Жулиет.
— Това съпругата ви ли е? И тя ли беше на служба при дук дьо Грамон? Какво правеше при него?
— Работеше като прислужница.
Лицето на пазача ставаше все по-мнително.
— Защо го залъгваме? — чу се Жулиет спонтанно да казва. — Цял свят знае що за canaille беше господарят. Той ме държеше като своя любовница. Бях едва на тринадесет години, когато дойде в леглото ми. — Тя се притисна нежно до Жан Марк. — Наистина знам, че се опитваш да скриеш позора ми, ала този добър човек сигурно е чувал как херцогът привличаше деца, за да удовлетворява страстите си.
— Вярно е… Откакто служа тук, съм чувал много истории за похожденията му. — Пазачът се усмихна сладострастно. — Положително сте се зарадвали, когато миналия месец херцогът беше обезглавен в Ла Форс, а, гражданко?
— Бих му размазала не черепа, а нещо съвсем друго!
Като се разсмя от сърце, мъжът наведе надолу фенера.
— Влизайте, гражданино. — Той подаде обратно книжата на Жан Марк. — Идете в преддверието на кралицата. Там все някого ще намерите, който ще ви покаже стаичките, в които се съхраняват всички сандъци. Вие знаете къде е това, нали?
— Разбира се.
— В случай, че караулът не е на мястото си, извикайте го. Сигурно се развличат и убиват времето си с карти.
— Да, на драго сърце ще последвам съвета ви. — Жан Марк подръпна юздите, а колата бавно се задвижи през портата към кралския двор.
Колелата заскърцаха, когато каретата заподскача по плочника на огромния двор.
— Беше друг пост — прошепна Жулиет.
— Човек никога не може да разчита, че подкупът ще си изиграе ролята. Всичко е възможно да се случи. Понякога изневиделица ги връхлита страх. Друг път може да се промени графикът на караулната служба. Цяло щастие беше, че знаеше за перверзните на херцога. Твоята лъжа го обезоръжи съвсем.
— Съвсем не беше лъжа! — Погледът й опипваше масивната постройка на двореца. Някои прозорци на партера бяха осветени, но пусти и без признаци на живот. — Карай към източното крило и спри пред него! Нека не рискуваме повече срещи с каретата на път за Белвелере. Ще изминем остатъка от пътя пеш.
Ненадейно лицето му беше потъмняло.
— Какво имаше предвид с тези думи… че съвсем не било лъжа? Мигар херцогът те е изнасилил?
— Какво? Ах, не, Грамон беше любовникът на майка ми.
— И това му даваше правото на…
— Сега съвсем не е време за такива глупости — изрече Жулиет, обзета от нетърпение. Тя скочи от пътната кола и изтича през двора. — Ако побързаме, ще стигнем до Белведере за четиридесет минути. Вземи фенера, но не го пали, преди да е потрябвал!
— Глупости ли? Оскверняването на едно дете не са никакви… — Той не продължи, защото забеляза, че тя беше вече доста далеч и една ли го чуваше. Взе фенера от каретата, изтича подире й и я настигна, когато тя се беше приближила до ъгъла на крилото.
— Мислиш ли, че и вратите на по-малките дворци се охраняват?
— Възможно е. Рискувах да събудя подозрение, ако се бях опитал да науча нещо по-конкретно за тях. Ако са под контрол… това поражда ли затруднения?
Жулиет тръсна глава.
— Аз познавам много добре местността около Пти Трианон. — Тя се усмихна игриво. — Крила съм се от Маргьорит на всяка полянка, зад всеки водоскок и във всяка сграда.
— Маргьорит ли? Ах, да, твоята любима бавачка. А какво стана с нея?
— Тя избяга в нощта на клането заедно с майка ми в Испания. — След басейна Жулиет сви надясно. — Франсоа се опита да убеди майка ми да вземе мен и Катрин със себе си, ала тя не искаше и да чуе. Той се разгневи ужасно и на двете.
— Разбираемо е.
— Аз предварително му бях казала, че няма да има никаква полза. — Тя намръщи чело. — Трябва да побързаме.
Вълшебният павилион Белведере украсяваше малко възвишение. Грациозната осмоъгълна постройка гледаше от високото към една рекичка, която извираше от изкуствено езерце зад Пти Трианон. Белведере беше заобиколен от стълби и пазен от сфинксове, разположени на равни разстояния по четирите стъпала.
— Тя каза, че фигурата се намирала зад един от обърнатите към езерото сфинксове — прошепна Жулиет, когато продължиха по криволичещата пътека. — Левият сфинкс.
— Фигурата в земята ли е закопана?
— Не, пъхната е в скривалище.
Те бяха изкачили четирите стъпала до павилиона и Жан Марк спря пред един сфинкс.
— Изглежда като…
— Тихо! Чувам нещо. — Жулиет хвърли поглед през рамо към Пти Трианон. Светещи точки пронизваха тъмнината. — Света Богородице! Фенери! Идвай бързо! — Тя изтича задъхано нагоре по стъпалата към павилиона. Какво ли щеше да стане, ако вратите бяха заключени? Слава Богу, бравата поддаде, тя притегли Жан Марк вътре и притвори стъклената врата.
Жан Марк отмести Жулиет настрана и надникна през прозореца.
— Гвардейци!
Сърцето на Жулиет почти престана да бие.
— Нас ли търсят?
— Възможно е. — Жан Марк отново погледна навън, а после поклати глава. — Няма причина за страх. Навярно е само патрул, който прави дежурната си обиколка. Цяло щастие е, че по пътя си не се натъкнахме на тях.
Ала павилионът съвсем не предлагаше надеждна закрила, мислеше си тя. Четирите врати бяха остъклени от горе до долу. Сякаш бяха затворени в кристална клетка.
— Към нас ли идват?
— Не знам… да! — Жан Марк се сниши, когато един светлинен лъч пробягна по стъклото и озари вътрешността на павилиона. Той притегли Жулиет отдясно до вратата и я притисна към стената.
Чуха гласове и тежки стъпки на ботуши по стъпалата. Вратата до тях се отвори със замах.
Жулиет не смееше да диша, някаква исполинска фигура се появи в коридора. Светлината се отразяваше в проблясващите стъкла на вратата срещу тях. Тя съзря там пламъка на фенерите.
Жулиет усети как мускулите на Жан Марк се напрегнаха за скок.
— Всичко наред ли е, сержант?
— Всичко е наред. — Гвардеецът затвори вратата. Ботушите му затрополяха надолу по стъпалата и той се присъедини към останалите.
Сърцето на Жулиет биеше толкова силно, че тя се боеше да не би мъжете отвън да го чуят.
Отдясно Жан Марк надничаше крадешком от прозореца.
— Отдалечават се.
— Към двореца ли?
— Не, по посока на Льо Амо. Нека изчакаме още малко, дано изчезнат вдън земя. После ще трябва да побързаме. Дай Боже да не попаднем в прегръдките им на връщане.
— Вече ми се струваше, че ни е видял.
— Проверката му не беше много щателна и видя само онова, което очакваше да види.
Жулиет се строполи на пода и се облегна на стената, като полагаше неимоверни усилия да дойде на себе си. Тя трепереше цялата, а студът на мраморната мозайка проникваше през вълнения плат на роклята й чак до костите. Питаше се дали Жан Марк беше забелязал какъв страх я тресе. Обзета от нервност, тя облиза напуканите си устни.
— Не се е променил.
