— Извинявай, но ти да не си… внезапно разцъфтяла?
— Смяташ, че е прекалено много ли? Гърдите ми са малки, ето защо набутах половин дузина носни кърпички в деколтето си, за да изглеждам по-женствена. Не предпочитат ли господата жени с по-големи гърди?
— Струва ми се, че можеше да си спестиш носните кърпички. — Погледът му беше прикован към голата плът, която се открояваше сред виненочервената коприна. — Големите гърди не са нужни.
— Е, това е голямо облекчение за мен! — Тя направи гримаса. — Носните кърпички са всичко друго, но не и приятни. Острите им краища жулят до кръв, така че на драго сърце бих ги извадила до една.
— Много интересно… — Жан Марк прекъсна думите си, защото широкоплещестият мъж, когото беше повикал, застана до него. — Бутилка вино и плодов сок за гражданката. — Той поспря и после продължи с по-нисък глас: — И няколко думи с гражданина Даръл.
Червендалестият, дружелюбен мъж не трепна въобще.
— Навярно ще пожелаете да опитате и нашето божествено агнешко рагу. Най-доброто в цял Париж.
— Едва ли.
Мъжът се обърна и си проби път между масите към тезгяха. После се върна отново и постави на масата бутилка вино и две чаши.
— Тази година е вече твърде късно за плодов сок.
— В такъв случай вода — настоя Жулиет и прибави нетърпеливо. — И Уилям Даръл.
— Вода ли? — Мъжът сви рамене в недоумение и се обърна.
— Какво му става? Та той съвсем не обърна внимание на поръчката ни.
Жан Марк наля вино в една от чашите.
— Би следвало най-сетне да надмогнеш своята неприязън към виното.
Жулиет проследи с поглед келнера.
— Той обслужва друг човек. Защо не…
— Едно хубаво ветрило за гражданката? — Висока жена с лъскава червеникава коса се отпусна на стола между Жан Марк и Жулиет и постави таблата си с книжни ветрила на масата. — Всяка гражданка изгаря от желание да си купи ветрило, за да покаже на коя страна са нейните симпатии. — Тя разтвори ветрилото с ловко движение. — Тук имам едно със славното и велико превземане на Бастилията. Него аз самата съм го изрисувала. Вижте червения пламък на факлите и…
— Гражданката въобще не желае ветрило — прекъсна я Жан Марк.
— Навярно предпочитате ветрило с Дантон или с Робеспиер? — Жената затършува трескаво из таблата си, сетне отвори триумфално друго ветрило. — Това тук е гражданинът Дантон. Вижте благородното чело.
— Отвратителна рисунка. — Жулиет взе примитивно изработеното ветрило и поклати глава. — И не прилича на Дантон. Дантон е грозен.
— Ала има благородни помисли. — Подкупваща усмивка озари осеяното с лунички лице на жената. — Аз рисувам идеала, не човека.
— Вие рисувате твърде небрежно, през куп за грош, а идеалите не могат да служат за оправдание на злоупотребата с цвета и формата. Нима нямате никаква представа за изкуството? Как бихте могли…
— Е, ако Дантон не ви говори нищо… — Жената започна отново да се рови сред ветрилата си и изтегли едно друго, което отвори със замах и въодушевление. — Тампл, където нашите патриоти държат под стража тираните.
— Кулите са абсолютно непропорционални. Вие сте ги нарисували почти еднакви по големина, а тази би трябвало да е по-висока.
— Почакай! — Жан Марк взе ветрилото и го огледа по-внимателно. — Това изделие притежава известна стойност. Обърни внимание на гълъбите, скъпа. — Той търсеше погледа на Жулиет. — Гълъбите, които излитат от високата кула.
Жулиет обърна поглед към продавачката на ветрила.
Жената се усмихваше.
— Искате ли да купите това ветрило?
— Все още не съм решила. — Жулиет също заразглежда жената по-внимателно.
Тази жена си струва да я погледнеш и втори път, мина през ума на Жан Марк. Беше към тридесетте, вече не първа младост, ала жълтата вълнена рокля прилягаше добре на лъскавите коси, както и на пълната й фигура. Лицето й не беше нищо особено, бузите и носът й бяха буквално осеяни с лунички, ала погледът на лешниковите й очи искреше от жизненост, а усмивката й беше закачлива.
Жан Марк се наведе напред.
— Покажете ни и друга, гражданко…
— Нана Сарпелие.
— Аз съм Жан Марк Андреас, а това е гражданката Жулиет дьо Клеман.
Жената разтвори едно друго ветрило.
— Това би могло да ви допадне. Кораб на нашия прославен военен флот. Виждате издутите от вятъра платна и статуетката на богинята на добродетелта.
— И името на кораба на носа — отбеляза Жан Марк приглушено.
— Даръл — изрече изненадано Жулиет. — Къде е той? Бихме искали да разговаряме с него.
— Кой ви праща? — Нана Сарпелие разтвори едно друго ветрило и взе да си вее с него, като примигваше съблазнително с дългите си мигли.
— Дамата в кулата — каза Жан Марк.
Продавачката на ветрила разтвори следващото си изделие.
— Трудно е да се повярва, че казвате истината.
— Откъде тогава бихме могли да знаем към кого можем да се обърнем? — попита Жулиет. — Трябва да разговаряме с Уилям Даръл.
— Не съществува никакъв Уилям Даръл. Името е събирателно. — Тя затвори ветрилото. — Но съществуват определени хора, които споделят вашия интерес към ветрилата и биха могли да ви помогнат. Дайте ми вашето послание.
— Трябва да попитам нещо кралицата, а вече нямам възможност да проникна в Тампл — каза Жулиет. — Вашата групи би трябвало да е в състояние да го стори.
— Рискуваме контакт само тогава, когато се отнася за някоя твърде важна работа.
— Дали ще изглеждат важни два милиона ливри, които ще се изсипят във вашите джобове за нашите общи цели?
Изражението на Нана Сарпелие не се промени.
— Прилична сума. За нея би могло да се говори.
— Кога?
— Не съм сигурна кога. Какво трябва да й се предаде?
— Един въпрос. — Жулиет се наклони напред. — Предайте й, че Жулиет би искала да знае кой е сложил предмета в скривалището. Името на човека. Името, чувате ли?
Продавачката на ветрила взе от Жан Марк изделието си с изображението на Тампл и му подаде онова, на което беше представен Дантон. После му протегна дланта си.
— Дайте ми няколко франка. — Тя сложи парите, които й даде Жан Марк, на таблата и се изправи. — Благодаря, гражданино: Дамата ще изпита завист и почуда, когато отвори моето варило.
— Кога? — настояваше Жулиет.
— В случай, че въобще решим да ви окажем помощ… — Нана Сарпелие вдигна високо таблата — ще ви уведомя. Оставете вашия адрес при Раймон.
— Раймон ли?
— Раймон Джордано, мъжът, който ви обслужваше. Той е собственик на кафенето и е наш човек.
Тя взе таблата и продължи да обикаля от маса на маса, като се спираше тук-там, усмихваше се и разменяше по някоя дума.
— Успяхме! — Жан Марк отпи глътка от виното си. — Сега значи трябва да чакаме!
Жулиет кимна и взе книжното ветрило е лика на Дантон.
