайнините му. Сега трябваше да избере място за спиране. Видя една скална тераса на нивото на водата. Чудесно място, а имаше и достатъчно камъни върху терасата, с които можеше да задържи сала да не би случайно да му хрумне да отплава. Тя се приближи към това място и леко скочи на скалата. С помощта на по-дълги водорасли успя да закрепи сала о скалата. Разбира се, че тук той можеше да я чака, защото нямаше вълнение — ако имаше силни вълни или течение, водораслите нямаше да издържат на напора им. И точно в този момент водораслите не издържаха на един чудовищен натиск. Перката с трясък се заби в средата на островчето и го завлече на няколко метра, но това беше достатъчно и свързващите водорасли не издържаха, като се скъсаха шумно. Скалната тераса беше нагрята от слънцето. Анви не можа повече да задържи своето същество нащрек. Щом се почувства в безопасност, тя рухна на скалата и загуби съзнание. Последната й мисъл беше:
— Какво щеше да стане с мен, ако секунда по-рано перката беше пронизала водорасловата суша?
Анви не знаеше, че беше попаднала от трън, та на глог, както някои казват, че бил по-висок. Но положението на авантюристката въобще не беше розово. Онези фигурки по ръба на скалите не й се бяха привиждали, а те наистина съществуваха и бяха първокласни диваци. Те бяха зорко следили младото момиче и като видяха, че тя акостира на острова, започнаха да се съвещават какво да правят, за да могат да я заловят. Туземците от това племе бяха изключително кръвожадни и сред останалите племена, които имаха допир до тях, се говореше, че те са канибали. Но диваците бяха видели какво се случи с водорасловото островче и разбраха, че плувайки няма да могат безопасно да се доберат до острова в средата на лагуната. В лагуната се вливаше река, която очевидно не беше малка. Част от туземците тръгнаха по брега на реката и след по-малко от половин час докараха три пироги. Във всяка пирога спокойно се настаниха по петима воини и загребаха към острова, като го наближаваха с шеметна бързина. Този път
