Тя се отдръпна назад, но погледът й остана вперен в лицето му. Струваше й се, че повече няма да може да отдели очите си от него. Този Жан Марк още никога не беше виждала, макар и да знаеше, че я очаква. Беше я поглеждал няколко пъти, но тя бе се правеше, че не забелязва.
Сега обаче не можеше повече да игнорира нищо. Това беше мъжът, комуто безброй любовници са шептели в ухото молби и ласкателства, човекът на име Жан Марк, който от похотливо желание и чувствено сладострастие беше способен на всякакви изстъпления. Очите му станаха по-тъмни, по-светещи. Те владееха положението, те владееха и нея.
— Не, не бих желала… — Тя разтърси глава. — Не съм останала затова в Париж.
— Ала това е, което ще ти се случи, ако останеш. — Той погледна в краката си. — Ще ти се случва непрекъснато, през цялото време. Да ти опиша ли всичките начини, по които бих предпочел да те обладавам?
Тя се разсмя неуверено.
— Вие искате само да ме изплашите, за да изчезна във Вазаро.
— Ти най-добре си знаеш. — Той вдигна взор към лицето й. — Една седмица. Ако до една седмица не се отправиш на път за Вазаро, ще станеш моя любовница. — Той вдигна рамене. — И без друго все някога ще се случи, значи със същия успех би могло веднага да започнем. Бог ми е свидетел, че се чувствам така, сякаш съм чакал вече сто години.
— Вие не сте глупав и ще се вразумите навреме.
— Съмнявам се. През последните пет години не се вразумих. Ти винаги се мержелееше някъде на заден план в съзнанието ми.
— В такъв случай ми се ще отново да ме скриете на заден план. Нямам желание да ставам любовница на когото и да било. Бих искала само да рисувам и…
— Давам ти една седмица срок, преди да те отпратя във Вазаро. — Той се изправи и пристъпи една крачка към нея. — През това време ще се наслаждавам с пълни гърди на присъствието ти — пленително и омагьосващо. — Той я помилва нежно по шията. — В края на краищата ми трябва компенсация за опасността, която ти представляваш за мен, а пък последното ни преживяване ще те подготви за по-големи интимности.
Милувката му беше нежна, а докосването му толкова леко, сякаш галеше любима скъпоценност.
На драго сърце би предпочела винаги да стои така и да се оставя той да я милва и да я гледа с този собственически поглед, който й носеше такава наслада, че дъхът й секваше.
— Изглеждаш така, като че ли си дете, което поднася лицето си за целувка — прошепна той.
— Аз съвсем не съм дете.
Усмивката му помръкна.
— Знам. Ти никога не си била дете. И тъкмо тук е затруднението. Никога не съумявах да обуздая желанието си, макар да се стараех да виждам в теб единствено нуждаещото се от закрила и защита дете. Ти винаги успяваше да ме разкъсаш на две половини.
— Никога не съм се нуждаела от защита и закрила. Винаги съм успявала добре да опазя себе си. — Тя откъсна погледа си от него и тръгна заднешком към вратата. — Капнала съм от умора, а трябва да помисля. Ще отида сега в стаята си и…
Жулиет не довърши мисълта си, тъй като той се изсмя сдържано и тя го погледна с надигащ се гняв.
— Не ми се присмивайте! Не го понасям! — Тя си пое разтреперана дъх. — Струва ми се, че можете да бъдете много, много жесток, Жан Марк.
— Вероятно не го осъзнаваш, ала ти притежаваш същото качество. Още една причина да не желая присъствието ти под моя покрив. Бихме могли да се разкъсаме един друг. Ала ти още не си съвсем въоръжена за тази борба. Странно, но аз установявам, че не желая да ти причинявам болка.
Жулиет изпита чувството, че й прилоша. Излезе й въздухът, а бузите й се зачервиха. Какво ставаше с нея? Не трябваше Жан Марк да упражнява подобно въздействие върху нея. Не биваше да го допуска. Сигурно от дългото вървене пеш коленете й трепереха.
— Всичко това са бабини деветини. Трябва да помисля — измърмори тя, после изхвърча от стаята.
Дантон се надигна и поклати глава със съжаление, когато жена му затвори вратата на работния кабинет зад Жулиет.
— Не съм много галантен и си признавам. Щеше ми се никога повече да не ви виждам, гражданко дьо Клеман. Франсоа изобщо не ми спомена, че сте все още в Париж.
— Той не знае. — Жулиет отметна назад качулката на кафявото си наметало. — Мога ли да седна? Тичах от Кралския площад дотук и се уморих.
— Ама, разбира се! — Дантон я гледаше, докато тя се настаняваше в креслото. — Допускам, че Андреас не знае нищо за вашето посещение, иначе щеше да ви изпрати с някоя карета.
— Жан Марк не беше възхитен от решението ми да остана в Париж. На драго сърце би ме държал под ключ, докато отново не се появи възможност да ме изпрати във Вазаро. Затова сметнах за по-уместно да се измъкна, без да ме усети, тъй като исках да разговарям с вас на всяка цена. — Тя повдигна рамене. — Не беше толкова трудно. Той се затваря по цели дни в кабинета си или препуска с каретата от една делова среща на друга.
— За съжаление трябва да ви кажа, че съм на едно мнение с Андреас. И аз бих предпочел да сте под ключ и да се криете. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Не ми допада и това, че рискувате да ви заловят в дома ми. Тогава лесно би излязла наяве връзката ми с вас. Напоследък Раул Дюпре ме посещава почти всеки ден и не бих искал да му давам повод за неудобни въпроси.
— Уви, ако искам да разговарям с вас, надали бих могла да отида в Конвента.
Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на камината.
— Очарован съм да ви чуя.
— Необходима ми е вашата помощ.
— За да напуснете Париж ли?
— Не. — Тя направи нетърпелив жест с ръка. — Вие говорите досущ като Жан Марк. Не съм готова още да напусна Париж. Трябва да свърша някои неща.
— Така ли?
— Бих искала да се видя с кралицата.
В първия миг той я погледна изненадано, а после се разсмя с глас.
— Заради това ли сте дошли при мен? И какво ви дава основание да вярвате, че бих ви помогнал?
— Трябва да намеря начин да разговарям с нея, независимо как. И си помислих, че бихте могли да намерите сигурно средство да ме закарате до Тампл и обратно. — Тя му се усмихна очарователно. — Убедена съм, че не желаете да ме хванат. Това би ви навлякло купища неприятности.
— Само по себе си последното е вярно. И за какво имате намерение да разговаряте е кралицата?
— По лична работа.
— А ако поискам да узная това като цена за помощта си?
— Тогава ще потърся помощ на по-ниска цена.
Той отново се разсмя.
— Трябва да се признае, че не ви липсва смелост. Това е качество, от което се възхищавам.
— Ще ми помогнете ли?
Усмивката му угасна.
— Никога не се оставям да ме притесняват. Ще помисля. Само да разговаряте с кралицата ли искате? И не възнамерявате например да й помогнете да избяга?
Жулиет се поколеба.
— Засега не. — Неочаквано за себе си тя продължи припряно и задъхано: — Не биваше да я отвеждате на това ужасно място!
— Не е толкова ужасно. Кралското семейство се радва на определени удобства. — Жулиет дьо Клеман без съмнение беше заплетена в някакъв план за отвличане. И беше достатъчно безразсъдна, за да заложи на карта главата на всеки. Ала безстрашието често се радва на успех, а пък Дантон смяташе, че за Франция би било най-добре, ако кралското семейство успееше да избяга, преди якобинците да пратят Луи на
