— Това не е необходимо.
— Не е необходимо да понасяш самотата и умората заради мен — тихо каза той. — Не е необходимо да стоиш, да понасяш обиди, да гледаш как аз ги отминавам, без да те защитя.
Тя го погледна изумена.
— Но аз знаех, че не можеш да ме защитиш, без да навредиш на шансовете си за успех.
— Не бях сигурен, че си разбрала — протегна ръце той и я прегърна. Тес зарови глава във вдлъбнатината на мускулестото му рамо. — Не мога да водя повече от една битка в един и същ момент. Веднъж да осигуря съюза, ще насоча мислите си към други неща.
Тя се отпусна в прегръдката му. Умората и отчаянието й като по чудо се стопиха. Притискаше се все по-силно в него и чувстваше, че силата му сякаш се предава и на нея.
— Всичко стана заради жените — прошепна Тес.
Той мълчеше и я чакаше да продължи.
— Те са истински робини, тъпкани, затваряни и бити. Когато влязох в онази шатра, ми се стори, че се намирам в затвор — нервно се усмихна тя. — Мисля, че се изплаших.
— Изплашила си се?
— Изплаших се, че може да се случи и на мен. През целия си живот съм искала да бъда свободна, но винаги съм знаела, че за жените това е невъзможно. Помислих си, че при друго стечение на обстоятелствата аз също бих могла да съм затворена като тях и… — Тес замълча, а след това добави с внезапна ярост в гласа. — Не, това не е справедливо! Мъжете не бива да се отнасят към жените като към робини. Погледни всички тези нещастни жени, които се носят като сенки наоколо и се страхуват да повдигнат очи, погледни Дала, чийто син е убит, а тя няма право да реши дори съдбата на убиеца му! Не, Гален, не е справедливо!
— Така е.
— Аз винаги съм знаела, че не е справедливо, но съм го приемала като нещо дадено. Боже господи, дори свещениците ни казват, че трябва да бъдем смирени и покорни — тя се загледа в тъмнината пред себе си. — Аз стоях тук и дълго мислих. Според мен вината не е изцяло ваша. Вината е и наша, защото ние ви позволяваме да се отнасяте така с нас. Нямаме смелост да се борим и да докажем цената си. Това трябва да се промени, Гален!
— Аз отговарям за собствените си грехове желая да поема вината и на всички останали мъже и жени.
— Ти си по-добър от другите.
Върху устните му се появи усмивка и той сведе глава в лек поклон.
— Много съм ти задължен за тази изключителна похвала, но ти казах, че не мога…
— Ти не ме изслуша. Аз не искам нищо от теб Тъкмо защото разчитаме мъжете да се борят вместо нас, ние не заслужаваме тяхното уважение.
— Нима искаш да се бориш сама? — той нежно отмести косите, разпилели се върху лицето й. — Господ да ти е на помощ!
— Господ вече е помогнал на мъжете. Сега е наш ред.
— И кога смяташ да се впуснеш в атака?
— Още не съм решила — направи гримаса тя. — Това е трудна задача.
— Възможно е да ти отнеме повече време, отколкото е целият ти престой тук — ръката му започна да гали слепоочието й, но той извърна поглед от нея, — ако искаш да спасиш жените на Седикхан.
Стана й болно от тези думи. Тя знаеше, че с тялото си доставя огромно удоволствие на Гален, но знаеше също така, че той я познава достатъчно добре, за да е наясно какви трудности би могъл да очаква от нея. Тя беше чужденка в тази страна, а през последните няколко седмици бе открила колко подозрително се отнася този народ към чужденците.
Тес смени темата, стараейки се тонът й да изглежда безразличен.
— Хаким ще дойде ли на фестивала след две седмици?
Гален кимна.
— И вероятно ще гласува за съюза. Прекалено много е страдал, за да не се хване отчаяно за всяко нещо, което би могло да му помогне.
— Остана ни да посетим още двама шейха — тя направи пауза. — Освен ако не смяташ да поканиш и Тамар.
— Да не съм луд? Ние сме във война с него.
— Ами ако се ядоса, че не е поканен и се опита да провали събирането!
— Няма да му позволя.
— Как…
— Уморих се вече от разговори — прекъсна я той и започна да разкопчава костюма й. — И без това, когато се върна при Хаким, ще има да говоря надълго и нашироко за това — той наведе глава и прошепна: — Хаким ми предложи кадина за тази нощ.
Тя трепна.
— И ти какво му отговори?
— Какво можех да му отговоря? Казах му, че ти си богиня на любовта и причината, поради която те глезя е, че ме изпращаш в рая всеки път, когато се озова между бедрата ти.
Той започна нежно да подръпва зърното й с устни, при което Тес усети познатото горещо пулсиране между краката си и преглътна.
— Не е трябвало да лъжеш.
Той се наведе над смъкна роклята й и прошепна:
— Аз не го излъгах. Това е самата истина…
Прилича малко на село — обърна се Тес към Гален, докато бяха спрели на възвишението да погледат приготовленията за фестивала.
Долината бе осеяна с над сто шатри и навред кипяха трескави приготовления. Жените работеха пред шатрите си, мъжете се разхождаха наоколо, смееха се и разгаряха. Прекрасни коне, с блестяща на слънцето козина, козина, обикаляха неспокойно из ограденото пасбище в единия край на лагера.
— Не виждам никакви деца — забеляза Тес. — Щом това е фестивал, къде са децата?
— Онези, които не са навършили тринадесет години, не се допускат до фестивала — Гален пришпори коня си. — Децата остават по домовете си и за тях се грижат старците.
— Защо?
— Както състезанията, така и наградите са само за възрастните и се приемат много сериозно — Гален посочи към една малка полянка в западната част на лагера. — Ето я Вайян.
— Къде? — Тес забеляза малката фигура на Вайян, която се движеше спокойно и грациозно сред тълпящите се на поляната хора. — А, видях я! — тя пришпори Павда в галоп Галоп и кобилата се понесе надолу към лагера, изпреварвайки Гален.
— Вайян!
Вайян се огледа наоколо и усмивка озари лицето й. Тя изчака, докато Тес скочи от седлото.
— Радвам се да те видя! Изглеждаш чудесно.
Тес нежно я прегърна.
— Донесе ли Александър?
Вайян се засмя.
— Като че ли съм знаела, че това ще бъде първия ти въпрос. Разбира се, че го донесох. Нали ме помоли в три последователни съобщения да направя това. Той е в моята шатра и можем да го пуснем, когато поискаш. Казах на моята прислужница да му даде зрънцата, когато се върне обратно в двореца — тя видя, че Тес се кани да я прекъсне, и вдигна ръка. — Да, разбира се, че продължих да го обучавам. Калим ми помагаше.
Тес се намръщи.
— Калим ли?
Вайян кимна.
— Всяка вечер той го занасяше до къщата на Юсеф и го пускаше оттам, а през последната седмица
