— При мен си в безопасност.
— Да, винаги. Когато си тук, не е необходимо да се тревожа за нищо. Ти ме отбраняваш от всичко.
Жулиет усети как надеждите й помръкват и улови ръката на Катрин.
— Кажи ми какво се случи последната нощ?
Катрин не я погледна.
— За това не бих желала да говоря. Мога ли сега да отида в градината?
Катрин щеше да се спусне долу в градината и там да потъне в мечтателно безмълвие. Щеше да отпътува за Вазаро и безмълвието щеше да я придружава. Защо? Защото Жулиет щеше да й бъде подръка и да я държи далече от всичко, което можеше да разчупи това безмълвие.
— Да, можеш да отидеш в градината — каза посърнала Жулиет. Света Богородице, тя вече беше склонна да признае пред себе си, че Франсоа има право.
Жан Марк помогна на Катрин да се качи в каретата и погледна към Филип, който беше заел срещуположно то място.
— Прати куриер, след като пристигнете във Вазаро!
Филип кимна.
— Ще се грижа и за двете.
— Да, така трябва. Къде е Жулиет?
— Тя изтича в двора, за да потърси кърпата, която Катрин е забравила в градината.
— Ечеле ще се присъедини към вас малко преди контролните проверки, за да се погрижи всичко да мине нормално. У теб ли са документите?
— Да, аз не съм вчерашен, Жан Марк.
Жан Марк не отвърна нищо. Обърна се и заизкачва стъпалата. Най-горе се сблъска с Жулиет, която току-що излизаше от къщата. Тя носеше тъмнозелена пътна рокля с шапка в съшия цвят. Синя копринена кърпа лежеше на лявата й ръка.
— Намери ли я? Добре, хайде, бързо се качвай!
— Защо вие не пътувате с Катрин? — попита тихо Жулиет. Лицето й беше засенчено от периферията на шапката. — Всъщност би следвало да я придружавате. В края на краищата носите отговорността за нея.
— Това вече си го казвала няколко пъти — отговори той сухо. — Сега не мога да се махна оттук. В момента Конвентът разисква дали трябва да се конфискуват още кораби за военноморския флот. Ако не съм си на мястото да им попреча, ще ми откраднат корабостроителниците и намиращите се още в строеж съдове.
— Значи отново сделките взимат връх?
— Филип ще ме повика, ако възникнат мъчнотии. Щом като минете контролните проверки, ще бъдете в безопасност. Вазаро представлява един малък свят.
— Безопасността не ми причинява главоболия. — Тя заслиза по стълбището надолу, наклонила глава, с поглед, вперен в пътната кола. — Само дето съм на мнение, че вие би следвало…
— Погледни ме! — Жан Марк я улови за ръката. — Бих искал да ти видя лицето. Изглеждаш зле.
Тя вдигна поглед и той съзря в очите й сълзи.
— Тя се нуждае от вас, Жан Марк.
Той поклати отрицателно глава.
— Тя има теб, а подир няколко месеца и аз ще пристигна във Вазаро. Това е най-доброто, ma petite. Така наистина не може да продължава. Твоите рани още не са зараснали, а пък аз не съм склонен, нито пък съм свикнал да не изпълнявам задълженията си докрай.
— Не разбирам какво имате предвид.
Усмивката му излезе крива.
— Аз обаче знам какво имам предвид. Ако сега тръгна с вас за Вазаро, ще разбереш значението на думите ми след няколко дни. Навярно дори ще се изкуша да взема на вересия къщата с цветята на Филип.
Тя отклони погледа си.
— Аз се отървах от манастира, без каквито и да е рани.
— Трябва ли да го разбирам като предизвикателство?
Кръвта се качи в бузите й. Тя слезе още едно стъпало.
— Всичко това няма нищо общо с Катрин. Вие говорите с недомлъвки и загадки.
— Това е загадка, която ти би могла лесно да решиш, ако си дадеш труда. Ти знаеш отговора през цялото време, но предпочиташ да избягваш истината. — Той я последва и спря редом до каретата, — А пък аз взех решение да те пренебрегна. — Той качи Жулиет в колата до Катрин. — Несъмнено без мен чудесно ще се оправите във Вазаро. — Той се усмихна. — Au revoir, Жулиет!
— Au revoir! — Погледът на Жулиет беше отчаяно вперен в него. — Наистина нямах предвид, че без вас не бихме се оправили. Мислех си само, че грижата за Катрин лежи върху вас…
— Au revoir! — повтори той, затвори вратичката и даде знак на кочияша.
Жулиет подаде главата си от прозореца и той се смая, когато видя, че сълзите, които по-рано само блестяха в очите й, сега се търкаляха неудържимо по бузите й. Съвсем не беше присъщо на Жулиет да излага на показ слабостта си.
— Вие не искате да ме чуете. Опитвах се да ви обясня…
Когато каретата рязко потегли, Жан Марк трябваше да отстъпи крачка встрани, за да не го прегазят, а Жулиет се олюля и падна назад. Жан Марк продължи да гледа след тях.
Всичко щеше да се нареди добре. Ечеле щеше да му изпрати вест веднага след преминаването на бариерата. Не можеше да се случи нищо лошо. Въпреки това не го напускаше натрапчивото чувство на страх и настроението му се развали, когато си спомни отчаяното изражение на Жулиет. Ненадейно съжали, че не беше заминал с тях.
Колко глупаво! Мястото му не беше във Вазаро, а тук, в Париж, където трябваше да се грижи за търговските си дела.
Вече се здрачаваше, когато Робер прекрачи прага на кабинета, където Жан Марк седеше зад писалището си, и запали свещите.
— Току-що пристигна съобщение от мосю Ечеле.
Жан Марк вдигна очи.
— Да?
— Разрешили са на каретата да мине.
Напрежението го напусна.
— Слава Богу!
Робер кимна.
— Да наредя ли на Мари да поднесе вечерята?
Жан Марк хвана перодръжката.
— Не веднага. Имам още работа. След около час.
Робер се спря в недоумение на вратата.
— Вече се питах какво да правя с картината, мосю?
Жан Марк отново вдигна очи.
— Коя картина?
— Картината, за която позирах на мадмоазел Жулиет. Тя я е оставила в градината върху статива. Сигурно я е забравила.
— Да, сигурно. — Рисуването беше прекалено важно за Жулиет, за да постъпва толкова немарливо… да забрави недовършена картина, това съвсем не й беше присъщо. Трябва наистина да не е била на себе си. Била е по-разстроена, отколкото беше предположил. — Най-добре я занеси в стаята й.
— Разбрах, мосю. — Робер затвори вратата.
Нейната стая ли? Жулиет беше гостувала твърде кратко в дома му, а изглежда, че по всичко, до което
