огромни сала и няколко пироги, които сега качваха на саловете, тъй като перката застрашително се поклащаше на неголямо разстояние. Дали имаше още жертви освен първите две пироги, Анви не успя да установи, но й беше ясно, че само прибързаността на воините ги беше подвела, за да загубят толкова хора. Те очевидно знаеха, че тези води са опасни и затова имаха тези огромни салове, които можеха да устоят на всяка атака. Анви се замисли дълбоко за своето бъдеще. А то никак не беше розово. Представи си как диваците я пекат жива на бавен огън, беше гледала в някакъв отвратителен филм точно такава сцена. Косите й настръхнаха, но: „Докато има живот, има и надежда“. Тези думи, като че ли я поуспокоиха. Тя си каза:
— Ти бъди концентрирана, а пък каквото има да става, то ще стане, но следи за шанс за спасение!
След някакъв гърлен вик потътриха и нейната пирога и я качиха на един от саловете.
— Е, поне няма да бъда изядена от акулата, или поне не сега — каза си тя.
Усети, че сала се раздвижи, явно малката армия напускаше острова с удовлетворение, тъй като беше заловила ценен пленник. Пленникът беше бял, а всички те бяха силно загорели и с мургава кожа. Някой даде тон за песен, или би трябвало звукът, който се разнесе, да се казва така. Започна небивала олелия, Анви помисли, че всички крещят кой както може. Не вярваше акулата да остане спокойна и да не си отиде при тази невъобразима шумотевица. Най-сетне тя усети, че сала опря о брега. Над нея се надвесиха две лица. Единият, като видя, че тя го гледа, нещо й излая, но естествено Анви нищо не разбра и му каза:
— Гледай си работата!
В отговор той се усмихна. В следващия момент я грабнаха и я свалиха на сушата. Там имаше още воини. Развързаха й краката и й показаха, че трябва да върви.
Ако искаш Анви да опита да избяга, след като й развързаха краката, отиди на 62.
Ако искаш Анви да продължи да върви с племето, отиди на 94.
70
Да, позицията наистина беше много добра, но тя се замисли, че те са повече от нея и биха могли да потърсят обходни маршрути и да я изненадат в гръб. Така че Анви реши и след една последна градушка от камъни, която помете и последния трети нападател, тя скочи и се затича към входа на пещерата. Като стъпи на прага, тя се обърна. Видя, че преследвачите бързо приближаваха.
Ако искаш Анви да влезе в пещерата, отиди на 78.
А ако въпреки всичко не искаш Анви да влезе във входа, отиди на 43.
71
Анви реши да тръгне наляво. Но дали това беше правилно решение? Все пак беше някакво. Тя вървеше, а умората все повече налягаше крехкото тяло. Само благодарение на упоритите тренировки по лека атлетика, на които Анви ходеше, все още се крепеше на крака. Зората се пукна и тя разбра, че може би точно в този момент бягството й е разкрито. Трябваше да очаква преследвачи, но се надяваше, че няма веднага да попаднат на следите й. Тя вървеше все напред, но започна да се притеснява, защото от двете й страни имаше толкова гъста растителност, че не можеше да завие или дори да се отбие от пътеката. Клоните и лианите над главата й бяха плътно преплетени, така че тя едва разбра, че е започнало да се съмва. Ако продължеше още напред без да има възможност да намери местенце за почивка, тя щеше просто да падне на пътеката и да заспи, без да се интересува, че онези от селото ще я гонят. Най-сетне достигна една просека в гъстата растителност и веднага я огледа, но тя беше не по-голяма от десетина метра, но все пак беше отбивка от главната пътека. И мястото беше удобно за почивка и за възстановяване на силите.
Ако искаш Анви да се отбие и да направи почивка, отиди на 91.
Ако искаш Анви да продължи напред, отиди на 28.
72
Анви реши, че по-разумно е да използва рова за своето бягство и да се опита да се добере до брега, където туземците я качиха в носилката-кош. Тя загреба плавно и зави към рова. Навлезе между двата бряга и се молеше никой да не я забележи, защото тук беше като в капан. Нищо не помръдваше, което засега напълно удовлетворяваше тинейджърката. Тя продължи предпазливо да напредва и точно в този миг усети силен удар по дъното.
— Олеле, алигатори! — помисли си и за малко не изкрещя Анви.
Лодката спря. Анви не смееше да диша, защото чувстваше своята безпомощност в тази черупка. Миг- два и нищо не се случи. Тя се престраши и погледна зад борда, нищо не видя. Потопи веслото и бързо го изтегли, то беше докоснало нещо твърдо. Отново почака и отново нищо. Тя си каза, че няма смисъл от безсмислено стоене и отново потопи греблото и отново докосна твърдото нещо. Но този път не го отдръпна. Тя натисна и нищо. Пак натисна и пак нищо. И едва сега забеляза гигантското надвесено над нея дърво. Тя веднага съобрази, че това, което пипа с веслото, по всяка вероятност е някой от корените на това дърво, който я беше задържал и я беше накарал да изживее неописуем страх. Тя смело започна да се отбутва с греблото и лодката се разклати, а след това се освободи от нещото, което я беше спряло. Анви си каза, че трябва да рискува и да се движи по средата на рова, за да няма повече подобни изненади. И наистина, по средата тя вече нямаше проблеми, а надвисналите клони на дърветата по брега не пропускаха лунната светлина до нея и по този начин тя не рискуваше да я забележат, освен ако не предизвикаше някакъв шум. След изтощително промъкване, тя се добра до челната страна на рова и се доближи до мястото, откъдето можеше да излезе на брега.
Ако искаш Анви да продължи в същата посока, тоест да бяга към брега, отиди на 41.
Ако искаш Анви да се върне в езерото и да се опита да се добере до отсрещния бряг, отиди на 66.
73
Анви чувстваше, че просто всеки момент ще се разбие и няма да оцелее от този воден кошмар. Бученето на бързея беше толкова силно, че дори да викаше, нямаше да чуе собствения си глас. Тя прелиташе на косъм покрай скали, чиито краища можеха всеки миг да набучат лодчицата й като на шиш. Но в един момент изведнъж лодката тупна и заплава много бавно, а шума бързо се отдалечаваше.
— Адът май свърши — каза си Анви. Но ако свърши водният ад, то се задаваше друг. Тя забеляза по левия бряг няколко туземци, които в следващия миг я видяха и нададоха ужасяващ вой. Тя веднага се зае с веслото и въпреки че течението я носеше, тя загреба панически. След един остър завой на реката Анви видя, че реката се влива някъде. След още няколко минути тя видя, че това е същата лагуна, в която беше влязла със своя водораслов сал. Но туземците приближаваха плувайки зад нея, а тези по брега се движеха почти успоредно. Имаха много здрави крака и течението не успяваше да помогне много на Анви. Но все пак тя се бореше и изведнъж изскочи от течението право в лагуната-залив. Продължи да размахва греблата, но вече течението не й помагаше и лодката осезателно забави ход. Първият плувец, който се беше откъснал значително по-напред от останалите, наближаваше лодката. Той протегна ръка да се хване за борда, но в този момент Анви му нанесе рязък и точен удар с греблото. Дивакът изкрещя и веднага отдръпна ръката си, но Анви не искаше да изпусне предимството си и с втори замах цапардоса воина по главата. След това веднага започна отново да гребе, но сили тя почти нямаше. Беше включила тялото си на автопилот и действаше по-скоро машинално посредством своето подсъзнание, отколкото с ясна мисъл. Детето усети, че е в тежка хипогликемия. Но нямаше възможност нищо да хапне, за да може да възстанови нивото на кръвната си захар. Анви продължи да гребе немощно, а преследвачите й очевидно я настигаха. Успоредно на лодката от двете страни започнаха да плуват по няколко воини. Може би искаха да я обградят и след това да я атакуват. Тя проумя това, но нищо не можеше да направи. Плувците се държаха на разстояние,
