— Аз говоря сериозно. Не разбирам какво толкова смешно има.
— Невъзможно е…
— Не знам само как да стане. Трябва да си призная, че ще ми струва доста усилия. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне.
— Представям си. А междувременно, предполагам, нямаш нищо против, ако нахвърля и разработя план как да те изпратя във Вазаро?
— Но на мен ми трябва време, за…
— Ти нямаш никакво време. — Усмивката му помръкна. — Няма да рискувам да ти предоставям убежище в дома си нито миг по-дълго, отколкото е нужно. Преди да е изминала и една седмица, трябва да си на път за Вазаро.
— Само една седмица ли?
— Би трябвало да ти стигне. В края на краищата нали твърдиш, че задачата не била невъзможна. — Той се усмихна иронично и се наклони напред, за да й предложи чаша. — Ще пием ли за нашия успех?
Тя се отдръпна назад.
— Не обичам вино.
Той я наблюдаваше внимателно.
— Дори и да се чукнем за едно такова значимо начинание? Само една глътчица?
— Не! — Жулиет си наложи воля да се овладее. — Вие ми се подигравате.
— Не. — Той поднесе чашата към устните си. — Ала признавам, че любопитството ми се събуди. Колкото по-сложно, толкова по-добре, гласи девизът ми и аз смятам, че ти си една от най-прелестните загадки, Жулиет.
— Толкова сложна не съм. Не съм дори толкова начетена като Катрин. — Жулиет отмести стола си назад и стана. — Напротив, вие сте голямата загадка.
Лицето му се озари от усмивка, толкова зашеметяващо чувствена, че дъхът й секна.
— В такъв случай защо да не опитаме да обединим нашите сложни същности и да образуваме едно щастливо цяло?
Тя се втренчи в него объркана, обзета от някакво ненадейно стягане в гърдите. Осъзнаваше ясно енергичността и грациозността му, прикрити зад елегантна арогантност, гъвкавостта на дългите, придобили бронзов оттенък пръсти, които си играеха с тънкото столче на винената чаша.
— Как да ги обединим?
— По обичайния начин. Аз съвсем не съм от хората, които имат най-чудновати изисквания за… — Той спря обясненията си, когато забеляза изражението й. — А ти какво си очаквала? — попита той тихо. — Ако не искаш да търсиш отговор на загадката, то трябваше да продължиш пътуването си до Вазаро. Ти знаеш какво те очаква тук при мен. — Той за втори път спря. — Или въобще не си знаела?
Тя знаеше какво я очаква тук, мълниеносно й стана ясно. В действителност не го искаше, ала той беше прав, тя го знаеше.
— Вие искате… да се отдадете на разврат с мен.
— Безсрамно, но вярно. — Той се облегна назад. — За да сме още по-прецизни, нека допълня, че желая да го правя с теб многократно. И то по начини, за които ти вероятно дори не подозираш, че съществуват.
Сърцето й затуптя толкова силно, че дъхът й замря.
— Доста се съмнявам. Аз не съм като Катрин. В двореца чух и видях някои неща… — Тя премълча края на мисълта си. — Но защо? Та аз съвсем не съм привлекателна.
— Не си ли? А аз защо толкова те желая? — Гласът му беше дрезгав. — Защо се възбуждам дори само като те погледна?
Очите й се ококориха, а погледът й инстинктивно се плъзна към долната част на тялото му, скрито под покривката от дамаска.
— Наистина ли?
Той отмести усмихнато стола си назад.
— Ела и виж сама!
Погледът й се премести веднага върху лежащата пред нея чиния.
— Не. Не бих желала да се отдавам на разврат с никои мъж.
Усмивката му се разля широко и той се изправи.
— Не би желала ли? Е, хайде да видим. — С три крачки застана до нея и я вдигна от стола. После седна и я сложи в скута си. — Щом не искаш да ме гледаш, тогава може да ме чувстваш.
Стъписана, тя се опря в него. Усещаше възбудеността му през дрехите, които ги разделяха. И там, където я докосваше, усещаше тръпки. Би трябвало да му дам отпор, мислеше си тя зашеметена. Ала Жан Марк не беше дук дьо Грамон. Той не би взел онова, което тя не бе готова да му даде.
— Това е глупост!
— Да, велика глупост. — Той разтвори роклята й и разголи шията й. — И ние току-що я започнахме. Бих искал да разбера какво имаш да казваш за другите глупави положения, в които те виждах в представите си напоследък. — Той наведе глава и погали с език пулсиращата кожа на шията й.
Тя затаи дъх, а той я погледна и кимна.
— Харесва ли ти? В такъв случай дай да разголя гърдите ти и аз ще направя още много неща, които ще ти харесат.
Тя усети напрегнатите му мускули, видя как бие кръвта по слепоочията му, когато я прегърна.
— Защо правите всичко това?
Той я погледна.
— Защото не желаеш да проумееш — каза той тихо. — Така е… когато сме заедно. Така е, откакто преди повече от пет години се погрижи за мен в селската странноприемница. — Ръцете му обхванаха бедрата й и ги притиснаха надолу към него. — Аз те предупреждавах! Ако го допуснеш, ще вземам толкова много, докато не ти остане нищо за даване. Точно това намерение имам сега.
Усещаше го до себе си жилав и енергичен, очите му блестяха диво и необуздано. Жулиет не беше в състояние да помръдне, не можеше да отмести погледа си. Усещаше как бавно я обзема горещо желание, усещаше как гърдите й набъбват и стават все по-твърди.
Погледът му беше магнетично привлечен от елечето й.
— Нека да видя гърдите ти. Те ме желаят… гледай как мърдат срещу…
— Не бива да говорите така.
Той прихна.
— Не разбирам откъде накъде си присвояваш правото да ме хокаш. Собственият ти език е всичко друго, но не и благопристоен.
— Не съм ви молила за такова държание… — Тя прекъсна мисълта си, а бузите й се зачервиха още повече. — Мислех си, че аз…
— Знам добре какво си мислела. — Като й намигна, той захапа меката част на ухото й. — Няма нужда да ме молиш за нищо. Аз по всяко време съм на разположение.
Нежно докосна мекото на ушите й. Ненадейно тя почувства топлия връх на езика му в ухото си. Горещи тръпки полазиха по тила и по цялото й тяло.
— Оставете ме!
Той веднага я пусна и се облегна вяло и отпуснато назад.
— Нямам намерение да те обладая върху този стол в трапезарията. Робер и Мари биха могли да влязат и да преживеят невероятен потрес.
Тя се изплъзна от скута му и го погледна. Тъмната му коса беше разчорлена, черните му очи се впиваха дръзко в нея. Можеше да си представи твърдостта и дължината на мъжеството му под тесните копринени панталони… спомни си как току-що го беше усещала през плата. Той беше от главата до петите необуздано желание, елегантно облечено в коприна. Беше й ясно, че дори и целият град да го наблюдаваше какво прави с нея, в момента това му беше съвсем безразлично. Откритието я доведе до странна възбуда, която я стъписа.
— Вие не сте… струва ми се, че нищо не би могло да ви попречи.
— Искаш ли да видим дали на теб ще ти попречи нещо? — попита той тихо.
