мина една тревожна мисъл, но се надяваше, че не е това. След като издигнаха голям куп, диваците го подпалиха, като хвърляха някаква суха трева. Веднага до обонянието на Анви стигна остра задушлива миризма. Тя разбра — бяха я хванали в капан. Или трябваше бързо да излезе, или да остане и да се задуши.
Ако искаш Анви въпреки опасността да си остане на терасата, отиди на 95.
Ако искаш Анви бързо да се опита да напусне пещерата, отиди на 8.
43
Да, Анви не посмя да влезе в пещерата и докато се чудеше какво да прави, туземците със своите дивашки викове я връхлетяха. Без да се бавят, те добре я увързаха като вързоп и я занесоха в лодката на своя предводител.
Отиди на 69.
44
Анви без колебание зави надясно и продължи лудешкия си бяг. Но пътеката все повече се изкачваше нагоре и все повече се стесняваше. Хубавото беше, че повече от един преследвач не можеше да я гони, защото беше твърде тясно. Тя за миг погледна назад и видя, че туземците се бяха наредили един след друг. Пътеката рязко зави отново надясно и още по-стръмно започна да се изкачва. Анви на колене и лакти продължи. Виждаше, че пътеката завършваше с някаква площадка. Но после какво щеше да прави, сега не мислеше. Последен тласък и Анви се изтърколи на скалната площадка. Краят на пътеката беше изключително тесен, обстоятелство, което позволяваше лесната отбрана на тази твърдина, на която беше застанала Анви.
— Да отбранявам края на пътеката, но с какво? — запита се Анви.
Тя погледна многобройните и с различна големина камъни, които в изобилие се намираха на скалната площадка. Имаше съвсем малки, но имаше и доста големи. Тя веднага примъкна няколко с големината на кокосови орехи, пъпеши и дини. Така подредила своя арсенал, тя зачака, като с едно око поглеждаше през ръба надолу по пътеката.
Първият се появи, но само за миг, защото получи като подарък солиден камък, голям колкото кокосов орех. Той с крясък отскочи назад, като събори човека зад себе си, който от своя страна презглава се затъркаля назад, помитайки всичко, което стоеше на пътя му. Анви се усмихна. Първата атака на туземците претърпя пълно фиаско. Тя се протегна доволно и зачака. Някъде зад завоя упорито се провеждаше съвет. Анви не си губи времето, а стъкми солидна купчинка от камъни, които бяха нейното чудесно оръжие срещу тези разбойници. Изведнъж с дивашки викове по пътеката се втурнаха трима души. Крещяха колкото им глас държи. Но Анви този път беше подготвила по-голям камък, който рязко запрати, но за нещастие той подмина първия нападател и удари в крака втория, който с рев отскочи назад. Но третият очакваше нещо подобно и плътно се прилепи към едната страна, а остави съплеменника си да се търкаля надолу. Анви веднага взе втори камък и го запокити, защото първият туземец беше на някакви си десетина метра. Тя не успя и този път да го уцели и камъкът се търколи безгрижно надолу по пътеката. Веднага хвърли трети камък, който беше голям колкото пъпеш и й бяха нужни и двете ръце. Като застана права и с ръце над главата си, тя го метна по застрашително приближаващия дивак. Този път камъкът удари право в гърдите човека, който през глава се затъркаля по наклона. Оставаше само един, но да продължи ли да защитава тази позиция или да бяга? Това беше въпросът, който й се въртеше в главата. Тя извърна поглед и видя, че пътеката продължаваше да се изкачва нагоре и завършваше пред един скален вход, но какво имаше в този вход тя не знаеше.
Ако искаш Анви да изостави своята позиция и да потърси убежище във входа на скалата, отиди на 70.
Ако искаш да продължи твърдо да отстоява благоприятната позиция, отиди на 29.
45
Анви продължаваше да бъде в безсъзнание. Тя и не подозираше, че към нейното пристанище се приближава банда обезумели диваци. Но така може би за нея беше по-добре. Туземците наскачаха на брега, обградиха детето и след кратък съвет добре го увързаха и го положиха на дъното на пирогата, която очевидно принадлежеше на вожда.
Отиди на 69.
46
Както си плаваше покрай скалите, на Анви й се стори, че вижда някакви дребни фигурки по ръба на скалите. Каза си:
— Много съм изморена вече. Халюцинирам!
Но в следващия миг тя беше на крака и едва не обърна слабото си плавателно средство. Напред тя видя, че скалите се прекъсваха.
— Значи там. Там има проход към сушата! — изкрещя Анви. Проходът беше широк около половин километър, а след него отново скалите поемаха своята стража. Анви с тази скорост след няколко минути щеше да доближи прохода, но въпроса беше дали да влиза или да продължи натам?
Не знаеше какво има зад тази своеобразна скална порта, но така също не знаеше какво има и ако я отмине. Трябваше да рискува, но с кое да рискува, като влезе или като отмине?
Виждаше много добре, че тук течението беше много силно и веднъж отминала процепа в скалите нямаше да има шанс да се върне обратно. Но ако влезеше дали щеше да може да напусне онова, което беше в прохода? Времето много бързо напредваше, а и островът също.
Така че ако искаш Анви да влезе в прохода между скалите, отиди на 23.
А ако искаш Анви да продължи своята обиколка покрай скалите, отиди на 100.
47
Анви приближи края на острова, който беше откъм скалите, огледа се за последен път и като не видя нищо освен вода се хвърли. Тя плуваше грациозно и бързо напредваше към скалите. Но дали си заслужаваше риска? Все пак тези води можеха да крият хиляди опасности. Тя наближи скалите и потърси дъно. Но дъно нямаше. Скалите бяха много високи и отвесни, така че тя нямаше как да се изкатери по тях. Тя почти разплакана се обърна да погледне къде е нейният остров. Той все още се поклащаше на не повече от стотина метра от нея, но без съмнение скоро водното течение щеше да го завлече нататък.
Ако искаш Анви да се опита да се върне на острова, отиди на 82.
А ако искаш Анви да продължи да плува край скалите, отиди на 6.
48
Анви скочи, огледа се и се затича наляво. Терасата свършваше, но имаше възможност да продължи по един скален перваз не по-широк от метър. Чуваше зад себе си туземците, те я преследваха яростно. Тя стигна до края на перваза и се почуди какво да прави. Вече нямаше накъде да бяга. Погледна надолу и ужасена забеляза перката. Първият дивак бързо приближаваше. Анви реши, че без бой няма да се даде. Бързо се наведе и взе един камък голям колкото юмрук. Претегли го в ръка и реши без да се паникьосва да действа хладнокръвно, както баща й винаги й е обяснявал: „Първо се концентрирай и тогава действай“. На около 3 м от нея первазът силно се стесняваше и тя реши, че това е най-доброто място за нападение. Когато дивакът стъпи на стеснението, Анви внимателно се прицели и с всички сили запрати камъка. Камъкът
