36
Докато има живот, има и надежда.
Ти предпочете да се предадеш, въпреки че живота продължаваше и можеше да се намери изход от ситуацията.
37
Анви реши, че вече няма какво да губи и с мрачна решителност започна да си облича надуваемата жилетка. Преметна пътната чанта и започна внимателно да се оглежда. Тя трябваше да види дали акулата беше още там. Като че ли си беше отишла, но не можеше да бъде сигурна.
Ако въпреки всичко искаш Анви да се хвърли в океана и с плуване да се опита да стигне до скалите, отиди на 47.
А ако си променил решението си, отиди на 83.
38
Анви възви наляво и продължи да тича. Чуваше дивашките викове зад себе си и това като че ли допълнително вливаше енергия в жилите й. Не искаше да попадне в ръцете на тези хора. Проходът завиваше, Анви също зави и… О, ужас! Тя стоеше пред отвесна висока скала, която нямаше как да премине. Тя беше спряла само за миг, но той беше достатъчен на преследвачите, които се нахвърлиха отгоре й и добре я увързаха. След това я занесоха и я положиха във вождовата лодка.
Отиди на 69.
39
Анви беше като обезумяла, никога не изпитваше удоволствие да малтретира някого, но сега беше по- различно. Тя продължаваше да налага момчето. Предизвиканият шум от боя разбуди някои от обитателите и Анви, без да разбере какво става, беше грубо хваната и завлечена обратно в колибата. Отсега нататък тя имаше постоянна охрана, която не я изпускаше от поглед. Тя трябваше да работи тежка работа, която се състоеше в копаене на полето, гребане в лодките, готвене и пр. И всичко това, защото се беше забавила да утолява злобата си върху момчето, което отгоре на всичко се оказа син на вожда.
40
Очевидно съдбата беше изоставила Анви. Веднага щом лодката й навлезе в осветеното от луната пространство, силен вик раздра нощната тишина. Стана й ясно, че са я забелязали, и започна бързо и шумно да гребе. Целта й беше да се отдалечи колкото може повече от брега. Но дали имаше шанс да избяга? Тя забеляза многобройни огнени точки по брега. Разбра, че това са факли. Туземците наскачаха в пирогите си и бясно загребаха. Тя натискаше греблото, но можеше ли да се сравнява с възрастни и яки мъже? Около 10 минути продължи бясната гонитба, но след това Анви започна да отмалява, а лодките на преследвачите я настигаха. Те се развиха във ветрило и започнаха да я обграждат. Нямаше смисъл. Анви загуби. Плениха я отново и този път не я оставиха без надзор.
41
Анви се изправи в лодката и с помощта на ръцете си се прехвърли на брега. Но лодката щеше да я издаде. Тя се почуди и като не стигна до никаква друга идея освен да я отблъсне от брега, тя се наведе и направи точно това. Лодката се завъртя и се отдалечи от брега. Сега на Анви оставаше съдбата да й помогне и лодката да се замотае в някой крайбрежен храсталак и да бъде открита възможно по-късно. Тя затича в посоката, от която я бяха донесли воините. Спусна се от платото и навлезе в долината, която беше бедна на растителност, така че трябваше бързо да я прекоси и да достигне по-обрасли местности. Тя безпрепятствено я премина и започна да се изкачва по насрещния склон. Преминеше ли го и него, можеше малко да си отдъхне. Но много скоро зората щеше да разпръсне мрака, а това хем беше хубаво за Анви, защото тъмнината хич не й харесваше, хем не беше хубаво, тъй като евентуалните й преследвачи щяха да имат по-голяма видимост. На върха тя се поспря и се огледа назад, но нищо не видя. Видя вдясно скалист участък и веднага реши, че е хубаво да върви по камъни, за да не оставя следи, които биха могли да я издадат на туземците. Но скалите свършиха и тя отново тръгна по буйна растителност, която на места достигаше 1 м, че и повече. Анви все така продължаваше да тича. Изпитваше панически страх от вероятността да бъде догонена и отново пленена. Тя не се съмняваше, че най-късно след развиделяване щяха да открият нейното бягство. Въпреки че едва се крепеше, тя продължаваше все напред и напред. Отново възвишение й препречи пътя. Тя започна да го изкачва, но вече не се оглеждаше. Достигайки върха тя погледна назад и замръзна. Някъде в далечината й се стори, че видя нещо движещо се.
— О, не. Дано не са те! — промълви тя. Но точно те бяха. Анви се загледа напред и отново разочарованието я обзе. Беше объркала пътя и се беше отклонила значително по-наляво. И сега ако достигнеше до океана, то тя щеше да се озове върху скалите покрай които плуваше със своя водораслов сал. Трябваше да тръгне надясно, но ако това бяха преследвачи, тя нямаше да може да им се изплъзне, защото беше смъртно уморена.
Ако искаш Анви да остане на същото място да си почине малко и да събере сили, отиди на 67.
Ако искаш въпреки умората тя да се отправи надясно в търсене на правилния път, отиди на 10.
Ако се колебаеш, използвай зара. При 1 отиди на 67, а при всеки друг резултат отиди на 10.
42
Не, тя не трябваше да затваря очи в този момент, защото ако го направи, щеше да заспи. А това не трябваше в никакъв случай да става. Тя скочи и започна да се разхожда по терасата, която беше с размери приблизително ширина 3 м и дължина 10 м. Двамата преследвачи, които я последваха на пътеката, сега вече слизаха от нея и излязоха навън. Какво ли щяха да правят? Тя не забравяше, че и под терасата има поне двама, които се скриха от нейните каменни атаки. Приготви си купчинка с камъни и зачака. В един момент забеляза, че един туземец прави някакви знаци към вътрешността на залата. Анви реши, че казва нещо на скрилите се под нейната тераса. И не се излъга. Внезапно двамата изскочиха и хукнаха към входа, но и Анви не беше неподготвена. Запрати град от камъни по бегълците. Те все пак с многобройните охлузвания, предизвикани от камъните, успяха да се доберат до изхода и излязоха от пещерата. За около час Анви беше оставена на спокойствие, но след това започна някаква суетня пред входа. Донасяха някакви неща. Тя забеляза, че носят трева, клони и по-големички дървета. Те ги редяха пред входа. В съзнанието й
