излизането ви от затвора и бягството ви в Австрия.
Кралицата стоеше като вкаменена пред нея.
— Вероятно. Пазачите вземат охотно дребни суми и ни предоставят допълнителни удобства.
— Кажете ми къде е „Вихрения танцьор“ и аз ще го прибера. После ще го продам на Жан Марк и ще ви дам парите.
— На мен няма да даваш парите. — Кралицата размишляваше напрегнато. — С тях не бих могла да предприема нищо тук. Ала в града съществува една група верни хора, които по всяка вероятност биха могли да помогнат. Иди в кафене „Дю Ша“ на Пон Ньоф и попитай за Уилям Даръл.
Фенерджията беше завършил обиколката си и бавно се приближаваше към тях през двора.
— Времето изтича. Къде е фигурата?
Погледът на Мария Антоанета търсеше настойчиво очите на Жулиет.
— Мога ли да ти се доверя? Исках да запазя „Вихрения танцьор“ за моя малък Луи Шарл. Вероятно той никога няма да стане крал на Франция, ала „Танцьорът“ ще му помогне да се задържи на повърхността.
— Все пак е по-добре да се спасите вие и кралското семейство, отколкото някаква си статуетка.
— Да, може би…
— Той идва, по-бързо!
— Фигурата е в Белведере. Наредих на мосю Минк да направи скривалище под сфинкса, когато го извайваше. Там заповядах да скрият фигурата, когато узнах, че сганта се е втурнала към Версай.
Жулиет се опитваше да се овладее и размишляваше трескаво. Белведере беше един павилион зад Пти Трианон, ала стъпалата му се охраняваха от множество фигури на сфинксове.
— Кой сфинкс?
— От лявата страна на портата, фигурата, която гледа към малкото изкуствено езеро.
Кралицата пъхна ръцете си в маншона.
— Не злоупотребявайте с доверието ми, Жулиет! Има толкова малко хора, на които мога да се доверя.
С тези думи тя се обърна и забърза към високата кула. В следващия миг изчезна във входа.
Дълбоко развълнувана, Жулиет гледаше подире й. През изминалите години се беше опитвала да потисне привързаността, която изпитваше към кралицата. Беше си втълпила, че е глупаво да пилееш чувствата си за някого, който не проявява към теб повече обич, отколкото към агнетата си в Льо Амо. Беше си втълпила, че единствено важна е живописта и че Мария Антоанета не означава нищо в живота й… Ала днес отново си спомни за онази отдавна отминала вечер, когато срещна за първи път кралицата, която я прегърна и я помоли за приятелството й. Клетата пеперуда! Божествените цветя в градината й бяха повехнали, а дори самата тя беше на път да залинее.
— Хайде, не стой като гръмната, ами идвай с мен! — тросна се фенерджията.
С явно нежелание Жулиет обърна гръб на входа, през който беше изчезнала Мария Антоанета. Тя тръгна послушно със стареца и го последва през двора към външната порта.
При отпътуването от Тампл Франсоа беше също толкова навъсен и мълчалив, какъвто беше и на идване. Съвсем ясно беше, че никак не е във възторг от ситуацията. В началото сдържаността му беше добре дошла за Жулиет, тъй като не можеше да се отърси от тъгата, която я беше обзела след срещата й с кралицата. Недалеч от Кралския площад обаче Жулиет дръзна да каже:
— Не разбирам защо ми се сърдите. Та в края на краищата вие бяхте човекът, който ми каза, че не бивало да оставам при Катрин.
— Не съм казвал, че не трябва да отивате във Вазаро. — Той я гледаше в упор. — А още по-малко съм ви съветвал да останете в Париж и да ни оплитате в дейност, която се нарича измяна към родината.
— Не оплитам никого в такава дейност. — Тя го погледна с любопитство. — А ако вие сте били толкова против посещението ми при кралицата, защо тогава ми помогнахте при подкупите?
— Това беше решение на Дантон. Той сметна, че е по-добре да извършите тази щуротия. — Той се взря в лицето й. — Разговорът с гражданката Капет струва ли си поне риска, който всички ние поехме?
— С Нейно величество — поправи го тя. — И не казвайте, че вашата република е променила нещо в това, тъй като не бих ви повярвала. Животът на гражданка не й подхожда. Учили са я само да бъде кралица.
— Назовавам я, както аз… — Той не довърши и вдигна недоумяващо рамене. — Навярно тъкмо в това е нейната трагедия. Познавате ли я добре?
— От най-ранно детство. Тя беше мила с мен.
— Вие, предполагам, знаете, че не бихте могли да й помогнете.
Жулиет мълчеше.
— Нейните пазачи са доверени хора на републиката, които денем и нощем са около нея.
— Както във Версай — каза Жулиет тихо. — Тя мразеше да я зяпат с отворени уста — от сутрин до вечер нямаше нито миг покой. Тези глупави придворни дами спореха до припадък за правото да подадат ризата на кралицата сутрин.
— Можете да бъдете сигурна, че доверените ни хора тук не оказват никакви камериерски услуги на приятелката ви. — Ехидството изчезна от гласа му и той я погледна сериозно. — Жулиет, това е всичко. Вие няма да получите повече никаква помощ нито от Дантон, нито от мен. Би било прекалено опасно. След опита за бягство на кралското семейство от Тюйлери миналата година Марат и хората му подозират навсякъде измяна и заговор.
— Нима съм молила за някаква помощ?
— Още не. Последното обаче не значи, че в бъдеще няма да го сторите. Ще бъда извънредно щастлив, ако Жан Марк най-сетне ви отпрати във Вазаро. Днес получих вест от него да отида утре в дома му.
— По всяка вероятност иска да получи пропуск за мен.
— Това е услуга, която на драго сърце ще му окажа. Минаването през контролните проверки не би трябвало сега да представлява трудност за вас, тъй като Дюпре днес е напуснал Париж.
— Дантон ли му нареди?
Франсоа поклати глава.
— Марат му е възложил някаква мисия. Андреас би могъл да си спести цялата зестра, стига да беше изчакал няколко дни.
— Не знаехме, че ще се случи така. — Жулиет трескаво размишляваше. — Вие няма да разкажете на Жан Марк за посещението ми в Тампл, нали? Няма никакъв смисъл и би донесло само ядове и разправии.
— Ще мълча… ако ми дадете думата си, че повече няма да предприемате опити да се срещате с кралицата.
Тя кимна.
— Давам ви я. Нямам никакви основания за други срещи с нея. — Тя потръпна цялата. — Отгоре на всичко ми навява скръб. Тя беше друга. Вече не е същата — такава, каквато я познавах във Версай.
Той я погледна внимателно.
— Нищо не остава непроменено. Никой не може да върне миналото, а пък който се осмели, заплашва го гилотината.
Тя се навъси с отвращение.
— И вие бихте оставили сатърът да падне?
— Ако е необходимо. — Той допълни сериозно. — Но не искам това. Знаете ли, Жулиет, в известно отношение ви се възхищавам.
Тя го погледна смаяно.
— Имам предвид вашето безстрашие — той се усмихна едва забележимо, — а не вашия здрав разсъдък.
Тя се засмя с цяло гърло.
— А пък аз се възхищавам на вашата откровеност, макар и не на вашия такт. Изпитвам твърде голямо облекчение при мисълта, че бихте отделили главата ми от раменете с известно съжаление.
Усмивката му сякаш се изпари.
— Вие бяхте по-близко до гилотината, отколкото ви се струва. Дантон ми каза, че Дюпре вчера ви е
