зърнал бегло. — Той усети как тя се вцепени като мумия и побърза да я успокои. — Не ви е познал, но всичко е висяло на косъм.
Тя вдигна рамене в недоумение.
— Не мога да се крия дълго време. Това не е в характера ми. Ако не бях заета с грижите и тревогите по Катрин през последните седмици, щях да полудея в къщата.
Каретата спря пред дома на Жан Марк и тя се загърна по-плътно с наметалото.
— Трябваше да кажа на кочияша да спре малко по-нататък. Е, както и да е, навярно Жан Марк още не се е върнал от посещението при мосю Бардо. Au revoir, Франсоа.
Лоран отвори вратичката на каретата и й помогна да слезе.
— Никакво au revoir! — Неприязън лъхаше от думите на Франсоа, който гледаше подире й как изкачва стъпалата. — Мечтата ми е това да бъде окончателно adieu, Жулиет!
Стенните свещници от двете страни на вратата осветиха изцапаното със сажди лице на Жулиет и дяволития поглед, който му хвърли през рамо.
— Ала колко често се сбъдват мечтите ни, Франсоа?
Тя пристъпи прага на къщата и затвори безшумно вратата след себе си.
Глава дванадесета
Жулиет се шмугна в предверието и побягна нагоре по стълбите.
— Каква интересна премяна! Не ми казвай само, че дрехата ти е от Жули Ламартин.
Жулиет се спря. Трябваше да й бъде като обица на ухото, че не е възможно всичко да мине по мед и масло. Като въздъхна, тя се обърна към Жан Марк, облегнал се на сводестата врата към салона и скръстил ръце на гърдите си.
Той я изгледа бавно от главата до петите.
— Ако е от ателието на Жули, тогава здравата са ме преметнали.
— От запасите на Мари е.
— Вехти парцали. Мигар това е най-новата мода? Щуротиите на модата винаги са ме смайвали. Я слез по-надолу и дай да те разгледам отблизо!
Говореше с подкупващ тон, ала устните му бяха неодобрително свити. В началото Жулиет се поколеба, а после заслиза бавно по стъпалата надолу и спря пред него.
— Много смешно! Излизах навън и затова се преоблякох така.
— А, така ли? — Той докосна бузата й и погледна изненадано саждите по върховете на пръстите си. — Та кого трябваше да представляваш? Някой коминочистач ли?
Тя се ограничи само с това да го изгледа.
Той извади батистена носна кърпа от джоба си и почна да трие грижливо пръста си.
— Мисля, че ти казах съвсем ясно какво ми е мнението за твоите излети. И така, къде беше? На разходка ли?
Тя не отвърна нищо.
— Или на обиколка с карета? Моля те, не си прави труда да се криеш зад камари от лъжи. Разбрах, че си се измъкнала още преди час и видях от прозореца, когато каретата спря пред дома. — Той си пое шумно дъх. — Каретата на Дантон, ако не се лъжа. Разпознах кочияша. Дантон ли беше в колата?
— Не, Франсоа.
Нямаше никакъв изход. Жан Марк нямаше да я пусне лесно от лапите си.
— Твоя е вината, дето трябва да се измъквам като крадец от къщи. Ако беше по-снизходителен, щях без… — Във възбудата си тя въобще не забелязваше, че му говори на ти, а той също не обръщаше никакво внимание на това.
— Къде беше?
— В Тампл!
Жан Марк се втрещи.
— В Тампл?
— Да, трябваше непременно да разговарям с кралицата. Как иначе бих могла да разбера къде е скрила „Вихрения танцьор“? Ти твърдеше, че тя била единствената, която знаела скривалището му.
— И ти, значи, си се осмелила да отидеш в Тампл, за да я питаш. — Думите на Жан Марк отекнаха заплашително. — И хич не ти е дошло на ум, че биха могли да те пипнат за вратлето и с почти абсолютна сигурност да кацнеш пред някоя комисия на трибунала и Дюпре да те разпознае на място?
— Защо е целият този шум? Теб нищо не те заплашваше. Ако ме бяха хванали, никога нямаше да призная, че си ми давал подслон.
— Аз не бях застрашен? Какво… — Той занемя, а когато продължи, тонът му беше безизразен. — Голямо успокоение, няма що!
Жулиет кимна удовлетворено.
— Така си и помислих. — Тя понечи да се обърне. — Искам да се изкъпя и да се преоблека. Би ли казал на Мари да изчака още малко с яденето?
— Не, няма да казвам нищо на Мари. — Жан Марк хвана Жулиет за раменете и я обърна към себе си. — И ти си придумала Франсоа да ти помогне при тези щуротии?
— Не бяха никакви щуротии. Беше разумен начин на действие. — Тя се опита да се измъкне от клещите на ръцете му. — В действителност аз се обърнах към Дантон, а той беше човекът, който придума Франсоа да ми окаже помощ. Ала ми се струва, че Дантон във всички случаи би ме подкрепил. Той е странен човек. Останах с впечатлението, че нямаше да му е неприятно, ако…
— Разказа ли му за „Вихрения танцьор“?
— Естествено, не. Да не съм паднала от небето. Ти нали твърдеше, че републиката възнамерявала да превърне статуетката в свой символ. Какво по-близо до ума от това министърът на правосъдието да се възползува от шанса да получи фигурата? Аз му обясних само, че би било в интерес на собствената му безопасност, ако не ме разкрият при посещението ми в Тампл и той се съгласи с мен. — Тя свъси вежди. — Ала за съжаление не мога да очаквам от нито един от двамата помощ за в бъдеще. Надявах се, че някак бих могла да склоня Франсоа да ми помогне да вляза във Версай, ала той беше твърд като…
— Във Версай ли?
Жулиет кимна.
— Кралицата е скрила фигурата във Версай… както цял свят предполага.
— И тя ти каза къде е, така ли? — попита той изненадано.
— Естествено!
— Никак не е естествено. От две години насам тя отказва да обясни на когото и да било какво се е случило с „Вихрения танцьор“. Всемогъщи Боже, никога не бих повярвал, че ще успееш! — Жан Марк я погледна изпитателно. — И защо го каза на теб?
— Защото знае, че не бих я измамила.
— Че възнамеряваш да ми продадеш „Вихрения танцьор“?
Тя го погледна учудено.
— Ала аз си мислех, че си наясно по въпроса. Нали парите са определени за него?
— За тази част от нашата спогодба не беше ставало дума.
— Но аз не бих окрала пладнешки кралицата!
— Моля за прошка! — Клещите на ръцете му се поохлабиха. — Мнението ми за човешката природа не е от най-добрите, а пък два милиона ливри са съблазнителна сума.
Тя му хвърли бърз поглед.
— Изглежда се беше усъмнил в мен. Така е, нали?
— Възможно е и да е така. — Той се усмихна. — Съвестта ми се мята насам-натам като риба на сухо, що се отнася до намеренията ми спрямо теб.
Жулиет отклони погледа си.
— Тя изглеждаше ужасно — прошепна тя. — Хиляди пъти съжалих, че отидох при нея. Щеше да ми бъде далеч по-лесно да я съхраня в паметта си такава, каквато я познавах от Версай.
— А ти какво очакваше?
