— Себелюбива ли?
— Наслаждавах се на това, че имаше нужда от мен. Изпитвах някакво блажено чувство, че съм значима за нея. — Тя си пое трескаво дъх. — Днес дълго размишлявах и ми стана ясно, че Франсоа има право и опеката ми не е най-доброто за Катрин. Първоначално реших за всеки случай да отпътувам за Вазаро, макар и да чувствах, че това не е най-правилното. Ала аз не се предавам лесно, ако нещо се е загнездило в главата ми, ето защо взех решение да разчупя оковите и да я пусна на свобода. — Помъчи се да се усмихне. — А ако съм се заблудила, то Филип ще ми съобщи и ще намеря начин незабавно да стигна до нея.
— Мога ли да ти обърна внимание, че ти цели шест седмици практически беше пленница в този дом, преди да успеем да ви измъкнем от Париж?
— В моя случай не би трябвало да се проявява толкова предпазливост, както при Катрин.
— Не би трябвало ли? — За миг сарказъм се прояви отчетливо върху лицето му и той бързо отклони поглед. — Бях забравил, че не трябва да полагам никакви грижи за твоето благоденствие.
Тя кимна късо.
— Значи виждате, че моето пребиваване тук не е толкова рисковано, както ви се струваше в самото начало. Мога да остана някой и друг месец. А пък когато Дюпре напусне Париж, Франсоа ще ми набави документи, с които аз…
— Не.
— Защо? Току-що ви обясних, че като оставам тук, това е добре за Катрин.
— Но не ми обясни защо трябва да бъде добре за мен. Защо да приютявам неприятелка на републиката? Докато живееш под покрива ми, цялото ми състояние е застрашено. — Той се усмихна цинично. — Заедно с главата ми! Аз лично пет пари не давам за твърденията, че гилотината била най- хуманният начин за умиране. На мнение съм, че й липсва известно достойнство.
Жулиет не беше предвидила, че присъствието й би могло да изложи на сериозна опасност живота на Жан Марк. Ала тази мисъл й се стори изсмукана от пръстите.
— Имате прекалено много приятели в правителството, за да бъдете застрашен.
— Когато някой дом се сгромолясва, всеки си плюе на петите и никой не мисли да го подпира.
— Бихме могли да намерим начин…
— Имаш голям късмет, че още не са те открили. — Жан Марк прехапа устни. — Още повече, като се има предвид, че явно си си била наумила да кръстосваш улиците посред бял ден.
— Вече ви казах защо поех този риск.
— Твоите аргументи не ми изглеждат нито ясни, нито разумни. — Той поклати смаяно глава. — Разумни ли? Че какво си въобразявам аз? Та ти дори не знаеш смисъла на тази дума.
Жулиет напрегнато размишляваше.
— Сигурно бих могла да намеря другаде подслон. Навярно Робер би могъл…
— Не! — Той сграбчи по-здраво чашата си. — Истинско чудо е, че си останала здрава и читава. Ще се отправиш по най-бързия начин към Вазаро.
— Навярно имате право. Робер би бил неподходящ като посредник. — Тя го погледна. — Е, добре, признавам, че бих могла да представлявам опасност за вас… Има ли нещо, заради което този риск би ви се сторил поносим?
Той се втренчи във винената си чаша.
— Не, няма.
— Все пак трябва да има нещо, което да желаете. Вие сте извънредно алчен.
— Ах, много благодаря за откровеността.
— О, но аз одобрявам алчността. Великите художници са били алчни. Те са вземали от живота и от хората онова, което им е трябвало, и са го влагали в творбите си. Това е съвсем честно и почтено, като се има предвид какво са върнали на света. При тях е налице най-възвишената форма на алчност.
Той изглеждаше стъписан.
— А моята алчност възвишена ли е?
— Е, възвишена не бих я нарекла. Тъй като обаче никога не съм ви чула да се хвалите как сте измамили някого, то положително става дума за добра, честна алчност.
Той се усмихна.
— За съжаление нямаш нищичко, за да подхранваш алчността ми и затова ще трябва да си вървиш…
— „Вихрения танцьор“! — Очите на Жулиет светнаха възбудено и тя се поклони театрално. — Естествено! Вие искате да притежавате „Вихрения танцьор“!
Изненада трепна по лицето му.
— Но ти го нямаш!
— Вероятно бих могла да измисля начин, за да го получа.
Той я изгледа подозрително.
— Не твърдеше ли, че кралицата имала пълно право да задържи фигурата?
— Ала в Тампл ползата от нея не е голяма, нали? — Тя размишляваше трескаво. — Колко бихте прежалили за „Вихрения танцьор“? Вече не си спомням каква сума предложихте тогава на кралицата.
— Два милиона. И отгоре на всичко кредита, който отпуснах на краля.
— И от кредита не беше изплатено нищо?
— О, аз знаех, че е рисковано. — Той сви рамене при това признание.
— Два милиона. — Жулиет прехапа долната си устна. — Цяла камара пари! Бихте ли ми дали два милиона ливри за „Вихрения танцьор“?
Жан Марк мълчеше.
— Да — отвърна той след известно време.
Тя го погледна.
— Вие искате на всяка цена да го притежавате. Не само баща ви е искал да върне „Вихрения танцьор“ на семейството. И вие го искате!
Жан Марк отпи глътка вино.
— Трябва лудо да го желаете, щом като сте готов да хвърлите толкова пари за него. — Погледът на Жулиет не се откъсваше от лицето му. — Защо?
— Никой не се оставя на драго сърце да го мамят.
— Не, струва ми се, че зад това се крие нещо повече!
— Дори и да е така, както предполагаш, то категорично отказвам да го разкрия пред теб. Всеки мъж запазва за себе си поне няколко тайни.
Жан Марк имаше със сигурност повече от няколко тайни и Жулиет никога по-страстно не бе желала да ги разкрие. Черните му като въглен очи проблясваха цинично развеселени на светлината на свещта, а чудесно оформените му устни се усмихваха ехидно. И все пак тя предусещаше зад всичко това нещичко, което…
Той сви нетърпеливо рамене.
— Този разговор е безполезен. Ти се опитваш да ми продадеш нещо, което не притежаваш.
— Искам за него два милиона — каза тя бавно. — И бих искала да мога да ползвам закрилата на този дом без всякакви ограничения. Това е цената ми за „Вихрения танцьор“. Готов ли сте да я заплатите?
Жан Марк се намръщи.
— Ставаш смешна. Та ти нямаш никаква представа къде всъщност е фигурата.
— Бихте ли заплатили цената?
— Революционното правителство не престава да търси „Вихрения танцьор“ от изчезването му насам.
— Бихте ли заплатили?
— Да — изтръгна се от гърдите му.
— Значи, спазарихме се. — В усмивката на Жулиет се четеше облекчение. — Сега единствената ми грижа е да го намеря.
Ненадейно Жан Марк се разсмя с пълен глас.
— Дявол да го вземе, за миг се бях отнесъл напълно сериозно към тези брътвежи.
