— Мислех, че е изстинала в сърцето ми. Всичките тези години, които прекарах в манастира, тя ме беше пренебрегвала, а от това… болеше. Навярно бих могла да я забравя, когато й дам парите, с които да откупи бягството си от онова отвратително място. Мисълта за нея ми пречи да рисувам.
— А рисуването е над всичко, нали?
— Би ли допуснал нещо да ти пречи при твоите сделки?
— Touchi!24 — Жан Марк го каза с усмивка. — Ние много си приличаме, нали?
Тя кимна и раздвижи смутено раменете си. Би желала да я пусне. Не я стискаше болезнено, ала кожата й потръпваше толкова странно под ръцете му. Тя отстъпи крачка назад и той я пусна.
— Армията окупирала ли е Версай?
— Само една рота на Националната гвардия е там, за да възпрепятства евентуални грабежи.
— Добре. В такъв случай навярно ще успея и без чужда помощ.
— Вече ти казах, че Франсоа ще ми помогне единствено за да получа пропуск за контролните постове. Положението ми не е чак толкова опасно, тъй като Дюпре е напуснал Париж. Марат го е натоварил с някаква мисия. Навярно ти би могъл да помолиш Франсоа…
— В случай, че получа пропуск за теб до Версай, то оттам ще отпътуваш направо за Вазаро.
Трябваше да й е ясно, че няма да е толкова лесно да промени решението на Жан Марк да я отдалечи от Париж.
— Та как бих могла да продължа за Вазаро, когато трябва да се върна в Париж, за да ти предам „Вихрения танцьор“?
— Аз ще дойда с теб.
— Ти искаш да ми помогнеш? Чудесно! — Но веднага след това Жулиет се намръщи. — Че защо? За това не ставаше дума в нашето споразумение.
— Мога да променям споразумението, както ми скимне. В края на краищата аз съм човекът, който плаща за „Вихрения танцьор“.
— И ти ще ми дадеш двата милиона, въпреки че ще ми помагаш? Спогодбата все още е в сила, нали?
Той помълча малко.
— Мислиш ли, че бих те измамил? Доколкото си спомням, ти беше окачествила алчността ми като честна и почтена.
Видя ли да пробягва по лицето му сянка на уязвено честолюбие? Не, трябва да се беше заблудила, тъй като в тона му се долавяше само язвителност.
— Защо не допуснеш, че и моето мнение за човешката природа не е от най-добрите? Отгоре на всичко винаги ми е трудно да те разбера.
— Необходимо ти е да разбереш само едно — искам да имам „Вихрения танцьор“ — каза той. — В случай, че те заловят с плячката ти, ще ми бъде дяволски трудно да го откопча от Конвента. Ето защо би било по-добре да ти помогна при търсенето и да го взема.
— Това е така. — Тя свъси замислено вежди. — Не бива да казваш нищо на Франсоа за нашето пътуване до Версай. Като го молиш за пропуска, кажи му, че в документите трябва да сме представени като мъж и жена. Значи… ние сме гражданите Анри и Мадлен да Кроа и сме били на служба при един аристократ. При кого, ще реша по-късно. Аз ще избера най-простоватата рокля и най-незабележимата шапка, ти също ще се облечеш по-простичко. Навярно би могъл да уредиш някои от стражите при вратите на Версай да бъдат подкупени. — Жан Марк се усмихна.
— Ти си като дете, което едва изчаква да се костюмира за маскарада. — Усмивката му отново изчезна. — Още нещо. Преди да дам парите за „Вихрения танцьор“, бих желал да получа подписан от Мария Антоанета документ за прехвърляне на собствеността.
— Това пък какво ще рече? Републиката и без друго би конфискувала фигурата, ако стане известно, че ти я притежаваш.
— „Вихрения танцьор“ съществува от хиляди години. А републиките и монархиите идват и си отиват, изгряват и залязват. Кой може да каже колко дълго ще просъществува тази република? Аз имам нужда от документа.
— Значи ще трябва да ходя отново в Тампл?
— Merde, не! Може да отнеме известно време, ала аз ще намеря начин да вкарам контрабандно бележка от теб в Тампл, в която молиш кралицата за това. Разбра ли ме?
— Разбрах.
— Добре тогава. Скоро ще се храним. Иди и се измий, че мръсотията ти ме смущава!
— Мислиш ли, че мен не ме смущава? — отвърна Жулиет невъзмутимо. — Трябваше да се предреша като дъщерята на човека, който пали фенерите. Мигар смяташ, че нося мръсотията като изкуствена бенка за разхубавяване? Нечистотията спада към маскарада ми.
— Ти изобщо не се нуждаеш от изкуствени бенки. — Погледът му стана настойчив.
Жулиет усети, че се изчервява. Тя знаеше, че не е хубавица, но той я намираше привлекателна. Колко бързо държанието му можеше да премине от пронизваща студенина в гореща чувственост.
— Прав си. — Тя припряно се обърна към стълбите. — Съзнавам, че никакво изкуствено средство не би могло да ме направи хубава като Катрин или като майка ми. А и не бих желала да съм като тях. Щеше само да ми пречи. — Тя се изкачваше задъхано стъпало след стъпало. — Имаш късмет, че не съм хубавица, иначе щеше да останеш до полунощ без вечеря. Дори при помощта на три слугини на мама й отиваха най-малко четири часа дневно за тоалета.
— Да, в това отношение ми е провървяло.
Унинието в гласа му я накара да хвърли поглед назад. Лицето му беше гладко като огледало.
Емблемата на краля — слънце върху най-високата точка на портата проблясваше на лунната светлина в цялото си златно великолепие. За миг Жулиет се върна назад във времето, когато я бяха спрели на същото това място. Споменът беше толкова силен, че тя здравата се стресна, когато видя вместо швейцарските гвардейци някакъв войник с черна тривърха шапка с кокарда и с трицветна лентичка върху униформата.
Напрежението на Жулиет видимо нарасна, когато караулът се приближи строго по военному към каретата, в която седяха тя и Жан Марк. Светлината от фенера в ръката на войника падаше върху обветрено от слънцето и годините лице с продълговат нос и изпъкнали скули. Той присви очи и заразглежда документите, които Жан Марк му подаде.
Жулиет придърпа по-плътно наметката, пронизаха я тръпките на лошо предчувствие. Пазачът отдели прекалено много време на документите и не даваше вид, че е подкупен. Какво щеше да стане, ако са попаднали на погрешна стража? Книжата, които проверяваше войникът, бяха приготвени набързо и не бяха подправени твърде умело, ала Жан Марк я уверяваше, че това нямало да има никакво значение. Документите били предназначени само за да придадат елемент на правдоподобност, ако пред портата се окаже повече от един войник. Сега обаче не беше така. Ако този човек беше пазачът, който беше взел подкупа на Жан Марк, то ставаше излишна и легендата, която бяха измислили като предлог.
— Идвате твърде късно, гражданино. Току-що удари осем часа. — Войникът държеше документите близо до фенера.
— Тръгнали сме за Вандея и искахме само да ни върнат покъщнината, която оставихме тук преди две години, когато нашият господар избяга от двореца.
Пазачът погледна Жан Марк с пронизващ студен поглед.
— Тук пише, че сте били кочияш на дук дьо Грамон.
Жан Марк вдигна безпомощно рамене.
— Времената бяха лоши, а това беше по-добре, отколкото да пукнем от глад. Слава на революцията! Жена ми и аз държим едно хубаво кафене на улица „Риволи“, където няма нужда да слугуваме на никого.
— Защо в такъв случай сте тръгнали за Вандея?
— Само на посещение. Родом съм оттам и искам да отнеса вехториите на брат ми, който нямаше късмет като мен.
Беше друг пазач и задаваше прекалено много въпроси. Войникът вдигна фенера, за да освети
