— Преувеличаваш! Досега установих, че правителството се състои от надути пуяци и глупаци. Помисли си само колко лесно получих достъп до кралицата. И днес при стражите на вратите всичко мина гладко и безшумно…
— И едва не ни хвана караулът — довърши вместо нея Жан Марк. — Не навсякъде са надути пуяци и глупаци. Забравяш нашите приятели Франсоа и Дантон.
— Те не представляват опасност за нас. Рискът си струва усилията. Ти ще получиш „Вихрения танцьор“, а пък аз двата милиона.
Те бяха оставили зад себе си селото и Жан Марк обърна каретата към Париж.
— Мисля си, че в бъдеще ще съжалявам горчиво. Би следвало да те оставя тук в някоя странноприемница и да ти дам нари за пътуване до Вазаро.
— Ще те последвам в Париж.
— Пеша ли?
— Че защо не? Аз съм млада и силна и…
— Не си немощен и треперлив човечец на…
— На тридесет и две години.
— Точно това исках да кажа. Взе ми думата от устата.
— Не се отнасяй така господарски с мен!
Той й хвърли кос поглед.
— Че защо не? Ти явно си възвърнала самообладанието си и недвусмислено се опитваш да ме ядосаш. Човек би могъл да си помисли, че ти носи удовлетворение. — Той се усмихна криво. — Радвай се от душа на това, Жулиет! Защото, когато разбереш защо го правиш, едва ли ще ти достави голямо удоволствие.
Тя самата вече се питаше, обзета от неприязън, защо й доставяше такова наслада да го вбесява. Сега обаче осъзна, че възбудата и желанието да го дразни бяха изчезнали, откакто я беше държал в обятията си в павилиона.
— Няма никакво значение. Днес се връщам с теб обратно в Париж, а утре ще отида в кафенето и ще издиря този Уилям Даръл. Спорът е приключен!
— Не съвсем.
Жулиет му хвърли недоверчив поглед.
— Пътуването до Париж отнема много време. Бих искал да ме развличат. Разкажи ми няколко историйки от интересното си минало във Версай.
— За интересни неща и дума не може да става. Аз винаги само съм рисувала.
— Ала ти си имала и много очарователни познанства — каза Жан Марк тихо. — Така че сега, например, е крайно време да ми разкажеш всичко за тази „глупост“, както ти я наричаш. Кой беше дук дьо Грамон?
Глава тринадесета
Косите на модно фризираната перука бяха с толкова златист оттенък, че сякаш искряха на свещите в преддверието.
— Свали я! — каза Жан Марк глухо.
— Не ставай смешен, тя е част от моята маскировка. — Жулиет придърпа виненочервеното си копринено наметало, докато слизаше по стълбите. — Намирам, че е великолепна. Мари твърди, че мадам Ламартин била получила косата за перуката от някакво шведско селце, в което всички жени имаш коси с такъв цвят.
— В кафенето всички ще се вторачат в теб.
Така, както сега Жан Марк се беше вторачил в нея. Жулиет изпита силен трепет, а възбудата, която почувства предишната вечер, се прояви наново. Четеше по лицето му чувство, което в никакъв случай не беше неодобрение.
— Ще се заплеснат в новата любовница на Жан Марк Андреас, а не в гражданката Справедливост.
— В моята любовница ли?
— Дантон твърдеше, че трябва да си измисля по-добър костюм, а пък и ти самият се изказа крайно оскърбително за почерненото ми от сажди лице. — Жулиет се приближи бавно към венецианското стенно огледало в златна рамка и приглади дългите къдрици, които падаха като блещукащи спирали по голите й рамене. — Изглеждам съвсем различно. Така се харесвам много повече. Да, това трябва да бъде постоянният ми костюм.
— И единият, и другият са еднакво неподходящи. Никак не ми харесват русокоси жени.
Жулиет погледна Жан Марк в огледалото.
— Но защо? Та това е новото ми амплоа. Ти си един богат и пребогат мъж, който вече е имал любовници. Аз живея в твоя дом. Няма нищо по-естествено от това да спя с теб в едно легло.
— Да, това е съвсем естествено. — Той присви очи. — Какъв номер кроиш, Жулиет? Аз не съм мъж, който безнаказано се оставя да го водят за носа.
— Аз не те водя за носа, просто нищо друго не ми дойде на ум. Защо имаш нещо против да играя ролята на твоя любовница? — Жулиет щракна с пръсти. — Ах, досещам се, в твоите очи не съм достатъчно ravissante25. Знам добре, че не съм чаровна, но това не ме засяга особено.
— Наистина ли?
Тя тръсна предупредително глава.
— Във Версай имаше някои дами, които изобщо не бяха красавици и все пак умееха да покоряват мъжете. — Тя помръкна. — Съжалявам, че не съм обръщала повече внимание на изкусителните им похвати. — Челото й се проясни наново. — Но аз със сигурност ще изиграя много добре ролята си. В края на краищата не съм глупава, а ако направя нещо погрешно, ти ще ме поправиш. Ти имаш повече опит от мен в общуването с разпуснатия свят.
— Значи ще трябва да играя ролята на твой учител, така ли?
— Не, ти трябва само… — Тя не довърши, защото срещна погледа му в огледалото. Тогава й мина през ум, че беше отишла много далеч. Какъв дявол я беше накарал да тласне Жан Марк в онази посока, която тя на всяка цена желаеше да избегне? Той я гледаше така, както онази вечер в трапезарията и тя усети като тогава недостиг на въздух. Побърза да избегне погледа му. — Е, по всяка вероятност ще се справя много добре и сама.
Черните му очи святкаха, когато пристъпи към нея. Беше някакво прокрадващо се, хищническо движение.
— Все пак ролята, която си избрала, изисква моето непрекъснато съдействие.
— Не е задължително. — Тя се обърна внезапно и тръгна към изхода. — Ти трябва само да се държиш сред обществото така, сякаш ме намираш за tres interessante26.
В кафенето „Дю Ша“ осветлението беше ярко, а врявата невъобразима. Гостите представляваха студенти, работници и солидни граждани, придружени от женски същества от всички съсловия — като се започне от сиромашко облечени, простовати селски момичета, та чак до пъстроцветните райски птици, които не пазеха в тайна своята вятърничавост.
— Както сам виждаш, тук съм си съвсем на мястото. — Жулиет седна пред една покрита с дебела покривка масичка в единия ъгъл. — Сигурна съм, че червенокосата дама с дребния дебеланко ей там не е жена му. — Тя се наведе напред. — Май ще се наложи да я разгледам по-внимателно.
— Спести си усилията. Нея никога не бих я взел за своя любовница. И през ум не би ми минало. — Жан Марк махна с ръка на някакъв набит мъж с кожена жилетка и бяла престилка, който току-що беше спрял с табла пред една от масите. — В края на краищата не сме тук, за да разширяваме познанията ти за леките жени.
— Че какво пък й е толкова лошо? — Жулиет разкопча наметката си и я остави да се свлече от раменете й върху облегалката на стола. — Лицето й е малко недодялано, но е чаровна и има… за какво ми се присмиваш?
Погледът му беше насочен към дълбокия квадратен изрез на виненочервената й рокля.
